«Клошмерл»

Смехът — това е, струва ми се, вторият забранен плод, който човекът е откъснал. А понякога той е по-забранен и от първия. Защото няма нищо по-убийствено от смеха. Той е бомба, която може да срине и най-барикадиралия се авторитет. Тираните от всички времена са бягали от смеха като от чума. Ала анекдотите — тези ръчни гранати на обикновените хора, са ги улучвали и през най-дебелите стени на самоизолацията.

Това показва, че смехът наистина е най-сериозното нещо на този свят. Не искам да плаша никого, но все пак Езоп не е умрял в леглото си. Имаме всички основания да се съмняваме, че Настрадин ходжа е стигнал до дълбока старост. Нушич е разсъждавал в затвора над някои не твърде весели хрумвания на крал Милан. А Марк Твен фактически е бил цял живот под домашен арест. И най-сетне, ако Чарли Чаплин все още се усмихва, то това навярно се дължи на обстоятелството, че не е създал своя филм „Диктаторът“ в близост до Берлин…

Днес епохата е по-друга, нравите са се рафинирали и вместо меч се използува нещо по-смъртоносно — мълчанието. Защото от излизането си насам, през 1934 година, романът „Клошмерл“ е претърпял няколко десетки френски издания и е бил преведен на повече от 20 езика, но името на автора му, Габриел Шевалие, не ще срещнете в енциклопедиите, дори във френските. В тези дебели и важни книги можете да намерите имената на десетки обществени убийци от времето на фараона Хуфу, та до наши дни, но за техните най-смели врагове, хумористите-сатирици, ще откриете тук-таме само по някоя дума.

И все пак Габриел Шевалие е вече на седемдесет и две години и живее все още в родния си град Лион.