«Складът на световете»

Господин Уейн стигна до края на дългата, висока до гърди купчина сив чакъл и пред очите му изникна Складът на световете. Напълно съвпадаше с описанието, което бяха направили приятелите му: барачка, построена от дъски, части от коли, парче поцинкована ламарина и няколко реда едва скрепени тухли, всичко това измазано с водниста синя боя.

Господин Уейн хвърли поглед назад по дългия насип, за да провери дали някой не върви по петите му, и стисна още по-здраво пакета, който държеше под мишница. После, като потръпна при мисълта за собствената си дързост, отвори вратата и влезе вътре.

— Добро утро — поздрави го собственикът.

Той също беше точно такъв, какъвто го бяха описвали: висок, лукав наглед старец с присвити очи и смръщени устни. Казваше се Тампкинс. Седеше на разнебитен стол люлка, на чиято облегалка бе кацнал синьозелен папагал. В склада имаше още един стол и маса. На масата бе оставена спринцовка с ръждясала игла.

— Научих от приятели за вашия склад — каза господин Уейн.

— Тогава знаете цената — подхвърли господин Тампкинс. — Носите ли каквото трябва?

— Да — отвърна Уейн и вдигна пакета. — Но най-напред искам да попитам…

— Всички искат най-напред да попитат — каза Тампкинс на папагала. — Хайде, питайте.

— Искам да знам какво всъщност се случва.

Тампкинс въздъхна.

— Ето какво се случва: вие ми плащате, аз ви правя инжекция и вие изпадате в безсъзнание. После с помощта на разни неща, които държа в дъното на склада, освобождавам съзнанието ви.

Когато каза това, Тампкинс се усмихна. Притихналият папагал сякаш също се усмихваше.

— А после какво става? — попита Уейн.

— Съзнанието ви, освободено от тялото, получава възможност да избира измежду безбройните правдоподобни светове, които Земята отхвърля във всеки миг от своето съществуване.

Сега Тампкинс вече беше ухилен. Поизправи се на люлеещия се стол и си пролича, че се въодушевява.