Всички ние бяхме разкъсани между противоречиви желания за забрава и предпазливост. Ами ако не умрем? Да повярваш в настъпването на края на света изискваше акт на доверие както от страна на мияча на чинии, така и от университетския професор.
И в тази последна нощ от съществуването, аз оставих цигарите завинаги. Абсурд. Какво значение имаше? Но го направих, защото Рейчъл винаги ми бе казвала, че абсурдите са важно нещо. И аз винаги съм знаел, че е така. Затова изхвърлих пакета „Малрборо“ и се заслушах, когато професор Мунг говореше:
— Желание за удовлетворение или обратното. Смъртното желание за удовлетворение не може произволно да бъде обобщено в обективна корелация, ако мога да използвам термина на Елиът. Но ако вземем например Юнг в нашия синтез и приемем този край като архитин, да не говорим за Уелтаншаунг, нашето разбиране се разширява с изчезването на времето, което имаме на разположение в черната дупка на миналото, която съдържа всичките ни мечти и въжделения.
Най-после дойде последния час. Аз разрязах пуйката и Едуард дойде от стаята си за достатъчно дълго време, че да може да си вземе парче от гърдите и да попита за мнението ми за последната промяна, която бе направил в последната глава на романа си.
— Трябва да се поработи още — казах аз.
— Но това е жестоко — намеси се Рейчъл.
— Да, и аз мислех, че трябва да се пипне малко — съгласи се с мен Едуард и се върна в стаята си.
Навън улиците бяха пусти, с изключение на няколкото нещастници, които не можеха да стигнат до някой телевизор. Ние изгълтахме всички останали наркотици и бясно местехме каналите. Аз бях донесъл пишещата си машина в кухнята и записвах всичко, а Рейчъл говореше за отпуските, които е трябвало да си вземем. Аз пък мислех за всички жени, които би трябвало да съм любил, а в дванадесет без пет Едуард отново дойде от стаята си и ми показа новата версия на последната глава.
— Да, този път си успял — казах аз.
— И за мисля така. Останала ли е малко кока? — попита Едуард.
Ние изгълтахме останалия наркотик.
— За Бога, не можеш ли да престанеш да пишеш? — каза Рейчъл.
— Трябва да запиша всичко — отвърнах и аз.
А тя ме прегърна. Едуард също ме прегърна. Ние тримата прегърнахме децата, на които бяхме разрешили да останат до късно, понеже беше Краят на света.
— Рейчъл, съжалявам за всичко — казах аз.
— И аз също — каза тя.
— Не мисля, че съм сбъркал в нещо, но и аз съжалявам — каза Едуард.
Комментарии к книге «Последните дни на (паралелния?) свят», Димитрова
Всего 0 комментариев