«Нощен разговор за ваша сметка»

Рей БредбъриНощен разговор за ваша сметка

Чудеше се какво му припомни това старо стихотворение, но то се въртеше из главата му:

Какво ще стане, помисли, какво ще стане,ако внезапно жиците по неизброими черни стълбовепопият многословния потоп, минаващпо цяла нощ и всяка нощ, и съхранятте чувствата и смисъла на всичко?

Той се замисли. Как беше по-нататък? А, да…

И врязани като трион в нощта,те всичко съберат по философскии думите назад избълват,тъй както слабоумното дете.

Той пак се позамисли. Как продължаваше?… Чакай…

Тъй звярът безразсъден,събрал съкровище от гласни и съгласни,като по чудо съхранява само лошия ни примери знае ли с уста, процежда непонятен шепотс ритъм на пулс —брътвеж, при всеки дъх изфъфлен.Тъй някой нощем се пробуждаот остър звън и вдига телефонаи чува глас като гласа на дух Свети,дошъл далеч от мъглявините —това чудовище, стаено в жиците.което със свистене и призвуципрез лудостта ма континентите и времетоти казва Ало!и след това отново — Ало!

Той си пое дъх и довърши:

На тази тъпа твар —звяр електронен, сляп и безпросветен,човече мъдър, как ще отговориш ти?

Той седеше безмълвен.

Той, един осемдесетгодишен мъж. Седеше в пустата стая на пустата къща на една пуста улица в един пуст град на пустата планета Марс.

Седеше и чакаше, както бе стоял досега — вече петдесет години.

На масата пред него имаше телефон, който не се бе обаждал от много, много време.

А сега телефонът избръмча в някакво потайно приготовление. Може би то именно му бе припомнило стихотворението…

Ноздрите му потрепнаха. Зениците се разшириха.

Телефонът отново избръмча леко.

Той се наведе напред с поглед, впит в телефона.

Телефонът… иззвъня.

Дръпна се рязко назад и столът падна. Той извика, изкрещя:

— Не!

Телефонът пак иззвъня.

— Не!

Той се пресегна, стигна го и го блъсна о масата. Апаратът падна от поставката точно в момента, когато звънеше за трети път.

— Не… о, не, не — едва произнесе той, като прикри гърди с ръцете си, главата му се тресеше, в краката му беше телефонът. — Това е невъзможно… не може да бъде…

Защото сега той бе сам в стаята в пустата къща на планетата Марс, където не живееше никой друг, жив бе само той, кралят на Безплодния хълм…

И все пак…

— … Бартън…

Някой го повика по име.

Не. Някъде далеч в пустинните земи нещо цвърчеше като щурци и цикади.

Бартън? — помисли си той. — Та това… Това съм аз!