«Мълчаливата колония»

Скрид, Емерак и Улов витаеха бавно в черната нощ на космоса, опитвайки се да намерят следи от себеподобни в пробягващите под тях светове. Обхванала ги бе жаждата да странстват като всички останали обитатели на Деветия свят. В космоса бяха вече цяла вечност, но времето не е преграда за безсмъртните, а също и проблемът с търпението.

— Струва ми се, че чувствам нещо — рече Емерак. — Третият свят дава признаци на живот.

Бяха посетили вече процъфтяващите градове на Осмия свят и обитателите на колониите в Седмия, а старият скитник Скрид им показа пътя към почти непознатите спътници на гигантския Пети свят. Но сега бяха далеч от дома.

— Грешиш, момче — каза Скрид. — Третият свят се намира толкова близо до Слънцето, че там не е възможен никакъв живот. Помисли си само колко топло е там!

Емерак прибледня от яд.

— Нима не чувстваш живота там долу?! Не е много, но има. Може би вече си остарял, Скрид?

Скрид не обърна внимание на обидата.

— Мисля, че трябва да се връщаме. Не бива да се подлагаме на опасност толкова близо до Слънцето. Вече видяхме достатъчно.

— Не, Скрид, чувствам присъствието на живот — избухна Емерак. — И ако ти си старши в тройката, това съвсем не означава, че знаеш всичко. Просто си по-сложна форма от нас и е въпрос на време…

— Спокойно, Емерак — намеси се Улов. — Скрид, мисля, че този нехранимайко е прав. Аз също приемам някакви сигнали от Третия свят. Може там наистина да има някакви примитивни форми на живот. Ако сега не надникнем, ще бъде непростимо.

— Но Слънцето, Улов, Слънцето! Ще трябва да минем в опасна близост…

Скрид млъкна и те продължиха да се реят в пустотата, но подир време той каза:

— Добре де, нека погледнем.

Тримата промениха курса си и поеха към Третия свят. Планираха бавно през нищото, докато планетата не се показа пред тях — едно въртящо се петнисто кълбо. Проникнаха невидимо в атмосферата и леко се спуснаха към планетата. Опитваха се да уловят признаци на живот и с приближаването им сигналите наистина ставаха все по-отчетливи. Емерак иронично подхвърли, че добре би било понякога Скрид да се вслушва в мнението му. Беше повече от ясно: планетата е населена с някакви същества.

— Чуваш ли, Скрид? Слушай, слушай, старче!

— Добре де — раздразни се Скрид. — Убедихме се, че си прав. Никога не съм твърдял, че съм непогрешим.