«Приключенията на барон Мюнхаузен (Преразказани от Ангел Каралийчев)»

През 1785 година в Лондон се появила на бял свят една малка книга за приключенията и пътуванията на барон Мюнхаузен. Читателите разграбили тая книга като топъл хляб. От петото английско издание немският писател Бъргер превел на немски език тая книга и дълго време литераторите смятали, че той е нейният автор. Но през 1824 година животописецът на Бъргер открил, че истинският автор на тая книга не е Бъргер, а Рудолф Ерих Распе, известен навремето си писател, археолог и естественик. Распе е бил високообразован човек, роден в Хановер. Твърде отрано той заминал за Англия и там спечелил широка известност.

Човекът, който вдъхновил Распе да напише своите весели разкази, не е измислен. Той се нарича Карл Фридрих Йероним барон фон Мюнхаузен. Родил се е през 1720 година в Баденвердер, близо до Хановер. Няколко години той служил като кавалерийски офицер в руската войска и през 1737–1739 година се бил против турците. Като напуснал Русия, Мюнхаузен се прибрал в родния си град и там останал до края на живота си — 1797 година.

По сведенията, оставени от А. Елизен, учен от Гьотинген, барон Мюнхаузен с голямо въодушевление разказвал на приятелите си за необикновените и невероятни свои приключения и пътувания. Неговите разкази били фантастични, весели и наситени с парлива сатира. Те ходели от уста на уста по цяла Европа. Тия именно разкази е преразказал Рудолф Ерих Распе.

Когато тръгнах за Русия, навсякъде върлуваше дълбока зима. Преди да поема тоя дълъг път, аз си рекох: „Сега му е времето за пътуване — развалените пътища са замръзнали от студа и снегът ги е покрил с мека снежна пелена. Шосетата като длан пресичат Северна Германия, Полша, Естония и Литва. И тия пътища са станали удобни, без да ги поддържат и да полагат за тях каквито и да било грижи усърдните местни власти.“

Пътувах на кон. Този е, то се знае, най-приятният начин да се прехвърля човек от едно място на друго, разбира се, само ако конят и ездачът са на мястото си. Като пътуваш по този начин, не зависиш поне от коларите с тяхната неутолима жажда, която ги кара да правят престои пред всяка Крайпътна Кръчма.