«Резерват»

— Страхотно местенце, нали, капитане? — небрежно каза Симънс, докато гледаше през илюминатора. — Истински Рай.

Той се прозя.

— Още е рано да излизаме — отговори капитан Килпейпър и видя как се разтегна физиономията на разочарования биолог.

— Но, капитане…

— Не!

Килпейпър отново погледна пейзажа навън. Трева, осеяна тук-там с червени цветя. Изглеждаше толкова свежа, колкото и при кацането на кораба преди два дни. Отдясно се виждаше гора от кафяви дървета с жълти и оранжеви листа. Отляво се простираха хълмове, оцветени в зелено и синьо. Недалеч от кораба малък водопад пенеше водите си, падащи от не много висока скала.

Дървета, цветя и така нататък. Откъдето и да я погледнеше, планетата изглеждаше изрядна. Точно това смущаваше Килпейпър и го караше да бъде подозрителен. Беше сменил през живота си две жени и пет нови кораба и от опит знаеше, че под очарователната външност можеше да се крие какво ли не. Петнадесет години полети… От тях за спомен му останаха само бръчки по челото и бели коси по главата, но те не бяха разсеяли неговата подозрителност.

— Ето отчетите, сър.

Помощник-капитанът Морини му подаде тесте ситно изписани листове. На широкото, грубовато лице на Морини се четеше явно нетърпение. Зад вратата се чуваше шепот и нервно пристъпяне от крак на крак. Там чакаше екипажът, за да чуе какво ще каже този път капитанът.

На всички страшно им се искаше да излязат навън.

Килпейпър бавно прелисти бланките с данни. Все едно и също, както и в предишните четири комплекта. Въздухът е годен за дишане, не съдържа опасни микроорганизми, никакви бактерии, никаква радиация. В гората има някакви животни, но досега не са се появили. Приборите показват, че на няколко километра на юг има голяма маса метал. Възможно е в планината да има богато рудно находище. Трябва да се изследва по-подробно.

— Всичко е прекрасно — каза Килпейпър с огорчение. Резултатите от наблюденията предизвикваха у него неясна тревога. От опит знаеше, че всяка планета е поне малко неуютна. Най-добре е всичко де си изучи предварително, за да не те сполети някоя беда.

— Може ли да излезем, сър? — попита дребосъкът Морини и застана до вратата.

Килпейпър буквално почувства как екипажът отвън затаи дъх.