«Домът срещу фенера»

От „Еджуер-роуд“ не знам защо ми се прииска да свия в уличката, която водеше на запад. Нейните мълчаливи къщи се криеха в дълбочината на дворовете. Върху мазилката на каменните сводове се четяха обичайни названия. В слабата светлина на сумрака думите се разчитаха трудно. Имаше тук и „Вила сред зелените ракити“ и „Кедри“, и триетажен „Планински приют“, увенчан със странна куличка с островърх покрив, подобен на шапчицата на джудже. И за да бъде пълна приликата, най-горе, под самата стряха, изведнъж светнаха две неголеми прозорчета, като че ли две злобни очета, проблясквайки, се вторачваха в минувача.

Уличката завиваше надясно и свършваше с малка площадка, пресечена от канал, през който бе прехвърлен нисък гърбав мост. И тук навсякъде — все същите безмълвни къщи с дворчета. Фенерджията палеше една след друга лампите покрай канала и известно време аз гледах как от тъмнината постепенно излизат смътни очертания. Малко по-далече от моста, каналът се разширяваше в неголямо езеро с остров в средата. Продължавайки разходката си, навярно съм направил кръг, тъй като в края на краищата се оказах пак на същото място. За цялото време по пътя си не срещнах и десетина минувачи. Накрая реших, че е време да се връщам в Педингтън.

Май вървях по същия път, който ме бе довел дотук, но изглежда съм се объркал под слабата светлина на фенерите. Впрочем, беше ми все едно. Зад всеки завой на тези безмълвни улици ми се струваше че се крие някаква тайна; като че зад спуснатите щори се чуваха приглушени стъпки, а зад призрачните стени — неясен шепот. Рядко отнякъде долиташе смях и веднага замираше, после на друго място заплака дете…

Вървейки покрай къщите, подредени по едната страна на улицата срещу някаква висока стена без прозорци и отверстия, забелязах как пердето на един от прозорците се приповдигна и там се показа лицето на жена. Единственият газов фенер, осветяващ улицата се оказа точно срещу този дом. Отначало ми се стори, че виждам лице на момиче, после погледнах още веднъж и помислих, че е старица. В здрача цветовете се губеха — в синята студена светлина на фенера лицето на жената изглеждаше мъртвешки бледно.