«Контакт»

В наше време почти не останаха разумни хора, които да не споделят мнението, че не сме сами в космоса. Всички тайно или явно очакват чуждите цивилизации все някой ден да се появят или да ни пратят радиосигнали. Има и такива, които твърдят, че вече са общували и са се срещали с извънземни, а даже са били и похищавани. Честно казано, подобни люде доста ме притесняват. Не мога да се избавя от предубеждението си към подобни разкази. Изпитвам недоверие, когато слушам и чета истории за контактьори. Когато ми се стори, че ме лъжат, се чувствам не просто оскърбен, но и поставен в неудобно положение да се срамувам вместо измамниците.

Колко ли дебелоок трябва да е човек, за да постъпва така — да обезценява една надежда, един блян с измишльотини!

Всяка събота излизам в гората — за гъби, за ягоди, за шипки — според сезона. Или просто на разходка. Тихите пътеки в полите на близката планина ме зареждат с нови сили да ходя на работа и търпеливо да чакам времето за пенсия, когато ще мога да си позволя по цяла седмица да гледам „Дискавъри“ и да седя в читалнята на градската библиотека. Естествено, няма да зарежа излетите.

Есента не ми е най-любимият сезон, но жълтите и червените корони на дърветата са красиви, окапалите листа приятно шумолят под краката, не е горещо, което е безспорен плюс, понеже съм с високо кръвно, нито прекалено студено, така че да не ме болят ставите.

Вървях по познати маршрути, но понякога си позволявах да се отклоня, за да посетя някоя невиждана преди полянка, поточе или живописно дере, което стръмно слиза надолу към долината, покрита с люспи на керемидени покриви, сиви вени на пътища и кръпки от градини и ниви.

Този път също си рекох да кривна встрани от пътеката. Дощя ми се да поседна на някой пън, да си изям единия сандвич и да пръсна трохите да нагостя и буболечките. Никога не хвърлям салфетки и пликове, в старата колкото мен раница има специален боклукчийски джоб, в който понякога събирам и чужди прегрешения към околната среда.

Реших и го направих. Попадал съм и на по-чудни полянки, от които на всичко отгоре се ширва великолепен пейзаж. Благодарение на очилата все още мога да се наслаждавам на гледките, може би не толкова на формите, колкото на цветовете. Но и тук беше приятно, имаше и къде да се седне — на мъхест камък, сбръчкан колкото мен, но за разлика от него бях много по-гладко избръснат.

Поседнах и се отдадох на удоволствието да се слея с природата.