«Катеричката Лю Ли»

Далече, далече оттука — хей там нейде, дето свършва синият хоризонт на тучната равнина и започва тъмната межда на планините — има една вековна гора. Някога в тази гора живяла щастливо и безгрижно катеричката Лю Ли… Веднъж, както си лудувала по клоните на дърветата, Лю Ли дочула, че някакъв женски глас нареждал жално в далечината:

— Оооох, няма ли в този лес милостиво сърце, което да се съжали над мене!… Така ще си загина тука млада и зелена — далече от мила майка и свиден татко — ако някой не ми помогне да се отърва от въжетата на страшния разбойник Мецун!

Пъргавата катеричка мигом замръзнала на мястото си от изненада.

— Кой ли ридае така жално в тази гора, дето всичко е тъй хубаво, тъй весело… — запитала се тя със свито сърце.

След туй, без много да му мисли, Лю Ли полетяла презглава към посоката, отдето се разнасяли тъжните вопли на непознатата жена… Подскачала дълго от клон на клон, от дърво на дърво. На края стигнала до една пещера, потулена дълбоко в гората. Вътре в пещерата, седнала върху купчина сухи бурени, завързана през кръста с конопено въже, скубела русите си коси и ридаела горко дивно хубава девойка.

— Коя си ти и кой зъл вятър те довея в туй страшно усое, девойко? — попитала топло Лю Ли вързаната хубавица.

Девойката я изгледала със сините си разплакани очи, преглътнала сълзите си, па на един дъх й разказала:

— Аз съм единственото чедо на войводата, който управлява този край. Преди три дни излязох с мои дружки да си набера цветя в гората. Помамих се по една шарена пеперуда, хлътнах дълбоко в леса, загубих пътя и така влязох в ръцете на разбойника Мецун… Той още същия ден ме хвърли в тази пещера, за да ме принуди да му стана невеста. Ала по-скоро три пъти ще умра, отколкото да се омъжа за това чудовище!…

— Нима не можеш да се отървеш от въжето и да побегнеш — нали ръцете ти са свободни? — зачудила се Лю Ли, като видяла с колко тънко въженце била завързана девойката. — Хайде опитай се да направиш това, останалото ще свършат младите ти пъргави крака; аз ще ти показвам пътя!