Предговор
„Приказките на барда Бийдъл“ са написани за подрастващи магьосници. Векове наред с тях приспиват децата и затова мнозина от учениците в „Хогуортс“ са чували за Подскачащото гърне и Кладенеца на късмета точно както малките мъгъли (не-магьосници) познават Пепеляшка и Спящата красавица.
Историите на Бийдъл приличат на нашите приказки по много неща, например доброто обикновено е възнаградено, а злото е наказано. Има обаче една съвсем очевидна разлика. В мъгълските приказки магията често е корен на несретите на героя и героинята: злата вещица слага отрова в ябълката, приспива принцесата за сто години или превръща принца в грозен звяр. А в „Приказките на барда Бийдъл“ срещаме герои и героини, които сами знаят да правят магии и въпреки това установяват, че им е точно толкова трудно да решат проблемите си, колкото и на нас. Поколение след поколение приказките на Бийдъл са помагали на родителите магьосници да обяснят на невръстните си деца тази болезнена житейска истина: че магията създава толкова много неприятности, колкото може и да отстрани.
Друга съществена разлика между тези басни и мъгълските им подобия е, че магьосниците на Бийдъл търсят щастието си много по-напористо от героините в нашите приказки. Аша, Алтеда, Амата и Зайката Бабити са все магьосници, които вземат съдбата си в свои ръце, вместо да потънат в непробуден сън или да чакат някой да им върне изгубената обувка. Изключение от това правило е безименната девойка от „Косматото сърце на магьосника“ — тя прилича в поведението си повече на нашите приказни принцеси, обаче приказката не завършва с „и заживели щастливо години напред“.
Бардът Бийдъл е живял в края на петнайсети век и животът му до голяма степен си остава обвит в тайна. Знаем, че е роден в Йоркшир, а от единствената оцеляла до наше време гравюра се вижда, че е имал невероятно буйна брада. Ако приказките точно отразяват неговите лични схващания, той явно е обичал мъгълите, смятал ги е по-скоро за невежи, отколкото за зли, не се е доверявал на черната магия и е бил на мнение, че най-страшните изстъпления в магьосническия свят са плод на типични човешки черти като жестокост, бездушие и нагла злоупотреба с магьосническата дарба. В приказките му побеждават не героите и героините с най-силни магически способности, а онези, които проявяват най-голяма доброта, благоразумие и находчивост.
Към твърде сходни възгледи се е придържал и един магьосник от наше време — разбира се, професор Албус Перцибал Улфрик Брайън Дъмбълдор, носител на Ордена на Мерлин (първа степен), директор на училището за магия и вълшебство „Хогуортс“, председател на Международната конфедерация на магьосниците и главен съдия в Магисъбора. Въпреки това сходство е изненадващо, че сред многото книжа, които Дъмбълдор оставя на архива на „Хогуортс“ в завещанието си, са открити и бележки за „Приказките на барда Бийдъл“. Така и няма да разберем никога дали той е писал този коментар за собствено удовлетворение, или е смятал някой ден да го публикува, но професор Минерва Макгонъгол, сегашната директорка на „Хогуортс“, любезно разреши да поместим тук бележките на професор Дъмбълдор заедно с превода на приказките, току-що направен от Хърмаяни Грейнджър. Надяваме се, че прозренията на професор Дъмбълдор, които включват наблюдения върху историята на магията, лични спомени и информация, осветляваща ключови елементи във всяка от приказките, ще помогнат на младото поколение читатели и сред магьосниците, и сред мъгълите да оценят по достойнство „Приказките на барда Бийдъл“. Всички, които лично са познавали професор Дъмбълдор, са убедени, че той с радост би подкрепил това начинание: лицензионните приходи от него ще бъдат дарени на сдружението Children’s High Level Group, което подпомага деца, отчаяно нуждаещи се от глас.
Струва ни се съвсем оправдано да внесем още едно малко уточнение за бележките на професор Дъмбълдор. Доколкото можем да съдим, те са завършени някъде около година и половина преди трагичните събития, разиграли се на върха на Астрономическата кула в „Хогуортс“. Който познава историята на последната война в магьосническия свят (например всички, прочели и седемте книги за живота на Хари Потър), е наясно, че професор Дъмбълдор не разкрива докрай всичко, което знае — или подозира — за последната приказка на книгата. Обяснението на този факт вероятно се крие в онова, което преди много години Дъмбълдор е казал на своя любим и най-известен ученик за истината:
„Тя е нещо красиво и страшно и затова трябва да се отнасяте към нея с голямо внимание.“
Независимо дали сме съгласни с професор Дъмбълдор вероятно можем да го извиним, задето е пожелал да предпази бъдещите читатели от изкушенията, заради които самият той падна жертва и за които плати ужасна цена.
Дж. К. Роулинг
2008 г.
(обратно)За бележките под линия
Професор Дъмбълдор очевидно е писал за читатели магьосници, затова тук-там съм вмъкнала обяснения на различни понятия и факти, за да станат ясни и на читателите мъгъли.
Дж. К. Роулинг
(обратно)1 Вълшебникът и Подскачащото гърне
Имало едно време добър стар вълшебник, който щедро и мъдро използвал магическите си способности, за да помага на своите съседи. Вместо да разкрива истинския източник на силата си, той се правел, че отварите, магиите и противоотровите идват готови от котлето, което наричал гърнето, носещо щастие. Хората се стичали от километри с грижите и неволите си при вълшебника, който на драго сърце разбърквал гърнето и оправял нещата.
Този много обичан вълшебник доживял до дълбоки старини, а когато починал, оставил всичко каквото имал на единствения си син. По нрав синът бил съвсем различен от великодушния си баща. Смятал, че който не знае да прави магии, е нищожество, и често се карал с баща си заради навика му да помага на съседите с вълшебство.
След смъртта на стареца синът намерил скрито в старото гърне пакетче със своето име. Отворил го с надеждата да намери злато, но вътре видял меко дебело пантофче, прекалено малко, за да го обуе, и само едно, без еш. В пантофчето имало парче пергамент, на което пишело: „С обич и с надеждата, синко, че никога няма да опреш до него“.
Синът проклел баща си, задето в края на живота си съвсем е изкуфял, после метнал пантофчето обратно в котлето, което решил оттук нататък да използва за боклукчийска кофа.
Още същата вечер на входната врата почукала една селянка.
— Внучката ми се е покрила цялата с брадавици — рекла тя. — Баща ти правеше в онова старо гърне специални лапи…
— Махай се! — извикал синът. — Какво ме интересуват брадавиците на твоята внучка?
И затръшнал вратата в лицето на старицата.
Тутакси откъм кухнята се чули силно дрънчене и звънтеж. Вълшебникът запалил магическата си пръчка, отворил вратата и що да види: на старото гърне на баща му бил израсъл един пиринчен крак и то подскачало на едно място насред плочника по пода, като вдигало невъобразим шум. Синът се приближил изумен, но побързал да се отдръпне, щом видял, че цялото гърне се е покрило с брадавици.
— Отвратително си! — викнал той и първо се опитал да му приложи заклинание за изчезване, после — да го почисти с магия, а накрая — да го изгони от къщата.
Никоя от магиите му обаче не подействала и синът не успял да спре гърнето, което заподскачало след него, излязло от кухнята и също тръгнало да се качва нагоре към спалнята, като подрънквало и трещяло на всяко от дървените стъпала.
Цяла нощ вълшебникът не мигнал заради покритото с брадавици старо гърне, което блъскало край леглото му, а на другата сутрин упорито заподскачало след него към масата, където била закуската. Дрън-дрън-дрън — не мирясвало гърнето с пиринчения крак, а вълшебникът още не бил и гребнал от овесената каша, когато на вратата се почукало отново.
На прага стоял възрастен мъж.
— Тук съм заради старата си магарица, драги ми господине — обяснил той. — Изгубила се е или някой я е откраднал, а без нея не мога да откарам стоката на пазара и семейството ми ще замръкне гладно.
— И аз сега съм гладен! — ревнал вълшебникът и затръшнал вратата пред стареца.
Дрън-дрън-дрън — дрънчал по пода единственият пиринчен крак на гърнето, а сега вече към трясъците му се прибавили и рев на магаре, както и стенания на гладни хора, които кънтели от дълбините на гърнето.
— Млък! Тишина! — изпискал вълшебникът, но и с всичките си магически способности не успял да усмири покритото с брадавици гърне, което цял ден подскачало подире му където и да отидел и каквото и да правел, ревяло като магаре, стенело и трещяло.
Вечерта на вратата се почукало за трети път — отвън стояла млада жена, която хлипала ли, хлипала така горчиво, сякаш сърцето й ще се пръсне.
— Новороденото ми дете е тежко болно — рекла тя. — Много ви моля, помогнете ни. Баща ви ми каза да дойда, ако има нещо…
Но вълшебникът и на нея захлопнал вратата.
Този път гърнето мъчител се напълнило чак догоре със солена вода и по пода се разплискали сълзи, докато то подскачало, ревяло като магаре, стенело и се покривало с още и още брадавици.
До края на седмицата никой от селяните не дошъл да търси отново помощ в къщата на вълшебника, но гърнето продължило да го уведомява за многото им злочестини. След няколко дни не само ревяло като магаре, стенело, разплисквало вода, подскачало и се покривяло с брадавици, ами и се давело и повръщало, плачело като пеленаче, виело като псе и плюело развалено сирене, прокиснало мляко и цяла напаст гладни плужеци.
Докато то било наоколо, вълшебникът не можел нито да спи, нито да се храни, ала гърнето отказвало да се махне, а мъжът не успявал да го накара да млъкне и да се успокои.
Накрая вълшебникът не издържал.
— Донесете ми всичките си неволи, всичките си злочестини и беди! — разпищял се той, като побягнал в нощта по селския път с гърнето, което заподскачало по петите му. — Насам! Елате да ви изцеря, елате да ви успокоя и утеша! У мен е гърнето на баща ми и ще направя така, че да ви е добре!
И докато тичал по улицата с гнусното гърне, което подрипвало до него, той запращал заклинания във всички посоки.
В една от къщите брадавиците на момиченцето изчезнали, докато то спяло, изгубената магарица била върната с призоваваща магия от обрасла с шипки далечна местност и кротко легнала в обора, болното пеленаче било топнато в отвара от росен и се събудило розово и здраво. Във всяка къща с болести и скръб вълшебникът правел всичко по силите си да помогне, а гърнето до него малко по малко спряло да стене и да повръща и станало тихо, лъскаво и чисто.
— Е, Гърне? — попитал по изгрев слънце треперещият от умора вълшебник.
Гърнето избълвало пантофчето, което вълшебникът бил хвърлил в него, и му позволило да го нахлузи на пиринчения крак. Двамата се отправили обратно към къщата на вълшебника — стъпките на гърнето вече не кънтели. От този ден нататък обаче вълшебникът помагал на селяните точно както преди това правел баща му — да не би гърнето да изуе пантофчето и пак да заподскача.
Албус Дъмбълдор за „Вълшебникът и Подскачащото гърне“
Един добър стар вълшебник решава да даде на коравосърдечния си син урок, като му покаже колко тежки са неволите на мъгълите наоколо. Съвестта на младия вълшебник се пробужда и тои се съгласява да прави магии, за да помага на съседите си не-магьосници. Човек би могъл да реши, че това е най-обикновена топлеща сърцето басня, но така само ще покаже, че е простодушен и лековерен. Промъгълска приказка, в която бащата мъгълофил е показан като по-добър в магиите от сина си мъгълофоб? Наистина е изумително, че изобщо има оцелели копия на първоначалната версия на приказката, които толкова често са били предавани на пламъците.
Бийдъл донякъде не е бил в крак с времето си в този призив за братска любов към мъгълите. В началото на петнайсети век гоненията на вещици и магьосници в цяла Европа набират сила. Мнозина в магьосническата общност смятат, и с основание, че да предложат да направят заклинание на болното прасе на съседа мъгъл е все едно по своя воля да съберат дървата за жертвената си клада1. „Нека мъгълите се оправят без нас!“ — е призивът от онова време, когато магьосниците се откъсват все повече и повече от своите събратя не-магьосници и така през 1689 г. въвеждат Указ за секретност и по своя воля минават в нелегалност.
Но децата са си деца и причудливото Подскачащо гърне пленява въображението им. Изходът е промъгълската поука да се премахне, но да се остави брадавичестото котле — така в средата на шестнайсети век сред семействата на магьосниците широко се разпространява друга версия на приказката. В променената история Подскачащото гърне опазва невинен вълшебник от неговите съседи, размахващи факли и вили, като ги прогонва от дома му, залавя ги и ги поглъща цели. В края на приказката, след като гърнето е излапало повечето съседи, вълшебникът получава от оцелелите селяни обещание да го оставят на мира да си прави магии. В замяна той нарежда на гърнето да върне погълнатите жертви и то послушно ги избълва поомачкани от дълбините си. И до ден-днешен някои деца на магьосници чуват от родителите си (предимно антимъгълски настроени) само променената версия на приказката и много се учудват, когато прочетат оригинала — ако това изобщо се случи някога.
Но както вече намекнах, промъгълските настроения във „Вълшебникът и Подскачащото гърне“ не са единствената причина приказката да си навлече гняв. Когато гоненията на вещици стават още по-ожесточени, магьосническите семейства започват да живеят двойствен живот и да правят магии за укриване, с които да предпазят и себе си, и близките си. През седемнайсети век всички те се отнасят с подозрение към всеки магьосник и вещица, предпочели да се побратимят с мъгълите, и дори ги смятат за врагове на общността. Сред многото възникнали през онзи период обиди, които се стоварват върху мъгълофилите (например цветисти епитети като окаляни, вонящи, тинести), е и обвинението, че магията им всъщност е много слаба или даже некачествена.
Влиятелни магьосници от онова време като Брутус Малфой, подготвял мъгълофобското периодично издание „Вещер във вражда“, налага стереотипа, че мъгълофилът е точно толкова магьосник, колкото и безмощният2. През 1675 година Брутус пише:
Едно можем да заявим със сигурност: магьосник, който обича да общува с мъгъли, не се откроява с особен ум и магиите му са толкова мижави и жалки, че той може да изпитва превъзходство единствено ако е заобиколен от мъгъли свинари.
Няма по-точен признак за слаба магия от слабостта към не-магьосническа компания.
Накрая този предразсъдък отмира при появата на безспорни доказателства, че някои от най-блестящите магьосници3 по земята са — ако използваме разпространения израз — „мъгълофили“.
И досега има среди, които споделят последното възражение срещу „Вълшебникът и Подскачащото гърне“. То може би най-добре е обобщено от Беатрикс Блоксъм (1794–1910), автор на прословутите „Приказки за гъбите“. Госпожа Блоксъм е убедена, че „Приказките на барда Бийдъл“ имат разрушително въздействие върху децата заради — както тя се изразява — „нездравословния интерес към най-ужасните теми като смъртта, болестите, кръвопролитията, черната магия, зловредните герои и телесните изригвания и изривания от най-отблъскващо естество“. Госпожа Блоксъм избира няколко стари приказки, включително на Бийдъл, и ги пренаписва в съответствие със своите идеали, които изразява като „да пълним чистите умове на малките ни ангелчета с благотворни щастливи мисли, да не допускаме в сладкия им сън да се прокрадват кошмари и да закриляме безценното цвете на тяхната невинност“.
Последният абзац от чистата и безценна преработка, която госпожа Блоксъм прави на „Вълшебникът и Подскачащото гърне“, гласи:
Тогава златното гърненце заподскачало радостно — скок-подскок! скок-подскок! — на розовите си пръстчета. Малкия Уиликинс излекувал всички кукли, разболели се заради безвкусните каши, а гърненцето било толкова щастливо, че се напълнило с бонбони за Малкия Уиликинс и за куклите!
— Но не забравяйте да си измиете зъбките! — извикало гърнението.
Малкия Уиликинс целунал и прегърнал Подскачащото гърне и обещал винаги да помага на куклите и никога вече да не става кисел и опак.
Поколения магьоснически деца посрещат приказката на госпожа Блоксъм по един и същ начин: с неудържимо повръщане, незабавно следвано от молбата книгата да се махне далеч от тях и да се смачка на пихтия.
(обратно)2 Кладенецът на късмета
На билото на един хълм в омагьосана градина се намирал Кладенецът на късмета, опасан с висок зид и защитен с мощна магия.
Веднъж в годината, в часовете между изгрев и залез слънце на най-дългия ден, само един несретник получавал възможността да проникне при кладенеца, да се окъпе в него и сетне да се радва на вечен късмет.
На този ден от всички кътчета на царството се стичали стотици хора, които бързали да стигнат преди зазоряване при зида на градината. Мъже и жени, богаташи и сиромаси, млади и стари, магьосници и обикновени хора се събирали в тъмното и всеки таял надежда, че именно той ще може да влезе вътре този път.
Малко встрани от множеството се срещнали три магьосници, всяка със своята беда, и докато чакали да изгрее слънцето, споделили какво ги мъчи.
Първата, на име Аша, страдала от болест, която никой лечител не можел да изцери. Тя се надявала кладенецът да премахне симптомите и да й дари дълъг щастлив живот.
Втората се казвала Алтеда и била измамена от зъл магьосник, който й отнел дома, златото и магическата пръчка. Тя се надявала кладенецът да я отърве от безсилието и бедността.
Третата, на име Амата, била изоставена от мъж, когото много обичала, и си мислела, че душата й никога няма да се съвземе. Тя се надявала кладенецът да премахне скръбта и копнежа й.
Трите жени си съчувствали една на друга и решили, ако щастието им се усмихне, да обединят усилия и заедно да се помъчат да стигнат при кладенеца.
Небето се озарило от първия слънчев лъч и в зида се отворила пролука. Тълпата се спуснала напред — всички се разпищели с надеждата да получат благословията на кладенеца. През напиращата навалица откъм градината се промушили пълзящи растения, които се усукали около първата магьосница — Аша. Тя се вкопчила в китката на Алтеда, която пък впила пръсти в полите на третата магьосница — Амата.
Амата обаче се закачила в доспехите на един покрусен на вид рицар, яхнал изпосталял кон.
Пълзящите растения издърпали трите магьосници през процепа в зида, а рицарят бил изтеглен след тях без своя жребец.
Сред утринната свежест откъм навалицата екнали яростни крясъци на разочарование, после всички притихнали и зидът на градината се затворил.
Аша и Алтеда се ядосали, задето Амата неволно довела и рицаря.
— Само един човек може да се окъпе в кладенеца! Ще бъде трудно да решим коя от нас да влезе в него, а ти водиш и друг!
Сър Безкъсметен, както рицарят бил познат по земите отвъд зида, забелязал, че трите жени са вълшебници, а той нямал магически способности, не умеел да надделява и да се дуелира добре с меч по турнирите и не притежавал нищо, с което се откроява един мъж не-магьосник — разбирал прекрасно, че няма никаква надежда да изпревари жените и да влезе в кладенеца. Ето защо оповестил намерението си да си тръгне от градината и да излезе отново зад зида.
При тези думи се ядосала и Амата.
— Ама че си малодушен! — укорила го тя. — Извади меча, рицарю, и ни помогни да достигнем целта!
Речено-сторено: трите магьосници и отчаяният рицар се престрашили да навлязат в омагьосаната градина, където от двете страни на окъпаните в слънце пътеки растели какви ли не редки билки, плодове и цветя. Четиримата не се натъкнали на никакви препятствия и стигнали в подножието на хълма, на който бил кладенецът.
Там обаче около основата на възвишението се бил увил чудовищен бял Червей, подпухнал и сляп. Щом те се приближили, Червеят извърнал към тях грозното си лице и изрекъл следните думи:
Платете ми с доказателство за своята болка.
Сър Безкъсметен извадил меча и се опитал да убие звяра, но острието се прекършило на две. Тогава Алтеда започнала да замеря Червея с камъни, а Аша и Амата приложили всички заклинания, с които биха могли да го укротят или обезвредят, ала магическите им пръчки били точно толкова безсилни, както камъкът на приятелката им и стоманата на рицаря: Червеят не искал и не искал да ги пусне.
Слънцето се извисявало все повече в небето и в отчаянието си Аша се разридала.
Тогава огромният Червей долепил лице до нейното и започнал да пие сълзите по страните й. След като утолил жаждата си, той се заогъвал, отдръпнал се и се скрил в една дупка в земята.
Зарадвани, че Червеят е изчезнал, трите магьосници и рицарят тръгнали да се изкачват по хълма, убедени, че до пладне ще стигнат при кладенеца.
Някъде по средата на стръмния склон обаче се натъкнали на думи, прорязани в пръста отпред.
Платете ми с плода на своя труд.
Сър Безкъсметен извадил единствената паричка, която му се намирала, и я положил върху тревистия склон, тя обаче се търкулнала и се изгубила. Трите магьосници и рицарят продължили да се катерят, но макар да вървели часове наред, не напреднали и с една-едничка крачка: върхът не се приближавал, а надписът си стоял върху земята пред тях.
Всички били обезсърчени, понеже слънцето се било издигнало над главите им и започвало да се снишава към хоризонта, но Алтеда крачела по-бързо и по-решително от останалите и ги приканвала да последват примера й, въпреки че и тя не се изкачвала по омагьосания хълм.
— Смелост, приятели, не се предавайте! — извикала тя и избърсала потта, избила по челото й.
Щом капките паднали и заблещукали по земята, надписът, препречил пътя на четиримата, изчезнал и те установили, че отново могат да се движат нагоре.
Доволни, че и второто препятствие е било отстранено, те забързали колкото им крака държат към върха и накрая зърнали кладенеца, който проблясвал като кристал в купела от цветя и дървета.
Но тъкмо да излязат при него, пред тях изникнал поток, който обикалял около билото на хълма и им препречил пътя. В дълбоката бистра вода имало гладък камък, на който пишело:
Платете ми със съкровище от своето минало.
Сър Безкъсметен се опитал да преплува потока върху щита си, той обаче потънал. Трите магьосници издърпали рицаря от водата, сетне се помъчили да прескочат ручея, ала той не ги пускал, а през това време слънцето се снишавало все повече.
Четиримата започнали да умуват какво ли значи надписът върху камъка. Първа го проумяла Амата, извадила магическата си пръчка и изтеглила от съзнанието си спомените за всички щастливи мигове, прекарани с изчезналия си любим, а после ги пуснала в бързея. Потокът ги отнесъл и в него изникнали камъни, така че най-после трите магьосници и рицарят успели да минат по брода и да се качат на върха на хълма.
Кладенецът заблещукал отпред, сред билки и цветя, редки и красиви, каквито те не били виждали никога. Небето се обагрило в рубиненочервено и дошло време да решат кой ще се изкъпе в кладенеца.
Но още преди да вземат решение, изнемощялата Аша се свлякла на земята. Силите я напуснали след трудното изкачване на хълма и била на косъм от смъртта.
Тримата й приятели искали да я отнесат на кладенеца, ала тя вече беряла душа и се примолила да не я докосват.
Тогава Алтеда се втурнала да бере билките, които според нея щели да помогнат, топнала ги във водата в кратунката на Сър Безкъсметен и изляла отварата в устата на Аша.
Тя в миг се изправила. И не само това — всички симптоми на ужасната й болест изчезнали.
— Излекувана съм! — ахнала Аша. — Вече нямам нужда от кладенеца, нека се изкъпе Алтеда!
Но Алтеда беряла в престилката си още билки.
— Щом успях да излекувам твоята болест, мога да спечеля колкото щеш злато. Нека се окъпе Амата.
Сър Безкъсметен се поклонил и показал с ръка кладенеца, но Амата поклатила глава. Потокът бил отмил всичките й съжаления за любимия и сега вече тя разбирала, че той е бил жесток и без вяра и че е щастливка, задето се е отървала от него.
— Трябва да се изкъпете вие, драги ми господине, като награда за рицарското ви отношение! — рекла тя на рицаря.
И Сър Безкъсметен тръгнал с подрънкващи доспехи под последните лъчи на залязващото слънце, изумен, че е избран именно той от стотици хора и замаян от невероятния си късмет.
Щом слънцето се скрило зад хоризонта, той излязъл от водата на кладенеца — греел победоносно и както бил в ръждивите доспехи, се хвърлил в нозете на Амата, най-добрата и най-красивата жена, която някога бил срещал. Поруменял от успеха, той й поискал ръката и сърцето, а не по-малко радостната Амата си дала сметка, че е намерила мъж, който е достоен за тях.
Хванати за ръце, трите магьосници и рицарят тръгнали да се спускат заедно по хълма — и четиримата живели дълго и щастливо, без изобщо да подозират, че във водата на кладенеца не е имало никакво вълшебство.
Албус Дъмбълдор за „Кладенецът на късмета“
„Кладенецът на късмета“ открай време е любима на всички приказка до такава степен, че е единствената, по която е правен опит на коледно тържество в „Хогуортс“ да се представи пантомима.
Тогавашният ни учител по билкология професор Хърбърт Биъри4 беше запален поклонник на самодейния театър и предложи да направим представление по тази толкова обичана детска приказка — нещо като коледен подарък за учителите и учениците. По онова време бях млад учител по трансфигурация и Хърбърт ми възложи „специалните ефекти“, включително да осигуря напълно действащ Кладенец на късмета и мъничък тревист хълм, по който трите ни героини и героят уж се изкачват, но всъщност той бавно хлътва под сцената и се скрива от поглед.
Струва ми се, мога да заявя без всякаква суета, че и моят Кладенец, и Хълмът си изиграха отредените им роли честно и почтено. Уви, това не може да се каже за останалите действащи лица. Ако за миг забравим за лудориите на грамадния „Червей“, осигурен от нашия преподавател по грижа за магически създания професор Силванус Кетълбърн, човешкият елемент се оказа пагубен за представлението. В ролята си на режисьор професор Биъри прояви опасно недоглеждане за емоционалното усложнение, разразило се направо под носа му. Той и не подозираше, че учениците, изпълняващи Амата и сър Безкъсметен, са били гаджета само час преди да се вдигне завесата, когато „Сър Безкъсметен“ е прехвърлил любовта си към „Аша“.
Достатъчно е да кажа, че нашите търсачи на Кладенеца на късмета така и не се качиха на върха на хълма. Завесата тъкмо се беше вдигнала, когато „Червеят“ на професор Кетълбърн — който, както се оказа, си е бил най-обикновен пепелгънец5 с направена магия за наедряване, — се пръсна сред дъжд от нажежени искри и пепел и напълни Голямата зала с пушек и парчета от декора. Огромните огнени яйца, които пепелгънецът беше снесъл в подножието на моя хълм, подпалиха дъските по пода, а през това време „Амата“ и „Аша“ се обърнаха една към друга и започнаха да се дуелират толкова настървено, че професор Биъри се озова сред кръстосания огън и се наложи преподавателите да евакуират Залата, защото пъкълът, бушуващ на сцената, заплашваше да погълне всичко наоколо. Онази вечер забавата приключи с препълнено болнично крило и трябваше да минат доста месеци, докато из Голямата зала престане да се носи лютивата миризма на дим от дърво, и още повече време, докато главата на професор Биъри си върне обичайните размери, а изпитателният срок6 на професор Кетълбърн бъде прекратен. Директорът Армандо Дипит наложи престрога забрана върху всякакви бъдещи постановки — горда антитеатрална традиция, която „Хогуортс“ отстоява и до днес.
Въпреки нашия театрален провал „Кладенецът на късмета“ вероятно е най-четената от приказките на Бийдъл, макар че — както и „Вълшебникът и Подскачащото гърне“ — и тя си има зложелатели. Не един и двама родители са настоявали точно тази приказка да се махне от библиотеката на „Хогуортс“ и сред тях по една случайност е потомъкът на Брутус Малфой и бивш член на Съвета на настоятелите на „Хогуортс“ господин Луциус Малфой. Господин Малфой представи искането си за забрана върху приказката в писмен вид:
От лавиците на „Хогуортс“ трябва да се премахне всяка творба, била тя художествена или нехудожествена, където се описва кръстосване между магьосници и мъгъли. Не желая синът ми да бъде повлиян и да омърси чистотата на своето родословие, защото чете приказки, възхваляващи браковете между магьосници и мъгъли.
Отказът ми да махна книгата от библиотеката беше подкрепен с мнозинство от Съвета на настоятелите. Написах отговор, в който обясних решението си на господин Малфой:
Така наречените чистокръвни родове поддържат мнимата си чистота, като лишават от наследство мъгълите и мъгълокръвните в родословието си, прогонват ги и разпространяват лъжи за тях. След това се опитват да натрапят двуличието си и на нас, останалите, като настояват да забраним произведения, съдържащи истината, която те отричат. Няма под слънцето магьосница и магьосник, чиято кръв да не е смесена с мъгълска, ето защо би трябвало да смятам за нелогично и безнравствено да премахвам от хранилището на знания за учениците творби, посветени на тази тема.7
Тази размяна на писма бележи началото на дългата кампания на господин Малфой да ме махнат от длъжността директор на „Хогуортс“ и на моята кампания да го махнат от положението му на любим смъртожаден на Лорд Волдемор.
(обратно)3 Косматото сърце на магьосника
Имало едно време един красив, богат и талантлив млад магьосник, на когото му направило впечатление, че щом се влюбят, приятелите му оглупяват, започват да се перчат като пауни и губят апетит и достойнство. Младият магьосник решил да прави, да струва, но да не става никога жертва на подобно малодушие и приложил Черните изкуства, за да е сигурен, че е неуязвим.
Семейството му дори не подозирало за неговата тайна и се подсмихвало, задето той е толкова равнодушен и студен.
— Всичко ще се промени, щом някоя девойка грабне сърцето му — пророкували близките му.
Но сърцето на младия магьосник си оставало недосегаемо. С високомерния си вид той привличал вниманието на много девойки, които прилагали най-изкусни средства само и само да му се харесат, но никоя не докосвала сърцето му. Магьосникът се гордеел с безразличието и далновидността си, на които то било плод.
Първата свежест на младостта посърнала, връстниците на магьосника се изпоженили, започнали да им се раждат деца.
— Сърцата им сигурно са се превърнали в суха шушулка, спаружили са се заради тия малки ревльовци, които постоянно искат нещо — злорадствал той в себе си, докато наблюдавал как младите родители наоколо треперят над рожбите си.
Отново се поздравил за мъдростта, която е проявил при своя избор.
Когато им дошло времето, възрастните родители на магьосника умрели. Синът им не скърбил за тях, напротив — смятал се за благословен заради кончината им. Сега вече се разпореждал сам в техния замък. Пренесъл най-голямото си съкровище в най-дълбокото подземие и се отдал на охолен лек живот, а многото му слуги не се грижели за друго, освен всеки миг да му е добре.
Магьосникът бил сигурен, че всички ужасно му завиждат за великолепната, от нищо ненакърнявана самота. Ето защо изпаднал в яростен гняв и скръб, когато един ден чул как двама от лакеите му одумват господаря си.
Първият слуга изразил съжаление към магьосника, който при цялото си богатство и власт си нямал никого, който да го обича.
Другият слуга се изсмял и попитал защо човек с толкова злато и със замък за чудо и приказ не е успял да привлече в него жена.
С думите си те нанесли тежък удар върху гордостта на магьосника.
Той решил на мига да си вземе жена, и то не каква да е, а жена, която да превъзхожда всички останали. Тя трябвало да бъде изумително красива и да събужда ревност и желание у всеки мъж, който я зърне, да бъде с магьосническо потекло, та децата им да наследят изключителни магьоснически дарби, и да бъде богата поне колкото магьосника, та той и занапред да си осигури охолен живот въпреки новите гърла в къщата.
Сигурно е можело да минат петдесет години, докато магьосникът си намери такава жена, но по една случайност същия ден, когато той решил да я търси, при свои роднини, които живеели наблизо, дошла да погостува девойка, отговаряща на всичките му изисквания.
Била вълшебница с удивителни способности и притежавала много злато. Била ненагледно хубава, така че трепвало сърцето на всеки мъж, който я видел — на всеки, с изключение на един. Сърцето на магьосника не усетило нищо. Но девойката била именно такава, каквато искал да бъде, и той се заловил да я ухажва.
Всички, които забелязали промяната в поведението му, били изумени, и казали на девойката, че е успяла там, където стотици други са ударили на камък.
Младата жена била и очарована, и отблъсната от вниманието на магьосника. Долавяла студенината зад привидно щедрите му ласкателства — за пръв път срещала такъв странен и отчужден мъж. Роднините й обаче отсъдили, че двамата са си лика-прилика, и за да ускорят нещата, приели поканата да отидат на голямото угощение, което магьосникът устроил в чест на девойката.
Масата била отрупана със сребърни и златни прибори и съдове с най-отбрани вина и вкусна-превкусна храна. Музикантите свирели на лютни със свилени струни и пеели за любов, каквато господарят им не бил изпитвал никога. Девойката седяла на престол до магьосника, а той мълвял тихи пленително нежни думи, които бил откраднал от поетите, без изобщо да има представа какво всъщност означават.
Озадачена, девойката послушала, послушала и накрая отвърнала:
— Красиво говориш, магьоснико, и щях да бъда поласкана от вниманието ти, ако бях убедена, че наистина имаш сърце.
Магьосникът се усмихнал и й казал да не се притеснява за това. Поканил я да дойде с него и от пиршеството я отвел долу в заключеното подземие, където пазел най-голямото си съкровище.
Там, в омагьосано кристално ковчеже, било сложено туптящото сърце на магьосника.
То отдавна било откъснато от очите, ушите и пръстите, никога не било ставало жертва на хубостта и на напевния глас, на нежната като коприна кожа. Девойката се ужасила от вида му, понеже сърцето се било спаружило и било покрито с дълги черни косми.
— О, какво си сторил? — проплакала тя. — Върни го на мястото му, умолявам те!
Щом видял, че това ще умилостиви девойката, магьосникът извадил магическата си пръчка, отключил кристалното ковчеже, разрязал гръдта си и сложил косматото сърце в празната кухина, откъдето навремето го бил изтръгнал.
— Сега вече си изцерен и ще познаеш истинската любов! — възкликнала девойката и го прегърнала.
Допирът на нежните й бели ръце, звукът на дъха й в ухото му, мирисът на гъстата й златна коса — всичко това пронизало като копие току-що пробуденото сърце. Но през дългото си изгнаничество то се било отчуждило, в мрака, на който било обречено, било станало сляпо и свирепо, и сега желанията му били ненаситни и извратени.
Гостите на пиршеството забелязали, че техният домакин и девойката ги няма. В началото го посрещнали спокойно, но часовете отминавали, те започнали да се притесняват и тръгнали да претърсват замъка.
Накрая открили подземието и там ги чакала ужасяваща гледка.
Девойката лежала на пода мъртва, с разсечена гръд, а до нея на колене стоял безумният магьосник, който държал в окървавената си ръка голямо, гладко, лъскаво алено сърце — ближел го и го галел с думите, че ще го замени със своето.
В другата ръка стискал магьосническата пръчка и се опитвал да накара съсухреното си космато сърце да излезе от гърдите му. Но косматото сърце било по-силно от него и отказвало да разхлаби хватката върху сетивата му и да се върне в ковчежето, където било стояло заключено толкова дълго.
Пред очите на ужасените си гости магьосникът метнал встрани магическата пръчка и грабнал сребърен кинжал. Заканил се, че за нищо на света няма да допусне господар да му бъде собственото му сърце, и го изтръгнал от гърдите си.
За миг, както стискал във всяка от ръцете си по едно сърце, постоял победоносно на колене, сетне се свлякъл върху тялото на девойката и издъхнал.
Албус Дъмбълдор за „Косматото сърце на магьосника“
Както вече видяхме, първите две приказки на Бийдъл си навличат нападки, защото са посветени на великодушието, търпимостта и любовта. Но „Косматото сърце на магьосника“ явно не е била променяна и критикувана през вековете, откакто е написана — разказът, както накрая го прочетох в руните на оригинала, бе почти същият като историята, разказана някога от майка ми. С тази уговорка „Косматото сърце на магьосника“ определено е най-зловещият от даровете, оставени ни от Бийдъл, и мнозина родители разказват приказката на децата си чак когато станат достатъчно големи, за да не сънуват кошмари.8
Защо тогава тази страховита приказка е оцеляла? Според мен „Косматото сърце на магьосника“ се е запазила през столетията в непокътнат вид, защото е насочена към най-тъмните дълбини у всекиго от нас. Посветена е на едно от най-големите и най-трудно признавани изкушения в магията: стремежа към неуязвимост.
Този стремеж, разбира се, не е нищо повече от налудничави небивалици. Няма мъж или жена по земята, били те магьосници или не, които да не са понесли някаква рана — физическа, психическа или емоционална. Да нараняваме е точно толкова човешко, както и да дишаме. Въпреки това ние, магьосниците, сме особено податливи на мисълта, че можем по своя воля да променяме естеството на битието. В тази приказка младият вещер9 например отсъжда, че ако се влюби, това ще подкопае сигурността и хубавия му живот. За него любовта е унижение, малодушие, нещо, което пие емоционалните и материалните сили на човека.
От многовековните традиции в правенето на любовни еликсири се вижда, че нашият измислен магьосник не е единственият, който се стреми да направлява непредсказуемия ход на любовта. Търсенето на любовен еликсир10 продължава и до ден-днешен, ала никой не е успял да го създаде и водещите майстори на отвари се съмняват, че това изобщо е възможно.
Героят на приказката обаче никак не се интересува дори от някакво подобие на любов, което би могъл да създаде или да унищожи по своя воля. Желанието му е да остане незаразен от онова, което смята за нещо като болест, ето защо прави черна магия, каквато е невъзможна извън приказките: заключва извън себе си собственото си сърце.
Мнозина автори са отбелязвали, че деянието му наподобява създаване на хоркрукс. Въпреки че целта му не е да избегне смъртта, героят на Бийдъл разделя онова, което очевидно не подлежи на делене — тяло и сърце, а не душа, и така престъпва първия от основните закони на магията, както ги е изложил Ейдълбърт Уофлинг:
Намесвайте се в най-съкровените тайни — извор на живот, същност на човек — само ако сте готови за последствия от най-краен и опасен вид.
И както би могло да се очаква, в стремежа си да стане свръхчовек този безразсъден младеж се превръща в не-човек. Сърцето, което е заключил, малко по малко изсъхва и се окосмява — олицетворение на това, че героят е паднал до равнището на звяра. Накрая се превръща в кръвожадно животно, взимащо със сила каквото е пожелало, и умира в напразен опит да си върне онова, което вече е безвъзвратно извън обсега му: човешкото сърце.
Макар и донякъде остарял, изразът „да си с космато сърце“ е навлязъл във всекидневния магьоснически език като описание на коравосърдечните безчувствени вълшебници. Леля ми Онория, която и досега си е стара мома, винаги е твърдяла, че е развалила годежа си с един магьосник от отдел „Злоупотреба с магии“, понеже навреме открила, че той е „с космато сърце“. (Според мълвата обаче тя всъщност го заварила да милва няколко хорклъмпа11, което я потресло до дън душа.) В по-ново време наръчникът „Космато сърце. Помагало за магьосници, които отказват да се обвързват“12 оглави класациите на бестселърите.
(обратно)4 Зайката Бабити и нейният кикотещ се пън
Имало едно време в далечна земя един глупав цар, който си наумил само той да владее силата на магията.
Затова наредил на военачалника си да събере отряд ловци на вещици и им дал няколко кръвожадни черни хрътки. Пак по същото време заповядал във всяко село и град на царството да се прочете възвание: „Царят търси инструктор по магия“.
Никой от истинските магьосници и вълшебници не дръзнал да си предложи услугите, понеже всички се укривали от отряда ловци на вещици.
Един хитър мошеник без всякаква магическа дарба обаче надушил възможността да забогатее и отишъл в двореца с твърдението, че е вълшебник с нечувани способности. Направил няколко прости фокуса, с които убедил глупавия цар в магическата си сила, и тутакси бил назначен за главен велик магьосник и за личен учител на царя по магия.
Измамникът поискал от владетеля цяла торба злато, уж за да купи магически пръчки и други пособия, необходими за правенето на магии. Казал да му дадат и няколко големи рубина, с които уж да прави лековити заклинания, и един-два сребърни бокала, където да забърква отварите и да ги оставя да отлежават. Глупавият цар му предоставил всички тези неща.
Мошеникът скрил съкровището на сигурно място в дома си и се върнал в двореца.
Не знаел, че го наблюдава старица, която живеела в колиба в края на парка край двореца. Тя се казвала Бабити и била перачката, благодарение на която чаршафите в двореца винаги били меки и бели, с приятен мирис. Бабити надзърнала иззад чаршафите, които била простряла да се сушат, и видяла как измамникът откъртва от едно от дърветата на царя две клонки и се скрива в двореца.
Измамникът дал една от клонките на царя и го уверил, че е магическа пръчка с невероятна сила.
— Но прави магии едва след като станеш достоен за това — предупредил той.
Всяка сутрин мошеникът и глупавият цар се разхождали из парка на двореца, където размахвали пръчките и крещели към небето някакви безсмислици. Мошеникът внимавал да показва колкото може повече фокуси, така че царят да е убеден в уменията на своя велик магьосник и в силата на магическите пръчки, за които се бил охарчил толкова много.
Една заран измамникът и глупавият цар въртели пръчките и подскачали в кръг, като пеели безсмислени рими, и точно тогава до ушите на царя достигнал силен кикот. Перачката Бабити наблюдавала царя и измамника от прозореца на къщурката си и прихнала в такъв неудържим смях, че краката й не издържали и тя се свлякла и се скрила от поглед.
— Щом старата перачка се смее така, сигурно изглеждам много недостойно! — рекъл царят. Престанал да подскача и да размахва пръчката и се свъсил. — Омръзна ми да се упражнявам. Кога, магьоснико, ще мога да правя истински магии пред моите поданици?
Мошеникът се опитал да успокои своя ученик и го уверил, че много скоро ще бъде готов за истински изумителни магически подвизи, но кикотът на Бабити бил жегнал царя повече, отколкото подозирал измамникът.
— Утре ще поканя царедворците да погледат как техният цар прави магии! — оповестил той.
Мошеникът разбрал, че е дошло време да грабне съкровището и да бяга.
— Уви, това е невъзможно, Ваше величество! Забравих да ви кажа, Ваше величество, че утре трябва да поема на дълъг път…
— Напуснеш ли двореца ми без мое разрешение, магьоснико, отрядът ловци на вещици ще те залови с хрътките! Утре заран ще ми помогнеш да направя магии пред царедворците и само някой да ми се е изсмял, ще заповядам да ти отсекат главата.
Царят се прибрал разярен в двореца, оставяйки измамника сам и уплашен. Колкото и да бил хитър, едва ли щял да се спаси, понеже не можел да избяга, нито пък да помогне на царя с магиите, които и двамата не владеели.
За да излее страха и гнева си, мошеникът се доближил до прозореца на перачката Бабити. Надникнал вътре и що да види — дребната старица седяла на масата и лъскала магическа пръчка. В дървеното корито в ъгъла отзад били накиснати царските чаршафи.
Мошеникът веднага разбрал, че Бабити е истинска магьосница и може да го избави от страшната беда, която самата тя му била навлякла.
— Дърта вещица! — ревнал мошеникът. — Кикотът ти ми струва скъпо и прескъпо! Ако не ми помогнеш, ще те изоблича като вещица и хрътките на царя ще разкъсат теб, а не мен.
Старата Бабити се усмихнала на измамника и го уверила, че ще направи всичко по силите си да му помогне.
Той й наредил да се скрие в шубрака, докато царят показва какви магии е усвоил, и да ги прави вместо него, но така, че той да не усети. Бабити се съгласила, ала задала въпрос:
— Ами ако царят опита магия, която Бабити не умее, драги ми господине?
Измамникът прихнал презрително.
— Магията ти изобщо не отстъпва на въображението на този глупак — уверил я той и доволен от своята изобретателност се прибрал в двореца.
На другата сутрин всички царедворци от царството се събрали в парка на двореца. Царят се качил на сцената отпред заедно с измамника.
— Първо ще направя така, че шапката на ей онази придворна дама да изчезне! — викнал царят и насочил пръчката към една от благородничките.
Бабити също насочила от шубрака магическата си пръчка към шапката и направила така, че тя да изчезне. Големи били изумлението и възхищението на насъбралите се и те силно изръкопляскали на ликуващия цар.
— А сега ще направя така, че ей онзи кон да литне! — изкрещял царят и насочил пръчката към собствения си жребец.
Бабити също насочила от гъсталака магическата си пръчка към коня и го вдигнала високо във въздуха.
Зрителите били още по-смаяни и развълнувани и ревнали поздрав към своя цар магьосник.
— А сега… — подхванал пак той и се огледал с надеждата да му хрумне нещо, но точно тогава към него се завтекъл водачът на отряда ловци на вещици.
— Ваше величество — рекъл той, — днес сутринта Сабя изяде една отровна гъба и издъхна! Съживете я с магическата си пръчка, Ваше величество.
И водачът на хайката стоварил върху сцената безжизненото тяло на най-голямата хрътка.
Глупавият цар размахал пръчката и я насочил към мъртвото куче. Но както стояла в храсталака, Бабити се подсмихнала и дори не си направила труда да вдига магическата пръчка — защото няма магия, която да съживява мъртвите.
Кучето не се помръднало и насъбралите се първо зашушукали, после се засмели. Усъмнили се, че първите две магии на царя не са никакви магии, ами най-обикновени фокуси.
— Защо не се получи? — изкрещял царят на измамника, който се досетил, че му остава само една хитрост.
— Там, Ваше величество, там! — извикал той, като сочел храста, където се била скрила Бабити. — Виждам я много добре — зла вещица, която ви пречи с гнусните си заклинания да си правите магиите! Някой да я залови, още сега!
Бабити изскочила от шубрака, а отрядът ловци на вещици се юрнал да я гони, като пуснал и хрътките, които настървено залаяли след жената. Дребната магьосница обаче стигнала до нисък жив плет и се скрила от поглед — когато дотичали откъм другата страна, царят, измамникът и всички ца-редворци заварили сюрията хрътки на ловците на вещици да лаят и да дращят около едно чепато старо дърво.
— Превърнала се е в дърво! — изпискал мошеникът и понеже се страхувал да не би Бабити пак да стане жена и да го изобличи, добавил: — Отсечете я, Ваше величество, само така трябва да се постъпва със злите вещици!
Веднага донесли брадва и старото дърво било отсечено под бурните възгласи на царедворците и измамника.
Тъкмо тръгвали да се приберат в двореца, когато застинали на място от силния кикот, огласил всичко наоколо.
— Глупаци! — чул се гласът на Бабити откъм пъна. — Няма магьосница и вълшебник, които да бъдат убити, като ги съсекат на две. Ако не ми вярвате, вземете брадвата и съсечете на две великия магьосник.
Водачът на отряда ловци на вещици изгарял от нетърпение да направи експеримента, но точно когато вдигнал брадвата, измамникът се свлякъл на колене, признал си всички злодеяния и помолил да го пощадят. Докато го влачели към тъмницата, пънът се разкикотил още по-силно.
— Като съсече една вещица наполовина, ти навлече върху царството си страшно проклятие! — казал пънът на вцепенения цар. — Отсега нататък ще усещаш всяка злина, която причиниш на моите събратя магьосници и вълшебници, като удар с брадва отстрани по хълбока, докато не пожелаеш да умреш от това.
При тези думи царят също паднал на колене и обещал на пъна незабавно да издаде възвание, с което взима под закрилата си всички вещици, магьосници и вълшебници в царството и им разрешава да си правят магии на воля.
— Чудесно — одобрил пънът, — но още не си се отплатил на Бабити!
— Ще дам всичко, всичко каквото пожелае — викнал глупавият цар и закършил ръце пред пъна.
— Ще вдигнеш върху мен паметник на Бабити в прослава на бедната перачка, за да ти напомня винаги колко си глупав! — отвърнал пънът.
Царят се съгласил на мига и обещал да наеме най-изкусния ваятел по земите си, който да направи статуя от чисто злато. След това посрамен се върнал заедно с благородниците и жените им в двореца, оставяйки пъна да се кикоти зад тях.
Щом паркът на двореца опустял, от дупка между корените на пъна се провряла топчеста стара зайка с дълги мустаци, която стискала между зъбите си магическа пръчка. Бабити заподскачала, излязла от парка и отишла през девет земи в десета, а върху пъна оттогава стои златна статуя на перачката и никой в царството не дръзва отново да преследва магьосници и вълшебници.
Албус Дъмбълдор за „Зайката Бабити и нейният кикотещ се пън“
В много отношения това е най-„правдоподобната“ от приказките на Бийдъл, защото магиите, описани в нея, съответстват почти напълно на познатите магически закони.
Именно благодарение на тази приказка мнозина от нас узнаха за пръв път, че с магия не можеш да върнеш мъртвец, и бяхме много разочаровани и стъписани, понеже като невръстни деца бяхме убедени, че родителите ни все ще успеят с едно замахване на магическата пръчка да събудят мъртвите ни плъхове и котки. От времето, когато Бийдъл е написал приказката, са минали близо шест века и макар и да сме измислили безброй начини да поддържаме заблудата, че любимите хора още са с нас13, магьосниците и досега не са намерили средство, с което да съединят тяло и душа вече след като смъртта се е случила. Както изтъкнатият магьосник философ Бертран дьо Пансе-Профонд пише в прочутия си труд „Трактат върху възможността да се преобърне действителното и метафизичното въздействие на естествената смърт с особено ударение върху повторното съчленяване на дух и материя“: „Откажете се. Това няма да се случи никога“.
Приказката за Зайката Бабити обаче е сред първите литературни творби, в които се споменава зоомаг, тъй като перачката Бабити притежава рядката магическа дарба да се преобразява по своя воля в животно.
Зоомаговете съставляват съвсем малка част от магьосническото население. За да успееш от човек спонтанно да се превърнеш в съвършено животно, трябва да притежаваш много знания и опит, а доста магьосници и вълшебници са на мнение, че могат да оползотворят по-добре по други начини времето си. Приложението на тази дарба е ограничено, разбира се, освен ако магьосникът не е принуден да се преобрази, за да се скрие. Именно по тази причина Министерството на магията настоява да има регистър на зоомаговете, тъй като такъв вид магия безспорно е от най-голяма полза на онези, които са се отдали на подмолна, незаконна и дори престъпна дейност14.
Можем да подложим на съмнение твърдението, че някога е имало перачка, която е можела да се превръща в заек; някои историци на магията обаче изказват предположението, че за първообраз на Бабити Бийдъл е използвал прославената френска магьосница Лизет дьо Лапен, която през 1422 година е осъдена на смърт в Париж като вещица. За изумление на стражата — все мъгъли, които по-късно са изправени на съд по обвинението, че са помогнали на вещицата да избяга — осъдената изчезва от тъмничната килия точно в нощта преди екзекуцията. Макар да не е доказано, че Лизет е била зоомаг и е успяла да се провре през пръчките върху прозореца на тъмничната килия, след време един голям бял заек е бил забелязан да прекосява Ламанша с котел с прикрепено към него платно, а по-късно сходен заек става доверен съветник към двора на крал Хенри VI.15
Царят от приказката на Бийдъл е глупав мъгъл, който хем иска да стане магьосник, хем се страхува от магията. Въобразява си, че може да стане вълшебник просто като научи някое и друго заклинание и размахва магическа пръчка.16 Той няма никаква представа за истинската същност на магията и на магьосниците, затова приема за чиста монета нелепите твърдения и на измамника, и на Бабити. Това със сигурност е присъщо на някои мъгъли и тяхното мислене: заради невежеството си те са готови да повярват във всякакви небивалици за магията, включително и в думите, че Бабити се е превърнала в дърво, което пак може да мисли и да говори. (Тук обаче е уместно да отбележа, че макар да прилага похвата с говорещото дърво, за да ни покаже колко невеж е царят на мъгълите, Бийдъл иска от нас да повярваме, че Бабити може да говори, докато е заек. Това може да е поетична волност, ала на мен ми се струва по-вероятно Бийдъл само да е чувал за зоомаговете, без някога да ги е срещал, понеже това е единственото своеволие спрямо магическите закони, което той си позволява в приказката. Докато са с облика на животни, зоомаговете не запазват човешката дарба на словото, макар че пак си разсъждават и мислят като хора. Както знае всеки ученик, тази е основната разлика между това да бъдеш зоомаг и да умееш да се превръщаш в животно чрез трансфигурация. Във втория случай тези хора се превръщат напълно в животни и последицата е, че вече не могат да правят магии, не помнят, че са били магьосници, и за да се върнат в първоначалния си вид, трябва да им помогне някой друг, който да ги трансфигурира.)
Според мен, когато е решил да разкаже как героинята уж се е превърнала в дърво и заплашва царя с болка като от брадва по хълбока, Бийдъл е бил вдъхновен от истински предания за магьосници и от техните обичаи. Майсторите на магически пръчки яростно защитават дърветата, които използват за направата им, и за които се грижат, и ако някой отсече такова дърво, за да открадне от дървесината му, се излага на опасността да си навлече не само злобата на съчковците17, които обикновено гнездят по тях, но и въздействието на защитните проклятия, направени от собствениците им. По времето на Бийдъл проклятието Круциатус все още не е обявено за противозаконно от Министерството на магията18 и е напълно възможно то да предизвика усещането, с което Бабити заплашва царя.
(обратно)5 Приказка за тримата братя
Имало едно време трима братя, които вървели на свечеряване по самотен лъкатушен път. След малко братята излезли при река — много дълбока, за да прегазят през нея, и много опасна, за да я преплуват. Братята обаче били магьосници, затова просто замахнали с магическите пръчки и направили така, че над коварната река да изникне мост. Вече били стигнали до средата му, когато на пътя им изникнала качулата сянка.
И Смъртта им заговорила. Била разгневена, задето са я лишили от три нови жертви, понеже пътниците обикновено се давели в реката. Но Смъртта била хитра. Престорила се, че поздравява тримата братя за направената магия, и казала, че всеки от тримата е спечелил награда, защото е бил достатъчно изобретателен да й се изплъзне.
И така, най-големият брат, който бил с войнствен дух, поискал магическа пръчка, по-могъща от всички останали по земята: пръчка, която винаги да печели в дуел, пръчка, достойна за магьосник, който е надвил Смъртта! Смъртта отишла при един бъзов храст на брега на реката, направила пръчка от клон, който висял ниско, и я дала на най-големия брат.
После средният брат, който бил много нагъл, решил да унизи още повече Смъртта и поискал тя да му вдъхне силата да връща други от Смъртта. Тогава Смъртта вдигнала от брега един камък и го дала на средния брат, като му рекла, че той има силата да връща мъртвите към живот.
Накрая Смъртта попитала най-малкия брат какво иска. Той бил най-смирен и скромен, а и най-мъдър от тримата, затова не се доверил на Смъртта. Поискал нещо, с което да си тръгне от това място така, че Смъртта да не може да го проследи. И колкото и да не й се искало, Смъртта му дала собствената си Мантия за невидимост.
И така Смъртта се отдръпнала и пуснала тримата братя да си вървят по живо, по здраво, а те поели отново на път и започнали да обсъждат с изумление приключението, което току-що били изживели, и да се възхищават на Даровете на Смъртта.
След известно време се разделили и всеки тръгнал по своя си път.
Вървял първият брат още около седмица и стигнал в далечно село, където потърсил един магьосник — имал отдавнашна вражда с него. С Бъзовата пръчка той, разбира се, не се затруднил да победи в последвалия дуел. След като оставил врага си мъртъв на пода, най-големият брат отишъл в странноприемница, където се похвалил пред всички каква всесилна магическа пръчка е изтръгнал от самата Смърт и как тя го е направила непобедим.
Същата нощ, докато той спял пиян на леглото, при него се промъкнал друг магьосник. Крадецът взел магическата пръчка и не спрял дотук, ами прерязал гърлото на най-големия брат.
Така Смъртта прибрала при себе си първия брат.
През това време средният брат се прибрал у дома, където живеел сам-самичък. Там той извадил камъка, който можел да връща живота на мъртъвците, и го завъртял три пъти в ръката си. За негово изумление пред него в миг изникнала фигурата на момичето, за което навремето се надявал да се ожени, но то ненадейно умряло.
Ала девойката била тъжна и студена, от него сякаш я деляла мъглена завеса. Тя се била завърнала в света на смъртните, но знаела, че не й е тук мястото, и страдала. Накрая средният брат обезумял от безнадежден копнеж и посегнал на живота си, за да бъде наистина със своята любима.
Така Смъртта прибрала при себе си и средния брат.
И макар че години наред търсела под дърво и камък третия брат, така и не успяла да го намери. Едва когато станал на преклонна възраст, най-малкият брат най-сетне смъкнал Мантията за невидимост и я дал на сина си. След това посрещнал Смъртта като стара приятелка и тръгнал на драго сърце с нея — така те напуснали като равни този живот.
Албус Дъмбълдор за „Приказка за тримата братя“
Когато бял малък, тази приказка ми направи огромно впечатление. За пръв път я чух от майка си и скоро започнах да настоявам да ми четат именно нея преди заспиване. Заради това често се карахме с по-малкия ми брат Абърфорт, чиято любима приказка беше „Мръсната коза Мърморка“.
Поуката от „Приказката за тримата братя“ едва ли може да бъде по-ясна: усилията на човека да избегне смъртта или да надделее над нея винаги са обречени на разочарование. Единствен третият брат в приказката („най-смирен, а и най-мъдър“) го разбира, тъй като вече се е разминал на косъм със Смъртта и знае, че в най-добрия случай може да се надява да отлага по-дълго следващата им среща. Този най-малък брат е наясно, че който дразни Смъртта — и като първия брат прибягва до насилие или като втория брат си играе със съмнителното изкуство на некромантиката19, се опълчва срещу коварен враг, непознал поражение.
Най-странното в случая е, че около тази приказка се е зародило предание, което е в пълно противоречие с посланието в оригинала. Според това предание даровете, които Смъртта дава на братята — непобедима магическа пръчка, камък, който връща към живот мъртвите, и нетленна мантия невидимка, — са съвсем истински предмети, които действително съществуват. По-нататък в преданието се казва: който стане законен притежател и на трите предмета, ще се превърне в „господар на Смъртта“, което обикновено се тълкува в смисъл, че ще бъде недосегаем, дори безсмъртен.
Можем да се усмихнем малко тъжно на онова, което тук се твърди за човешката природа. Най-великодушното тълкуване би било „Надеждата ни нивга не пресъхва“.20 Въпреки че според Бийдъл два от трите предмета са изключително опасни и въпреки недвусмисленото предупреждение, че накрая Смъртта идва да прибере всекиго от нас, сред магьосниците има и такива — макар да се броят на пръсти, — които упорстват в убеждението си, че Бийдъл им праща закодирано послание, точно обратното по смисъл на онова, което е написано черно на бяло, и че единствени те са достатъчно умни, за да го разберат.
Тяхната теория (а по-точните думи може би са „отчаяна надежда“) е подкрепена от едно неоспоримо доказателство. Колкото и рядко да се срещат, в този наш свят все пак съществуват истински мантии невидимки, макар от приказката да става ясно, че Мантията на Смъртта е изключително трайна21. През всичките векове от времето на Бийдъл досега никой не е твърдял, че е намерил Мантията на Смъртта. Онези, които са убедени в съществуването й, го обясняват така: потомците на третия брат или не знаят откъде се е взела тяхната мантия, или знаят, но са решени да проявят мъдростта на своя праотец, като не разгласяват истината.
Както би могло да се очаква, камъкът също не е намерен. Вече отбелязах в бележките за „Зайката Бабити и нейният кикотещ се пън“, че и досега не е по силите ни да връщаме към живот мъртвите и имаме всички основания да предполагаме, че това няма да стане никога. Черните магьосници са се опитвали, разбира се, да прибягват до някакво жалко подобие на възкресение и са създали инфериите22 — те обаче са призрачни марионетки, а не наистина съживени хора. И не само това — в приказката на Бийдъл се казва съвсем недвусмислено, че любимата, която средният брат е изгубил, в действителност не се е завърнала от мъртвите. Тя е пратена от Смъртта, за да примами средния брат в нейната хватка — ето защо е студена и отчуждена и го терзае с това, че уж присъства, а всъщност не е с него.23
Така остава магическата пръчка и тук онези, които упорито вярват, че Бийдъл им е пратил тайно послание, разполагат поне с някакви исторически свидетелства в подкрепа на налудничавите си твърдения. Тук се натъкваме на случай, когато — било за да се самоизтъкнат, било за да сплашат възможните нападатели, било защото наистина са си вярвали — различни магьосници са заявявали през вековете, че притежават магическа пръчка, която е по-могъща от обикновените и дори е „непобедима“. Някои от тези магьосници стигат дори дотам да твърдят, че пръчката им е изработена от бъз, точно както пръчката, която според приказката е направила Смъртта. Такива пръчки са получавали различни имена, сред които са „Пръчка на Ориста“ и „Смъртоносна пръчка“.
Едва ли е изненадващо, че още от дълбока древност се ширят какви ли не суеверия за магическите ни пръчки, които в края на краищата са нашето най-важно вълшебно средство и оръжие. Смята се, че някои пръчки (а оттам и притежателите им) са несъвместими:
Луд си, ако дъбова е твойта пръчка, жена със зеленикова да вземеш вкъщи.А също и че олицетворяват недостатъците в нрава на собственика си:
Калината клюкарства, кестенът роптае, ясенът е вироглав, леската пък нехае.Както би могло да се очаква, в тази категория с недоказани напътствия откриваме и:
Бъзова пръчка добро не носи.Дали защото в приказката на Бийдъл Смъртта прави измислената пръчка от бъз, или защото ламтящите за власт и склонни към насилие магьосници упорито твърдят, че техните пръчки са бъзови — това не е материал, с който майсторите на магически пръчки обичат да работят.
Според писмените свидетелства първата направена от бъз пръчка с особено мощни и опасни свойства е принадлежала на Емерик, известен и с прякора Злия, изключително войнствен магьосник, който — макар да е живял кратко — в началото на Средновековието подлага на голям тормоз южна Англия. Умрял така, както и живял — в ожесточен дуел с магьосник на име Егбърт. Не се знае какво точно е станало с Егбърт, но като цяло продължителността на живота на често влизащите в дуели магьосници била малка. По времето, когато не е имало Министерство на магията — да ограничи прилагането на черната магия, дуелите обикновено завършвали със смърт.
Цял век по-късно друг отблъскващ образ, този път на име Годелот, дава тласък в изучаването на черната магия, като съставя сборник опасни заклинания с магическа пръчка, която описва в бележника си като „моята най-зла и изкусна приятелка, измайсторена от бъзак24 и владееща средства за най-злокобна магия“. (Шедьовърът на Годелот е озаглавен именно „Най-злокобна магия“.)
Както виждаме, Годелот смята магическата си пръчка за своя помощница, едва ли не за наставница. Овладелите тънкостите в използването на магическите пръчки25 ще се съгласят, че те наистина поемат уменията на човека, който ги използва, въпреки че това е непредсказуемо и несъвършено занимание — трябва да отчиташ какви ли не допълнителни фактори, като отношенията между пръчка и човек, за да разбереш доколко добре ще се представи тя с един или друг магьосник. И все пак, ако приемем, че дадена пръчка е минала през ръцете на мнозина черни магьосници, тя поне ще има подчертан вкус към най-опасните видове магия.
Повечето магьосници предпочитат пръчка, която ги е „избрала“, а не пръчка втора ръка — именно защото тя по всяка вероятност е усвоила от предишния си собственик навици, които може и да са несъвместими с магическия почерк на новия си притежател. След като собственикът на пръчката почине, тя обикновено се погребва (или изгаря) заедно с него и това най-често я предпазва да не усвоява неща от прекалено много господари. Ала убедените в съществуването на Бъзовата пръчка твърдят, че заради начина, по който минава от ръка на ръка — следващият й притежател трябва да надделее над предишния, най-често като го убие, — тя така и не е била унищожена и заровена, а е оцелявала, за да натрупа мъдрост, сила и мощ далеч над обичайните.
Знае се, че Годелот е издъхнал в собственото си подземие, където го е заключил обезумелият му син Хереуорд. Трябва да приемем, че Хереуорд е взел магическата пръчка на баща си, в противен случай той е щял да избяга, но няма как да сме сигурни какво е направил синът с нея след това. Безспорно знаем само едно — че в началото на осемнайсети век се появила магическа пръчка, наричана „Бъзова“ от собственика си Барнабас Девърил, който се прославил като страховит магьосник и сеел ужас, но край на владичеството му сложил не по-малко прочутият магьосник Локсиас — той му я отнел, преименувал я на „Смъртоносната пръчка“ и погубвал с нея всеки, който не му харесвал. Трудно е да проследим по-нататъшната история на пръчката на Локсиас, понеже мнозина, включително и родната му майка, твърдят, че са го убили.
Вниманието на умните вещици и магьосници, изучаващи така наречената история на Бъзовата пръчка, трябва да привлече следното: който твърди, че я е притежавал26, заявява, че тя е „непобедима“, а се знае, че пръчката е минавала през ръцете на много собственици, и това показва не само че е била побеждавана многократно, но и че привлича бедите точно толкова успешно, както Мръсната коза Мърморка привлича бълхите. В крайна сметка стремежът към Бъзовата пръчка само потвърждава едно наблюдение, което съм имал случай да изказвам не веднъж и дваж през дългия си живот: че хората проявяват склонност да избират точно нещата, които са най-лоши за тях.
Но кой ли от нас ще прояви мъдростта на третия брат, ако му предложат да си избере от Даровете на Смъртта? И магьосници, и мъгъли ламтят за власт — колцина ще устоят на желанието да притежават „Пръчката на Ориста“? Кой човек, след като изгуби някого от любимите си хора, ще устои на изкушението, предлагано от Животворния камък? Дори на мен, Албус Дъмбълдор, ще ми бъде най-лесно да се откажа от мантията невидимка, което иде само да покаже, че колкото и да съм умен, си оставам същият глупак като всички останали.
(обратно)CHILDRENS HIGH LEVEL GROUP
Драги читателю,
Благодаря ти много, че купи тази неповторима и много специална книга! Искам да се възползвам от възможността да обясня как твоята подкрепа ще допринесе да променим наистина живота на много деца в неравностойно положение.
Над един милион деца из цяла Европа живеят в големи детски домове. Противно на широко разпроистраненото мнение, повечето от тях не са сираци и са попаднали в домовете, защото семействата им са бедни, родителите са с недъзи или увреждания или са от етническите малцинства. Много от тези деца също са с увреждания, но често остават без медицинска помощ и образование. В някои случаи не получават най-необходимото и живота, например достатъчно храна. Почти винаги са лишени от човешко и емоционално общуване и насърчаване.
За да променим живота на децата в неравностойно положение, настанени в домове, и за да се опитаме да направим така, че бъдещите поколения да не страдат по този начин, през 2005 г. ние с Дж. К. Роулинг основахме Благотворителното сдружение The Children’s High Level Group. Искахме да дадем на тези изоставени деца глас: да допринесем историята им да бъде чута.
Целта на сдружението е да сложи край на големите детски домове и да спомогне децата да живеят в семейство — своето, приемно или на осиновители — или в домове за малки групи.
Всяка година кампанията помага на около четвърт милион деца. Ние осигуряваме средства на независима всеотдайна организация, която ежегодно дава на стотици хиляди деца подкрепа и информация. Провеждаме и образователни мероприятия, включително начинанието „Да действаме заедно“, в което младежи от обикновени учебни заведения работят в детските домове с деца, нуждаещи се от по-особени грижи, и „Еделвайс“ — то позволява на младежи с трудни характери от детските домове да изразят себе си чрез творчество и талант. В Румъния благотворителното ни сдружение учреди Национален детски съвет, който отстоява правата на децата и им дава възможност да говорят и да разказват какво са изживели.
Но възможностите ни стигат само дотук. Имаме нужда от средства, за да разширим и задълбочим дейността си, да достигнем до повече държави и да помогнем на още повече деца, изпаднали в такава остра нужда.
Благотворителното ни сдружение се откроява сред неправителствените организации в тази област най-вече с това, че работи с държавни и правителствени институции, с гражданското общество, с професионални организации и сдружения на доброволци, както и с хора, които могат да помогнат на място.
Целта на сдружението е да постигне пълно прилагане на Конвенцията на ООН за правата на детето в Европа, а и в цял свят. Само за две години помогнахме на някои правителства да разработят стратегия, благодарение на която новородените да не бъдат оставяни по болниците и грижите за децата с увреждания и недъзи да се подобрят, също така съставихме наръчник за най-успешна деинституционализация.
Наистина сме ти признателни, че ни подкрепи, като закупи книгата. Тези жизненоважни средства ще помогнат на Благотворителното ни сдружение The Children’s High Level Group да продължи дейността си и да осигури на още стотици хиляди деца възможността за достоен и здравословен живот.
За да научиш повече за нас и как да се включиш по-активно, посети .
Благодаря ти!
Баронеса Никълсън Уинтърборн,
член на Европейския парламент,
съпредседател на Благотворително сдружение The Children’s High Level Group
(обратно)Информация за текста
© 2008 Джоан Роулинг
© Емилия Масларова, превод от английски
Joanne Rowling
The Tales of Beedle the Bard, 2008
Сканиране: strahotna, 2009
Разпознаване и редакция: Mandor, 2009
Издание:
Джоан Роулинг. Приказките на барда Бийдъл
Егмонт
Редактор: Адриана Павлова
Консултант: Радка Бояджиева
Коректор: Танка Симеонова
ISBN 978–954–27–0291–7
Свалено от „Моята библиотека“ []
Последна редакция: 2009-11-27 23:00:00
1
Вярно е, разбира се, че истинските вещици и магьосници, съвсем естествено знаят как да избегнат кладата, дръвника на палача и примката на бесилото (Вж. коментара ми за Лизет дьо Лапен в бележките към „Зайката Бабити и нейният кикотещ се пън“). Все пак има и смъртни случаи: преди да бъде хвърлен в тъмница, сър Николас де Мимси-Порпингтън (които приживе е придворен магьосник, а след смъртта си става дух бродник на кулата „Грифиндор“) остава без магическа пръчка, която му е отнета, и затова не успява да избегне с магия екзекуцията си, а семействата на магьосници често губят по-младите си представители, които не могат да овладеят собствената си магия, привличат вниманието на мъгълите, ловци на вещици и вълшебници, и стават уязвими.
(обратно)2
Безмощен е човек, който е роден в магьосническо семейство, но не притежава магьоснически способности. Такива се срещат рядко. Много по-често ще видите мъгълокръвни магьосници и вълшебници. — Дж.К.Р.
(обратно)3
Като мен.
(обратно)4
Накрая професор Биъри напусна „Хогуортс“ и отиде да преподава в МАТИ (Магьосническата академия за театрално изкуство), където — както веднъж сподели с мен — правел всичко възможно да не поставя точно тази приказка, понеже бил убеден, че тя не носи късмет.
(обратно)5
Вж. „Фантастични животни и къде да ги намерим“ — там ще откриете описание и определение на този прелюбопитен звяр. В никакъв случай не го вкарвайте в стая с дървена ламперия и не му правете магия за наедряване.
(обратно)6
По времето, докато преподаваше грижа за магически създания, професор Кетълбърн оцеля в цели шейсет и два изпитателни срока. Отношенията му с моя предшественик в „Хогуортс“, професор Дипит, винаги са били обтегнати, понеже професор Дипит го смяташе за донякъде безразсъден. Когато аз станах директор, професор Кетълбърн вече беше омекнал значително, макар да имаше такива, които споделяха циничния възглед, че понеже е останал само с един и половина от първоначалните си крайници, той не е имал друг избор, освен да живее на по-бавни обороти.
(обратно)7
Заради този отговор господин Малфой ми написа още няколко писма, но те нямат особена връзка с този коментар, тъй като съдържат главно оскърбления за душевното ми здраве, потеклото и хигиената ми.
(обратно)8
Както е написала в собствения си дневник, Беатрикс Блоксъм така дълго не могла да дойде на себе си, след като чула как леля й разправя приказката на по-големите й братовчеди. „Съвсем случайно малкото ми ушение се озова при ключалката. Мога само да се досещам как съм се вцепенила от ужас, защото неволно чух целия отвратителен разказ, да не говорим пък за страховитите подробности от противната гнусна история за чичо ми Ноби, местната вещица и торбата скокливи луковици. Толкова се стъписах, че за малко да умра — цяла седмица бях прикована към леглото и бях толкова разстроена, че развих навика всяка нощ да се връщам като сомнамбул насън при онази ключалка, докато накрая скъпият ми татко не започна да прави вечер на вратата ми магия за залепване, за да ме предпази.“ Беатрикс очевидно не е намерила начин да преработи „Косматото сърце на магьосника“ така, че разказът да е подходящ за чувствителните детски уши, и да го включи в „Приказки за гъбите“.
(обратно)9
Понятието „вещер“ е много древно. Макар понякога да се употребява като синоним на „магьосник“, то първоначално означава „човек, които владее магията на дуелирането и битките“. Давано е и като звание на вълшебници, показали примери на храброст и извършили подвизи, точно както понякога мъгълите получават рицарско звание за проявена смелост. Младият магьосник в приказката на Бийдъл очевидно е бил признат за особено добър в нападателната магия. Напоследък магьосниците употребяват „вещер“ в две значения: за вълшебник с внушаващ страх вид и като звание за човек с особени умения и постижения. Самият Дъмбълдор има такава титла. Дж.К.Р.
(обратно)10
Хектор Дагуърт-Грейнджър, основател на Най-невероятното сдружение на майсторите на отвари, обяснява: „Вещият майстор на отвари може да предизвика силно увлечение, но досега никой не е успял да създаде наистина нерушима, вечна и безусловна привързаност, която единствена може да се нарече Любов.“
(обратно)11
Хорклъмпите са четинести розови твари, които малко приличат на гъби. Наистина е трудно да си представиш, че на някого ще му се прииска да ги милва. За повече сведения вж. „Фантастични животни и къде да ги намерим“.
(обратно)12
Да не се бърка с „Космата зурла, човешко сърце“ — сърцераздирателен разказ за човек, които се бори с ликантропията.
(обратно)13
Снимките и портретите на магьосниците се движат и говорят (само портретите) като хората, изобразени на тях. Други редки предмети, например огледалото Еиналеж, също могат да показват не само застиналия образ на любимите хора, които сме загубили. Призраците са прозрачни, движещи се, разговарящи и мислещи версии на магьосниците и вълшебниците, които по една или друга причина са предпочели да останат на земята. Дж.К.Р.
(обратно)14
Директорката на „Хогуортс“ професор Макгонъгол ме помоли да внеса уточнението, че е станала зоомаг единствено заради задълбочените си изследвания в областта на трансфигурацията, че никога не се е възползвала с користни подбуди от способността си да се превръща в тигрова котка и е прибягвала само до законни средства в работата си за Ордена на феникса, където просто се е налагало всичко да се държи в дълбока тайна. Дж.К.Р.
(обратно)15
Това вероятно е допринесло този мъгълски крал да се прочуе като душевно неуравновесен.
(обратно)16
Още през 1672 г. от едно задълбочено проучване, проведено от Отдела за мистерии, се вижда, че човек се ражда магьосник или магьосница и не може да стане такъв. Мъгълите не могат да правят магии, въпреки че и у хора с наглед немагическо потекло понякога се проявяват „измамни“ магически способности (но от по-късните изследвания може да се стигне до извода, че все някога в родословието им е имало магьосник или вълшебница). Най-доброто, или най-лошото, на което мъгълите могат да се надяват, са произволни и неовладени ефекти, създавани от истински магически пръчки — като помощно средство, което насочва магията, те понякога съдържат остатъчна сила и в един или друг момент я изстрелват; вж. също и бележките за магическите пръчки към „Приказката за тримата братя“.
(обратно)17
За пълно описание на тези прелкобопитни малки създания, които живеят по дърветата, вж. „Фантастични животни и къде да ги намерим“.
(обратно)18
Круциатус, Империус и Авада Кедавра за пръв път са обявени за непростими проклятия през 1717 г. — оттогава на злоупотребилите с тях се налагат престроги наказания.
(обратно)19
Некромантика е Черното изкуство да връщаш към живот мъртвите. Това е клон в магията, който никога не е постигал успех, както личи и от приказката. Дж.К.Р.
(обратно)20
От този цитат се вижда, че Албус Дъмбълдор не само е бил изключително начетен в магьосническите понятия, но е познавал и творбите на мъгълския поет Александър Поуп. Дж.К.Р.
(обратно)21
Обикновено мантиите невидимки не са вечни. С времето те могат да се разкъсат или да изтънеят, да се износят от направените им магии или да загубят силата си, ако са подложени на заклинание за разкриване. По тази причина когато се налага да се скрият или да се преобразят, магьосниците прибягват най-вече до хамелеонизираща магия. Албус Дъмбълдор е бил известен с това, че е можел да прави толкова силна хамелеонизираща магия, че и без мантия да става невидим. Дж.К.Р.
(обратно)22
Инфериите са трупове, които с черна магия са върнати към живот. Дж.К.Р.
(обратно)23
Мнозина критици са на мнение, че когато е измислил камъка, които връща към живот мъртъвците, Бийдъл е бил вдъхновен от философския камък — от него се прави еликсирът на живота, който носи безсмъртие.
(обратно)24
Старото име на бъза.
(обратно)25
Като мен.
(обратно)26
Няма вещица, която някога да е твърдяла, че е притежавала Бъзовата пръчка. Тълкувайте го, както искате.
(обратно)
Комментарии к книге «Приказките на барда Бийдъл», Масларова
Всего 0 комментариев