«Inferi»

В незримото да си, в глъбта недостижима!Витае в етера вина и укор има                в ридаещия воден звън;незнайни призраци сред сенките студенисе носят и летят погинали вселени                като в ужасен безконечен сън.В тях втренчен поглед впил е може би всемирът;и лудия им бяг със скръбен зрак полират                звездите — бухалски очи.За цар и за монах, за принц и роб са казън,за всеки, с плаща чер на вечността премазан,                там, дето в мрака нищо не личи;савани веят те, дрънчат с безброй вериги,гъмжат от червеи, чудовища, интриги,                пред бездна спрели с вид суров,и хвърлят факлата в пастта на ветроветете — сенки, мисълта сковали между двете                злини: каторга и раззинат ров.Вървят! И пеят тук едни като в Гомора,а други — призраци безплътни — без умора                са все по техните следи;от пропаст в пропаст ги запраща и насрещаизпречва се нощта най-черна и зловеща                и плаши ги с най-страшните беди.Вървят! Просторът е бездънен, глух. Крилата —ужасни корабни платна — браздят мъглата.                Ни котви има, ни весла.Градушка дупчи им лицата, студ ги свиваи бърше стреснат дъжд с ужасната си грива                по челото им гъстата мъгла.Каторга на смъртта, вертеп и гроб раззинат!Аз зървам ги, луни смрачени, да преминат —                ужасен полет в дим и прах;над тях пълзят мъгли и ужаси беззвездни,глъбта отхвърля ги и зейват нови бездни                под бездната, раззината пред тях.Секат пространството, понесени, терзаниот бури и покой, от бесни урагани;                бездънният и жив всемирв безбрежната мъгла не ги дори съглеждаи носят се — лица унили, без надежда, —                изчезват все и мяркат се безспир.Кълба, където сме, Спасителю, изгнани,планети-карцери и светове-зандани,                на казън черните вълни,които плискат се, и в черни водовъртисвистят платна от мрак и мачтата се кърти,                и тръпката на вечността кълни.След тях въртопите, на фурии подобни,се носят — извори на плачове надгробни,                на ужас, стонове и страх,на отчаяние, на потрес и досада, —заливат бездната и жертвите на ада                и ливват свойта гадост върху тях.Бедняци, клетници, които Бог наказва;тук миналото ги гризе — кървяща язва,                с лица в решетките крещят:— Къде сме?… — С гласове отпаднали ридаят,а с остри върхове осеян е безкраят                и те подобно циреи гноят.Ридае Цезар тук и Борджия се хили,Комод сънува и Ахаб трепти без сили,