«Животни във воденица»

Едно време на магарето дотегнало да работи, та побягнало от господаря си и тръгнало да търси някъде място, дето може да се живее без работа. Както си вървяло, срещнал го един овен, спрял го и го запитал накъде е тръгнало.

— Остави се, приятелю! — рекло магарето. — Не се търпи вече моето тегло. От моята мъка по-голяма няма никъде. Сватба ли се застяга, мене викат да нося вода, на угощение ли се сберат, магарето ще носи дърва; тръгнат ли на жътва, на моя гръб ще натоварят торбите, бъклите и дрехите; на пазар ли отиват, пак моята гърбина тегли. Тегло — и все тегло. Работя от тъмни зори до късна вечер и пак — ненахранено, гладно; дават ми я един наръч слама, я огризките от конете, я малко сухи лозини. Какво ли си викат: „Нека гризе там, да се залъгва! Па ако му не стига — да пука, да мре!“ А утре рано пак на работа; пак носи вода, пак карай дърва, пак мъкни товара на гърба си! А пък що бой съм яло — да не говорим! И на всичко отгоре, като умра, пак ще ям бой: ще направят от кожата ми тъпан — довека ще ме бият. Не се търпи това тегло, не се понасят тия мъки. Ще бягам нанякъде, ще диря място, където да преживея далеч от хора: и аз да си поотдъхна, па и те да разберат, че не могат без мене.

— Тъй ли? — рекъл овенът. — И аз тегля такова тегло. И аз ще побягна. Знаеш ли, приятелю, моята мъка? Стане ли някъде сватба: „Хайде да заколим овена!“ Угощение ли се тъкми: „Дайте да заколим овена!“ Великден ли дойде — пак: „Да заколим овена!“ Пристигнат ли гости — били свои, били чужди, били приятели или врагове: „Я дайте да заколим овена!“ Дотука ми е дошло, приятелю, от тия мъки! И аз ще бягам с тебе. И аз искам някъде да отида — да си паса зелена тревица, да си пия студена водица, да се не мярка нож пред мене.

Сдружили се магарето и овенът, походили, що походили, па срещнали лисицата.

— Добра среща, приятели — рекла им лисицата. — Накъде сте се запътили? Пръв път ви виждам заедно.

Те й разказали теглата си; разправили й от какво бягат и накъде са тръгнали.