«„Не ще узнаеш, скъпи, колко те обичам“»

Лунапарк! На голата поляна отвъд старата фабрика за лед. Цял следобед разтоварваха камионите, въртележката се разпери като гигантски чадър, а виенското колело го монтираха с подемен кран. На два пъти камионите затъваха в калта. Посипаха навсякъде слама. Сковаха сцената и провесиха гирлянди от лампички. Хайде, хайде, грабвай парите! Вечерята свърши, а до края на дългия летен ден има още час. Ето, и Сами Хъненхойзър търчи нататък, а Глория Григ и тайфата й киснат там цял следобед, въобще не са се прибирали. Ох, да побързам! Колко ужасно е да имаш бедни и старомодни родители, дето все им е криво.

Петдесет цента. Толкова успя да си изпроси Бен. По петаче за всяка година от живота си. Какво пък. Малко ли е? Виенското колело е боядисало розово небето над покрива на смахнатата мисис Мофърт и в трескавите очички на Бен ръбът на туй розово се слива със скъпоценното назъбено ръбче на монетата, която се поти в дланта му. Тая къща, оная къща, после покрай фабриката за лед и пристига. Сигурно целият свят е вече там, той ще е последен и бърза ли, бърза. Хей сегичка ще пуснат балона, виенското колело се е завъртяло, само него са го забравили сред опустелите притъмняващи улици.

Хубаво, дойде, ама какво да си купи сега? Няма чак толкова народ. Възрастни с дечица на ръце се мотаят из алеите, посипани със слама, и зяпат наоколо. Тия от сергиите — те не са точно цигани, — всичките се вторачват в него и му махат да приближи. Не му е лесно да се прави, че не забелязва човека с трите овехтели софтболни топки и стария инвалид на въртележката, пък и дебелата лелка с гипсовите мадони, та даже и скелета, провесен зад фонтанче от пуканки. Мъчно му е, че ги подминава. Ще му се да има повече народ; така се чувствува като измамен. Сглобили са всичката тая машинария, само и само да му измъкнат жалките петдесет цента. Отдалеч вижда как един як чичо с усърдно запретнати ръкави врътва голямо проблясващо колело с гумен език, който затупва по пироните, наредени в кръг, все по-бавно и бавно, докато накрая спира между два пирона и числото, написано там, печели. Играят само един моряк и двама гимназисти с униформени спортни куртки от жълт брилянт. Няма печеливши. Дебелата ръка, татуирана под запретнатата риза, старателно прибърсва монетите им от една продълговата дъска, разчертана и номерирана като за игра на дама. Гимназистите, с бакенбарди и тук-там набола брада по румените лица, омърлушено слагат по още едно петаче и този път човекът, дето завърта колелото, надава радостен вик, щом то спира, сякаш по-доволен и от тях. Бръква в дълбокия джоб на престилчицата си и изсипва пред момчетата цяла купчинка монети, без да ги брои. Ухилени до уши, сякаш са чули мръсен виц, те му обръщат гръб и се отдалечават; якетата им проблясват на хладни разбягващи се зигзаги, а човекът се провиква: „Айде на късмета, айде на печалбата!“ Пред сергията му е празно и докато устата му реди тия гръмогласни покани, погледът му приковава очите на Бен и в кафявия затрогващ смут на тия детски очи с вцепеняваща яснота е изписано онова, което е в ума му: дочените панталонки, монетата от половин долар, десетте му годинки, мястото му в пространството и над всички тия подробности — безкрайната му тъга за това, че губи, като се намира само тук, а не навсякъде, във всяко време. Сетне човекът отмества поглед и врътва колелото за собствено удоволствие. На Бен му се струва, че монетата в шепата му е огромна и че нейната заробваща твърдост трябва да се смачка, да се раздроби на блещукащи късчета, които да се изгубят сред лъскавите нещица и посипаната слама. От първата сергия, която му попада, купува розов захарен памук и заедно с пухестата и лепкава размотаваща се къделка получава и три монети: четвърт долар, десетак и петаче — утроено богатство.

Сега народът приижда, стича се от къщите на градчето, заобиколили Лунапарка от всички страни; черните им заплашителни силуети са същински зъбци на трион. Блясват лампите. Лицата на къщите изчезват. Наоколо само светлина, а на сцената — сърцето на Лунапарка — излизат три момичета с бели каубойски шапки, в бели поли, осеяни с лъскави звездички, и с бели ботушки; излиза и един мъж в бяло; държи бяла китара със златни струни. Краката изблъскват Бен към сцената: миризмата на кал се смесва с ярката гледка. Едно от момичетата кашля в микрофона, изопва шия и от усилвателите потича пронизителен вой, плисва върху тълпата като мощна струя и я потапя в мълчание. Сетне подемат и трите и заситнят плахо на пръсти: „Онази нощ, скъпи, в съня си съзрях те…“ Тия лъскави звездички по разлюлените им поли искрят в очите на Бен и той сякаш гледа през сълзи. Трите гласа ридаят и със своите затрогващи думи хващат, опъват и разтеглят сърцето му като ластик. „Но туй не бе ти, посърнах, заплаках…“ После от припева се разлива такава сладост, че Бен го хваща страх да не му призлее от многото захар.

Момичетата подхващат други песни, не чак толкова хубави, а после преотстъпват сцената на някакъв хилав старец с торбести панталони с тиранти, които той непрестанно опъва напред, наднича в панталоните и току възкликва. Старецът разказва страхотни смехории, при които едрите хубави лелки около Бен се заливат от смях — добродушни дебели работнички и чистачки, сред които досега се чувствуваше като в скривалище. Ала сега го хваща страх от друсащите се тела, усеща заплаха отдолу, сякаш под калта и сламата има някакъв предателски пласт. Измъква се от тълпата и се отдалечава, ала в главата му продължават да ехтят думите на „Ти си мойто слънце“: „Моля те, не ми отнемай слънцето…“ Само парите в джобчето му тежат: да се отърве от тях и ще литне като пух на глухарче.

Приближава до сергията, където се върти колелото, слага петачето си на дъската — в квадратчето с номер 7 — и го загубва. Залага пак там в десетака, но остава и без него. Едва се забелязва, притиснат между хълбоците на двама чичовци с жулещи панталони. И той като тях оставя на ръба четвърт долар, за да му го развалят. Татуираният мъж идва, обира монетите и машинално изплъзва под сръчните си пръсти нанизи от по пет петачета. Бен затаява дъх и с ужас долавя, че в миг мъжът мярва лицето му с разсеян поглед. Едрото тежко тяло загубва плавните си движения и човекът му отброява несигурно пет монети. Между втората и третата поспира. По бузите на Бен избиват петна, сякаш се е наплескал с червило. Пръстите му с посинели кокалчета разтреперано побутват едно петаче към избрания квадрат. Но човекът не казва нищо, връща се при колелото и го завърта. Бен губи три от монетите си една след друга. Чуруликащото колело е лунолико божество, ала пространството между него и Бен е заоблачено от хората и тяхното милосърдие. Когато татуираната ръка — синя риба, котва и, странно защо, дума МИР — се протяга, за да прибере петачетата му, Бен усеща, че изрисуваната кожа нашепва нещо и се сгушва, та да се предпази, от думите, дето ей сега ще го заудрят. Ала човекът не проговаря, а продължава нататък, за да иде до колелото, но Бен усеща, че от него лъха напрегнато смущение, и долавя как между тях двамата кръстосва острият поглед на един чичо в раиран костюм, застанал от другия край на масата. Бърза да провре ръка през стесняващата се пролука, за да остави двете последни петачета пак на 7.

Гуменият език отново се втурва да ближе шумно пироните и докато колелото се върти, татуираният чичо накланя глава да изслуша оня с раирания костюм. Ала неговият език мърда безшумно, само че лекото помахване на уверената му ръка, както и стрелкащият кос поглед са отправени към Бен.

Гуменият език позабавя въртенето, спира на 7… не, на 8. Загуби и вече може да си тръгва. Нещо особено се надига в гърдите му.

— Ей, малчуган! — Чичото с изрисуваните ръце приближава.

Бен разбира, че и да побегне, тия ръце ще се протегнат и ще го склещят.

— А?

— На колко си години?

— На десет.

— К’во, татко ти с лопата ли ги рине?

Хохот разклаща вдървените огромни глави на чичовците около него. Бен разбира, че пак му дават познатата роля, която е играл стотици пъти пред учители и батковци — ролята на шута. Всичко разбира и иска да им обясни, че усеща влагата в очите си и червените петна по бузите си, но че те са от радост, от чувство за свобода, а не задето губи. Но това са толкова много думи; дори едничката дума „Не“ се закача на небцето му и едва се отскубва оттам.

— Дръж! — Човекът ловко нерва през оцветения квадрат двете монети на Бен. Сетне бръква в джоба си. Изважда както обикновено своята купчинка от пет монети, пуска четири пред Бен, ала последната задържа, прихванал я нежно с три пръста, позабавя се, тъй че Бен пак прочита думата МИР, изписана в синьо над китката му, после подхвърля петачето на дланта си и го запраща в мръсния увиснал джоб на престилчицата.

— А сега се омитай, и да те няма повече. Айде, чупка!

Бен опипва монетите и приковал очи в острия ръб на боядисаната дъска, заднишком провира рамене между краката на чичовците. Ала през всичкото време, макар да се задушава от жега и по цялото му тяло да се стичат вадички, той пресмята; излиза, че са го измамили. Четирийсет: той имаше двайсет и пет, десет и пет, а те му връщат шест по пет, значи трийсет. Ама че неправда! Смятат го за хлапе и уж не искат да го ограбват, пък му свиват един десетак. Отиде на вятъра! Загубената монета е сякаш дупчица, през която се оцежда всичко в тоя свят. Измъква се с премалели нозе и гледа да се скрие от всички моряци, дебели лелки и батковци, видели с очите си позора му, а шестте петака в джоба са като тежка буца, която се удря в крака му. Лъскавите звездички, сламата и гирляндите от лампички, върховете на къщите, назъбени като трион, и разпръснатите бели лица сред оня сладък дъх на кал са окичени като коледна елха с прозрачните цветни топчици, дето тежат на миглите му.

Така, подобно на жестока кокетка, светът презрително отблъсква опитите ни да му се отдадем всецяло.

Информация за текста

© 1960 Джон Ъпдайк

© 1985 Димитрина Кондева, превод от английски

John Updike

You’ll Never Know, Dear, How Much I Love You, 1960

Сканиране: moosehead, 2009

Редакция: Alegria, 2009

Издание:

Джон Ъпдайк. Задачи

Народна култура, София, 1985

Редакционна колегия: Йордан Радичков, Жени Божилова, Димитър Коруджиев, Росен Босев

Водещ редактор: Светлана Каролева

Съставителство: Жечка Георгиева

Библиотечно оформление: Николай Пекарев

Свалено от „Моята библиотека“ []

Последна редакция: 2010-01-21 23:30:00

1

Стих от популярната песен „Ти си мойто слънце“ — кабаретен шлагер от 40-те години. — Б.пр.