«Нашата Земя»

Пътувам и в това пътуване се съдържа смисъла на живота ми. Търся своята Земя, междувременно откривам и отбелязвам на картата земите на много други хора. Пътувам с „Пътник“ и 34те му обитатели, пътувах с него и когато той имаше 250 души, военна подкрепа и слава на откривател на непознати места, подходящи за колонизиране. Тогава пътувахме с една единствена цел, да стигнем до нова, девствена планета, да я завладеем и отминем. И така планета след планета. Вярно е, че се задържахме на в245 по-дълго отколкото се очакваше, пехотинците (от тях се очаква да пазят екипажа от добронамерени местни жители) вече се чувстваха ненужни, и дори не носеха оръжие докато обикаляха из огромните гори на планетата. Гори и само гори. Не бях виждала толкова много гори, а аз все пак идвам от планината, там където горите не са никак рядка гледка. Израстнах в подножието, гората бе на една ръка разстояние. Поглеждаш към хълма и я виждаш, смесена гора с нормалния й мирис на смола и гниещи листа. Знаете ли, че смолата става за дъвка? Малко е горчива, но се свиква. С всичко се свиква, само дето с хубавите неща се свиква по-бързо. Например свикнах да ходя почти на пръсти при изкуствената гравитация на „Пътник“, Ѕ от земното g. От начало имах чувството, че скачам, че съм само 25 килограма и мога да тичам по-бързо от Фастест, олимпийският шампион. Обаче като свикнах открих, че всъщност все така съм си 50 килограма, че не скачам, а ходя и че не мога изтичам сто метра да 8 секунди дори ако гравитацията беше? g, като на лунната станция да речем. Нека се върнем на планета, която даже име си нямаше. в245 — може ли да има такова име! Чий ум в проклетата земна администрация бе решил новооткритата планета за се нарича така? Дали има homo chinovnicus? Ако няма трябва де се създаде такъв вид. Както и да е, за друго идеше реч, обяснявах ви за планетата. Много гори…