«Оградата»

Старият Нисан-пикап се мъкнеше изнемощяло по изровените червени коловози от южната страна на оградата в щата Южна Австралия, която бива вдигната през 1960 г. от фермерите, за да предпазят източника си на доходи — овцете от кръвожадното динго, което е способно да унищожи до 50 овце на нощ. Мечтаейки си за Додж Дакота 4×4, те караха този Нисан от 70-те, покрит с рани и струпеи по кожата си, разкървавени от ръждата и червения пясък, сред които патрулираха по цял ден. А оградата се издигаше монументално със своите 4000 км, за тях двамата без начало и край, надминавайки по дължина Великата Китайска стена.

Живакът в термометъра, закачен за външното странично огледало за обратно виждане се потеше и съскаше на границата на 50°C.

— Ще вземе да изхвръкне — рече Марк, крайно бавно, крайно отегчен. Той имаше чувството, че се разпада на съставните си молекули, които се разнасят из въздуха и изчезва без да остави и следа. Или не, имаше чувството, че се размеква, че сякаш се обезкостява и започва да се свлича по седалката, неспособен да се задържи. Или не, имаше чувството, че…

— Марк! Слизай!

Той се „събуди“, погледна пред спрялата камионетка и видя едно динго, което лежеше умряло до оградата.

— Боже! Да му се не види!

Той бутна вратата и измина минута, докато слезе. После взе лопатата отзад и се насочи към мъртвото животно. То се въргаляше до една от многобройните дупки под оградата, издълбавани в пясъка от лисици и зайци, които така преминават отвъд нея, където са плодородните поля.

В това се състоеше и работата на патрулите — да поддържат изправността на оградата: да поставят нови панели мрежа където трябва, да подменят старите дървени колове с железни, когато придошлите води я отмият, паднали дървета я смачкат, навети пясъци я затрупат и т.н. А се налагаше и да оплитат телта отново на 50 см под земята, защото по-малките животинки не успяваха да изкопаят по-дълбоки дупки, а постоянното им зариване не даваше резултат.

— Опит за бягство, а? — раздъвка загасналата си пура Джейкъб с брадясалата си на няколко дни четина.

— Наръгало се е, докато си е мислило, че ще се провре, обаче не, дало на заден ход, но вече много късно.

— Слагай го отзад.

Марк го подхвана с лопатата, метна го върху рулото тел и се тръсна до спътника си.

— Дай вода!

— Вода няма, има Спрайт; знаеш, че тука тя е ценна.

— Няма ли да ни докарат нещо друго, вече три месеца ни карат само Спрайт.