«Страх в нощта»

Тя се чу да вика и се събуди. Разбра, че трябва да е викала доста преди това. В стаята беше студено, но тялото й бе покрито с пот. Капчици се стичаха по лицето и раменете й и мокреха нощницата. Гърбът й бе изпотен и чаршафът под нея — мокър.

Тя започна да трепери.

— Добре ли си? — попита я съпругът й.

Тя не можа да отговори веднага. Беше свила колене и ги бе прегърнала здраво с ръцете си. Опитваше се да престане да трепери. Съпругът й представляваше една тъмна маса до нея — тъмен, дълъг цилиндър на фона на слабо проблясващите чаршафи. Щом го погледна, тя отново започна да трепери.

— Ще ти стане ли по-добре, ако запаля нощната лампа? — попита той.

— Не! — рязко му отвърна тя. — Не мърдай… Моля те!

Остана да се чува само равномерното тиктакане на часовника, но то също като че ли бе заплашително.

— Отново ли?

— Да — каза тя. — Съвсем същото. Не ме докосвай, за Бога!

Той бе започнал да се приближава към нея — тъмен и извиващ се върху чаршафа, а тя отново трепереше неудържимо.

— Сънят… — заговори той. — Пак ли… бях аз? — Той деликатно премълча края на мисълта си и се понамести леко в леглото, като внимаваше да не я изплаши.

Но тя вече като че ли се съвземаше. Отпусна ръце и се подпря с длани върху матрака.

— Да — отвърна. — Отново змиите. Пълзяха отгоре ми. Големи и малки. Стотици. Стаята беше пълна и още влизаха през вратата, прозорците. Гардеробът беше пълен със змии. Дотолкова, че изпълзяваха под вратата му…

— Успокой се — каза той. — Наистина ли мислиш, че искаш да говорим за това?

Тя не отговори.

— Искаш ли вече да запаля? — попита я нежно.

Тя се поколеба.

— Още не. Още не смея.

— О — произнесе той с пълно разбиране. — Значи останалата част от съня…

— Да.

— Виж, може би не трябва да говориш за това.

— Не, нека да говорим — тя опита да се засмее, но излезе като хълцане. — Човек би помислил, че ще свикна. Колко нощи вече?