«Удобно решение»

Глава първа

— Все още можеш да промениш решението си — напомни Едуард Мередит на сестра си.

Беше застанал в преддверието на енорийската църква, вперил поглед към нея. Макар денят да беше топъл, вътре беше студено и явно личеше, че тя потреперва под тъмносиньото си вълнено палто, метнато върху бялата муселинова рокля. Той улови брадичката й и вдигна лицето й така, че да го вижда по-ясно изпод синята й шапчица.

— Татко не би те упрекнал.

— Но Ричард ще е в пълното си право да го направи. Мислех, че ти е приятел — каза Луси тихо, осъзнавайки, че макар прошепнати, всички изречени думи отекват сред каменните стени. Не искаше баща й да чуе и едно изречение от този спор. — И ако обществото разбере, че съм анулирала още една женитба, отново ще се превърна в тема за клюки в Лондон.

Тя вдигна очи към него, отметна леко глава назад и вдигна едната си вежда нагоре — не беше привърженик на чак такова спазване на приличие. Ако останалите бяха до тях, Едуард нямаше да има възможност отново да постави на обсъждане решението й.

— Два годежа в разстояние на осем години не са нещо необикновено. Освен това Ричард настоя да не обявяваме официално вашия годеж. И затова няма да се гневи, че си го изложила на присмех. Освен това той може да ми е приятел, но ти си ми сестра. Приятелството ни няма нищо общо с този спор.

Сестра му едва сдържа смеха си — толкова приличаше на баща им в този момент. Брат й за миг се вгледа право в очите й и продължи:

— Даже и Ричард, ако е в състояние все още да прояви повече разум, също би…

— Достатъчно. Започваме да се повтаряме. Дадох дума на Ричард. Да започваме. Сигурно всички вече се чудят какво става. — Луси се вгледа със сериозните си очи в Едуард. — Нямам намерение да променям решението си — завърши тя меко.

Нямаше и намерение повече да обсъжда каквото и да било по този въпрос. Лекичко го улови за ръката, той въздъхна и я поведе към вътрешността на църквата. Тъй като вниманието на Луси бе изцяло погълнато от него, тя се подхлъзна по изтърканата каменна настилка и ако не беше подкрепата на братовата й ръка, щеше да падне.

— Добре ли си — попита я той разтревожен.

Един мъж, стоящ също в преддверието на църквата, се извърна към тях, по позата му личеше, че е готов всеки миг да им се притече на помощ, но те продължиха по-спокойно пътя си.

— Добре съм — промълви тихо Луси, стараейки се по израза на лицето й да не проличи колко много я боли.

Криеше болката си и от най-близките си, така правеше и в течение на изминалите осем години. Първите няколко стъпки винаги й костваха много усилия, след това придвижването й се удаваше по-леко. Едуард Мередит забави крачка, знаейки, без да трябва да му се казва, че сестра му се нуждае от това забавяне. Хвърли й един бърз кос поглед, прииска му се да беше в негова власт да отмени това, което й се беше случило преди осем години.

Винаги обожавана от семейството си, тя се бе показала в превъзходна светлина в своя първи Сезон пред обществото. Беше сподиряна от погледите на всички приемливи за семейството им кандидати за женитба, както и на много от не чак толкова подходящите. Тя приемаше като нещо съвсем естествено отправяните й комплименти. За щастие чувството й за хумор я предпазваше да си вирне прекалено нагоре носа. Даже и когато усмихнатите й сини очи и тежката й къдрава кестенява коса вдъхновяваха много от младите мъже да им посветят поеми.

В края на Сезона тя вече бе получила няколко предложения. Когато реши да приеме предложението на граф Хавършам, цялото семейство бе на мнение, че те напълно си подхождат.

Щом като Сезонът свърши, цялото семейство се върна в имението, за да се подготви за сватбата. И тогава, само в течение на един ден, всичко се бе променило. По време на лов Луси бе прескочила с кобилата си ограда, но бе паднала от другата страна. Там някой бе натрупал камъни, вероятно за да довърши поправката й. Кобилата се приземи върху тях, подхлъзна се и падна върху нея — Луси нямаше възможност да се измъкне, защото кракът й се беше заплел в дамското седло.

За щастие един от ловците беше видял какво се е случило и почти веднага себе притекъл на помощ. Твърде късно за кобилата, не толкова късно за Луси, макар пораженията, които бе получила, да бяха такива, че дълго време никой не бе сигурен дали изобщо ще оживее.

В началото тя изобщо не си даваше сметка колко сериозно е пострадала — беше като замаяна. Когато се оправи дотолкова, че да започне да задава въпроси на лекуващия я лекар, отказа да му позволи да спести нещо в отговорите си. В обясненията му на последствията за нея се усещаше безнадеждност — точно от това се беше страхувала най-много. Макар че се беше постарала лекарят да не забележи колко я бяха поразили думите му, когато той излезе от стаята и я остави само със слугинята, сълзите й рукнаха като порой. След като първоначалният шок отмина и след известно време на размисъл, тя взе решение какво да предприеме по-нататък.

Луси изпрати да повикат годеника й. Едуард се оказа неволен свидетел на срещата им. Виждайки, че вратата на стаята й е отворена, той прекрачи прага и едва тогава видя графа до нея. Луси тъкмо му обясняваше как лекарят не вярва, че тя някога би могла да има деца и, че го освобождава от дадената й дума. Заради готовността, с която младият граф прие предложението й, на Едуард му се прииска да го удари, докато Луси с нищо не показа, че е огорчена. Изразът на лицето й беше все така приветлив и спокоен, Едуард я чу да казва довиждане на вече бившия си годеник, без да му позволи да разбере колко жестоко я беше наранил. Щом вратата след него се затвори и тя си помисли, че е останала сама, покри лицето си с ръце и заплака.

Едуард се втурна към нея, но тя се опита да прикрие скръбта си, казвайки със спокоен глас:

— Джордж и аз решихме, че не си подхождаме.

Постъпката на графа промени живота й. Тя се оттегли от обществото, отказвайки да се върне в Лондон даже и когато раните й напълно зараснаха. Баща й изпадна в ярост, после започна да умолява, но нищо не бе в състояние да я накара да промени решението си. Не се поколеба, независимо от молбите от всички страни. Даже й бяха отправени няколко предложения за женитба, макар тя съвсем честно да беше обяснила здравословното си състояние. Винаги имаше мъже, които се нуждаеха от съпруги, но не и от повече деца. За жалост на баща й, тя бе отказала на всички, с изключение на Ричард Блаунт.

Луси Мередит погледна към олтара — там ги очакваше свещеникът, когото познаваше от детските си години. Той й се усмихна и в отговор тя му отправи една от най-ослепителните си усмивки. Независимо че имаше известни резерви, той се беше съгласил да извърши церемонията, колкото и неортодоксална да беше. Погледна към пейката, където седеше бащата на Луси, на когото краката бяха толкова болни, че не можеше да се движи без чужда помощ.

Само един поглед бе достатъчен, за да се види, че старият господин Мередит не беше особено щастлив днес. Такъв беше и й деня на първото обявяване на женитбата.

Свещеникът отново се вгледа в Луси — лицето й излъчваше едновременно спокойствие и радост — и въздъхна. Замисли се дали решението й ще се окаже правилно. Беше присъствал, когато бе заявила на баща си и брат си какво възнамерява да прави. После каквото и да й казваха те, нищо не беше в състояние да я отклони от това, което бе намислила. Луси и Ричард бяха взели решението, решение, което и двамата бяха сметнали за удовлетворяващо и двете страни, и тя бе готова и за последствията.

Ако всичко протичаше по обичайния начин, църквата щеше да бъде пълна с техни доброжелатели, сега само няколко души, поканени лично от Луси, присъстваха на церемонията. Много от енориашите нямаха и представа какво да бъде поведението им при една толкова неортодоксална женитба. Нито един от тях не се беше женил чрез представителство и много бяха направо ужасени, че младоженецът няма изобщо да се появи. Самият свещеник трябваше да проучи как точно да протече церемонията при това положение — нали никога преди това не му се беше случвало подобно нещо.

Луси стоеше пред него, на лицето й се беше изписало спокойствие, макар вътре в нея всичко да вреше и кипеше. Защо беше дала съгласието си на предложението на Ричард? Мъдростта, с която беше подходила към вземането на решението, сега някак й убягваше. Вгледа се в свещеника, опитвайки се да почерпи отговора на въпроса си от спокойствието, каквото винаги струеше от него. Тя леко извърна глава и видя намръщеното лице на баща си. До него беше Арабела. Един поглед към нея и това като че успокои Луси. Тя си пое дълбоко дъх и си пожела свещеникът вече да започне церемонията.

Едва ли някой бе очаквал, че тя ще завърши толкова скоро, а ето вече, че Луси и брат й като представител на съпруга й полагаха подписите си в регистъра. Едуард Томас Мередит, представител на Ричард Дейвид Блаунт — думите се открояваха върху листа. Макар бракът да бе обявен на всеослушание, Едуард реши да не спира дотук, просто не искаше излишно да рискува. Затова бе наредил да се приготви и удостоверение за брака, което също подписа. Същото стори и Луси. Когато се извърна да погледне брат си, а после и баща си, усмивката й бе малко несигурна.

— Хайде да излизаме вече от тази студена сграда. Чак костите започнаха да ме болят — заяви баща й някак грубовато, прикривайки чувствата, които го вълнуваха и най-вече притесненията си какво ли бъдеще оттук нататък очаква Луси.

Макар присъстващите да се мъчеха с общи усилия да превърнат последвалата сватбена закуска в щастливо събитие, никой от тях не можа да се поздрави с особени успехи в това отношение.

— Ще се върнеш ли за сватбата ни с Едуард? — попита я Арабела, по лицето й се четеше тревога.

— Не бих си позволила да отсъствам. Даже и ако Ричард не ме придружи, аз ще дойда — обеща Луси, макар да осъзнаваше, че съпругът й може да не се съгласи с нея. Е, добре, той просто ще трябва да промени мнението си, помисли си тя. — Решихте ли кога ще бъде?

— Мислим да е съвсем скоро след Коледа — отговори й Арабела с усмивка на лице, после огледа всички в стаята, докато най-накрая погледът й се срещна с този на Едуард. — Аз не бих искала да чакам толкова дълго, но семейството ми настоява за това.

Луси забеляза разменените между Арабела и Едуард погледи и в душата си се зарадва. Брат й бе чакал доста дълго щастието си.

Едуард се приближи, обгърна Арабела с една ръка и я притисна към себе си. Тя въздъхна и отпусна глава на рамото му, независимо че осъзнаваше — ако майка й беше тук, щеше да се разрази лют скандал заради този й жест.

— Убеди ли я да остане до нашата сватба? — попита Едуард.

— Обещах й да се върна за нея — обясни сестра му.

— Но Арабела се нуждае от твоята помощ, сестричке.

— На Арабела може да й помогне майка й, а освен това благодарение на мен тази къща не й е непозната. Вероятно вече даже знае много повече за нея, отколкото аз. А нашата икономка е уведомена, че трябва да изпълнява заповедите й. Тя ще се справи, Едуард — увери го Луси. — А аз трябва да се заема с новия си дом.

— Налага ли се да тръгнеш утре? — попита я приятелката й.

— Обещах на Ричард, че ще го направя.

Луси хвърли бърз поглед на брат си. Разпознавайки по твърдо стиснатите й устни, че няма да отстъпи от поетото обещание, Едуард благоразумно се въздържа от по-нататъшни увещания.

— Ще бъдеш толкова далеч от нас — каза за кой ли път и както винаги почти с плач Арабела.

— Глупости! Ричард има жилище само на два часа път оттук.

— Но то е необитаемо от години — опита се да спори отново Арабела.

Макар да бе изтъквал същия аргумент като годеницата си, Едуард разбра, че дискусията по този въпрос е необходимо да приключи. Сестра му вече бе омъжена. Виждайки колко са побледнели устните й, той осъзна с какво усилие вероятно понася техните атаки и затова промени темата.

— Ще дойдете ли с Ричард в Лондон за Малкия сезон? — попита.

Лицето на Арабела в миг се оживи.

— Това е нещо, което никога не сме обсъждали — призна Луси, като преди това си пое дълбоко дъх и се усмихна на по-големия си брат.

— Учуден съм. Като гледах колко дебели писма ти праща, ми се стори, че няма нещо, което да не сте обсъдили — подкачи я брат й. — Вероятно и твоите писма са били не по-малко дълги и също толкова скъпи като неговите.

Луси избухна в смях. В същия миг в полезрението й попадна инвалидната количка на баща й и тя се извърна към него. Той внимателно прецени израза на лицето й, а после й протегна ръка.

— Много е късно да се променя каквото и да било — каза той тихо. — Надявам се, че много добре осъзнаваш какво правиш — добави, все още стискайки ръката й — сякаш не му се искаше да я пуска надалеч.

— Ричард е добър човек, татко. Ти винаги си го ценил високо. Ще се чувствам щастлива с него — увери го тя, прикривайки съмненията, които самата тя изпитваше, под маска от спокойствие.

— Надявам се да се окажеш права…

За миг замълча и погледна нагоре към нея — изразът на лицето му беше изключително сериозен.

— Знаеш, че тази къща винаги ще си остане твой дом, ако някога разбереш, че се нуждаеш от дом, Луси.

— Зная, татко.

Тя го целуна по бузата, беше толкова развълнувана, че в очите й избиха сълзи. И побърза да смени темата.

Припомни си думите му в каретата на път за новия си дом. Мили упорити татко, помисли си тя. Ако й беше позволил малко повече самостоятелност, сега тя нямаше да бъде омъжена жена.

А всичко, към което се стремеше тя, бе собствен дом. Когато за първи път бе споменала за мечтата си, той само се бе изсмял. Но спря веднага, щом като разбра, че желанието й е сериозно.

— Няма да търпя моята дъщеря да води такъв скандален живот — заяви той.

Нито сериозните й аргументи, нито молбите й можаха да го накарат да отстъпи. Всеки път, когато тя отново се връщаше към тази тема, той ставаше все по-непреклонен, докато най-накрая даже вписа специална клауза в завещанието си, че ще я лиши от наследство, ако макар и едно пени от парите бъде използвано с цел тя да си уреди свой собствен дом. Ако не се омъжеше, тя бе задължена да живее в бащиния си дом.

Луси осъзна безполезността на своя план и се отказа от него, помирявайки се с мисълта, че няма да има свое домакинство. Но когато Едуард поиска от бащата на Арабела ръката й, тя реши, че е време сериозно да се замисли за бъдещето си. Арабела заслужаваше да има свой собствен дом и да бъде господарка в него, а не да зависи от сестрата на съпруга си. Нямаше да бъде лесно новото семейство да споделя живота си с баща й, още повече, че той най-вероятно щеше да се меси във възпитанието на толкова очакваните внуци. Да, тогава Арабела едва ли щеше да се чувства спокойна в присъствието и на друга жена.

Луси знаеше, че брат й прекалено дълго бе чакал Арабела. Беше се влюбил в нея още преди първия й Сезон, но се колебаеше официално да й поиска ръката — искаше да бъде сигурен в себе си. После, малко преди да започне Сезонът, майката на Едуард и Луси се беше простудила и скоропостижно починала. Когато бе възможно Едуард да се върне в Лондон, макар и не за да посещава празненствата и баловете, вниманието на Арабела вече бе привлякъл красив млад мъж във великолепна униформа със звание, равно на бащиното й. Едуард предпочете да се отдръпне, без да спомене на никого за своята любов. Само Луси знаеше колко го боли. В края на сезона бащата на Арабела обяви годежа й с красивия младеж. Но точно преди да се оженят, частта му бе преместена на Иберийския полуостров.

Арабела го бе чакала търпеливо, притеснена, че не получава много често вести от него. Един ден бе получила известие, че продава службата си и в скоро време се завръща. Но това завръщане никога не се състоя. Заразявайки се с една от болестите, които задължително се появяваха винаги, когато имаше война, годеникът й бе починал в ръцете на една испанка. Арабела бе съсипана и веднага потърси утеха при приятелката си Луси. Така Едуард и тя имаха отново възможност да се сближат.

Отначало Едуард просто го беше страх да се надява. После, когато жалейният период приключи, а Арабела все така не се връщаше към обичайния ритъм на градския живот, той стана по-смел в мечтите си. Окуражаван от сестра си, Едуард започна да ухажва Арабела, но този път се стараеше постоянно да показва колко много означава тя за него. И най-накрая Арабела му отговори с взаимност. Независимо от това родителите й поискаха тя да почака, докато започне и приключи следващият Сезон, преди женитбата им да бъде огласена в самия му край. Макар все повече да харесваха Едуард, те искаха да се убедят, че решението й е продиктувано от истински дълбоко чувство. Луси даде воля на гнева си заради оскърблението, което нанасяха на брат й, на което той реагира само със смях, но после се съгласи с нея.

— И на мен не ми харесва това — каза той. — Разбирам обаче и гледната точка на родителите й. Те толкова искаха за Арабела мъж със звание…

Очакването само направи по-здрава спойката между тях. Наблюдавайки как любовта им става все по-силна, у Луси узря решението да не допусне да се превърне в бреме за тях. Но преди Едуард да получи писмо от Ричард, тя все още не знаеше какъв път да избере.

Тя така и нямаше да узнае за писмото, ако не се беше втурнала сутринта, когато бе пристигнало, в кабинета на Едуард — искаше да се посъветва с него за предстоящото празненство, което възнамеряваше да организира. На лицето му се беше изписал странен израз.

— Да не се е случило нещо лошо? — попита тихо. Той й подаде писмото.

— Прочети го.

Тя се загледа в изписания лист, след това се отпусна на стола пред бюрото на Едуард, за да го прочете по-внимателно. Когато свърши с четенето, вдигна глава, на лицето й се беше изписал израз на веселие.

— Иска да му помогнеш да си намери съпруга? Просто не знае колко дълго време ти самият не можа да се сдобиеш със своя?

— Нали прочете писмото му. Когато му съобщих за годежа си, той реши да ме провъзгласи за познавач на станалите на възраст за женене момичета в обществото — каза мрачно брат й.

— Не си прочел внимателно писмото, братко мой. Той не търси момиче. Би предпочел по-възрастна жена, която най-вероятно не е получила предложение навремето и сега би била щастлива да се омъжи и да стане майка на децата му — напомни му тя.

— И в този случай няма да съм му от полза. Не обръщам внимание кой се е омъжил и кой не в края на Сезона. Твърде зает съм с Арабела.

Той прокара пръсти през тежката си коса и въздъхна.

— Видяхме се съвсем за кратко след трагичната смърт на жена му и му казах да ми се обади в случай, че бих могъл с нещо да му помогна. Нямах ни най-малка представа, че ще ме моли за такова нещо.

На лицето на Едуард ясно се четеше объркването му. Ричард му беше много близък приятел и той знаеше, че трябва да е бил много отчаян, за да напише подобно писмо.

— Предполагам, бих могъл да помоля Арабела да ми посочи подходяща кандидатка.

Луси в това време препрочиташе някои пасажи от писмото. Изведнъж я осени идеята и тя се обърна с усмивка към брат си.

— Нека аз да поговоря с Арабела — каза тя. — Може би заедно ще можем по-добре да подберем някоя, най-вероятно сред тези, които са били представени в обществото малко след мен. След като си обещал, че ще му помогнеш, можем поне да опитаме. Писмото на Ричард е написано наистина от един отчаян мъж и изобщо няма нищо общо с оня безгрижен млад мъж, който те посещаваше през лятото.

Гласът й звучеше някак нехайно. Но ако брат й си беше дал труда да разгледа по-внимателно израза на лицето й, щеше да разбере, че тя е замислила нещо.

Едуард само сви рамене.

— Е, това беше едно време. Никой от нас вече не е същият. А Ричард преживя много повече беди, отколкото някой от нас. И явно проблемите му са го принудили да вземе такова решение. Сигурна ли си, че искаш да бъдеш въвлечена в този налудничав план? В противен случай ще му напиша, че не съм в състояние да му помогна.

— Ричард винаги е бил любезен с мен. И ако мога да му помогна… — обясни тя.

— Добре, ще му напиша, че си съгласна да му окажеш помощ — изрече той снизходително.

Единствено по въпроса да си уреди собствен дом Едуард и баща й не бяха съгласни с нея. Тя знаеше какво си мисли брат й сега — ако така ще й се удаде възможност да се занимава с нещо, колкото и безполезно да се окаже то, затова именно трябва да даде съгласието си.

Ново раздрусване на каретата я откъсна от мислите й. Тя погледна към писмата, които стискаше с две ръце, сякаш бяха талисман.

— Да му кажа ли да кара по-бавно, госпожице Луси? — попита я слугинята й, не харесвайки израза на напрежение, появил се на лицето на господарката й.

— Глупости! Никога няма да пристигнем, ако го помолиш, Бети.

Бети не каза нищо, но когато след няколко мили спряха за смяна на конете, тя настоя Луси да влезе странноприемницата и да си почине в стаята, която бяха запазили за нея. Едва няколко минути отдих и като че лицето на господарката й възвърна цвета си. Кратка почивка беше най-многото, за което бе успяла да я убеди Бети. Със съзнанието, че е направила всичко възможно, слугинята се качи отново в каретата с Луси, надявайки се, че при този преход кочияшът няма да се старае да измине колкото се може повече мили. Луси се усмихна на Бети — искаше й се да й обясни, че не толкова самото пътуване, а това, което я очакваше в края му, я правеше така напрегната.

Писмата в ръцете й бяха единствената връзка с Ричард след почти осем години. Той беше танцувал с нея по време на първия й Сезон — и тези танци се бяха оказали добре дошла почивка от стараещите се да я омаят с чара си други мъже. Като женен мъж и много близък приятел на брат й, той беше безопасен. И постоянно караше Луси да се смее. Когато се беше върнал при жена си, защото се бе родило първото му дете, тя разбра, че й липсва. Заедно с Едуард бяха прегледали безчетно количество бебешки подаръци, за да открият най-подходящия за първия син на Ричард. През следващите две-три години, когато на бял свят се бяха появили и вторият му син, и дъщеря му, за писмата и подаръците се беше грижил само брат й.

Въпреки че Ричард и Едуард си кореспондираха от години, Ричард беше част от света, на която Луси бе обърнала гръб. Беше слушала, когато Едуард съобщаваше последните новини за това какво прави Ричард, наслаждавайки се на разказите му за Гърция, Москва и други места, където беше. Беше доловила от обясненията на Едуард, че Ричард служеше като неофициален куриер на правителството, макар нито тя, нито брат й някога открито да бяха засягали този въпрос. Понякога Луси се чудеше дали брат й всъщност не се радваше на писмата на Ричард заради това, че и на него би му се искало да стане част от такива приключения. Но Едуард бе принуден да поеме управлението над имението, когато баща им се оказа в невъзможност да върши тази дейност.

Луси отново се вгледа в писмата и поглади панделката, която ги придържаше. Макар Ричард да се беше постарал да се покаже добър писмописец, все пак в тях се усещаше някакво неудобство. Тя отново се замисли по въпроса дали беше взела правилно решение, после въздъхна. Ако ли не, щеше просто да се примири. През последните години добре бе усвоила този урок. Освен това щеше да бъде и майка. Едва след като бе прочела писмата, в които Ричард разказваше за децата си, тя разбра колко много бе копняла за свое семейство. Като че надеждата отново се върна при нея, тя се облегна назад, а ръцете й още по-здраво стиснаха писмата.

Също като Луси, Ричард Блаунт размишляваше върху това, което беше сторил. Сутринта в деня на сватбата той бе оставил децата на грижите на гувернантката и учителя им и бе препуснал към скалите, които се надвесваха над морето. Сутринта беше ясна и слънчева — ако някой го наблюдаваше отдалеч, той би представлявал забележителна фигура с неговата светлокестенява коса, която слънцето правеше да изглежда не толкова кестенява, колкото златна.

Във времето, в което Луси му бе писала, че ще се състои сватбата, той притвори очи и се опита да си я представи. Макар да му бе описала как изглежда сега, всичко, което можеше да си припомни тази сутрин, беше щастливата фея, която се заливаше от смях и следваше него и Едуард навсякъде из имението — не искаше да ги остави нито за миг на спокойствие.

Едуард се бе чувствал разстроен от упоритото й преследване, но Ричард това го беше забавлявало и той даже я бе окуражавал. Тогава си беше пожелал, вместо да бъде единствено дете, често изпращано при уелския си дядо, и той да има сестра, която да го обича толкова много.

Независимо от това, което си спомняше за нея, Ричард знаеше, че тя се е променила. Луси беше много открита в писмата си. Но той не можеше да заличи образа на смеещото се момиче и да го замени с по-мрачен. Едва ли предишната й самоличност толкова лесно се беше заличила.

Ричард тържествено произнесе своя обет, сякаш стоеше до Луси в църквата. Въпреки нещастната женитба с Джулия, първата му жена, той планираше да направи всичко възможно втората да се окаже успешна. Сега и възгледите му за брака бяха много по-реалистични, напомни си той. Причините да се ожени повторно бяха ясни — децата му се нуждаеха от майка, а той — от съпруга.

В допълнение на нанесения му удар от трагичната смърт на жена му, изминалата година също беше трудна. Може би бе сторил грешка, че бе побягнал и бе довел семейството си чак тук, в това имение, с цел да ги отдалечи от опасността. Не, не можеха да останат там, където обгорелите развалини щяха постоянно да им напомнят за ужаса на случилото се. Ловната му къща близо до имението на Едуард също не му се струваше безопасна за децата. Освен това обичаше тази част на Англия с нейните зелени хълмове, заливчетата и даже тресавищата.

Що се отнася до децата, морето даже беше предимство. През изминалата година те бяха станали доста добри моряци, Ричард ги беше обучил да изпълняват заповеди като екипаж на малкото корабче, с което обичаше да излиза в морето. Малка пътечка водеше до пристанището, така че нямаше да има проблеми.

Той сви рамене. Даже и ако на нея не й харесваше идеята да плава с тях, те щяха да се справят с това.

Мисълта за раните й притесняваше Ричард. Той беше изразил съчувствието си в писмо до Едуард, когато новината за падането й се беше превърнала в тема за разговор в обществото. Но как ли изглеждаше сега? Луси му беше писала, че понякога накуцва и най-важното — докторът й беше казал, че никога няма да може да има деца.

Въпреки че беше чул слуха за това защо годежът й се бе провалил, той не знаеше до каква степен нараняванията се бяха отразили на физиката й, а и на психиката й. Затова беше претеглил стотици пъти предложението й. Ами ако в нея беше взела връх горчивината и тя се беше озлобила? Ричард се замисли за своите енергични деца и се зачуди дали знанието, че Луси никога няма да има свои, няма да се отрази зле на техните взаимоотношения.

В писмата й, макар и доста по-умерени, отколкото бе очаквал, нямаше и следа от гняв, само твърда непоколебимост. Стоейки върху скалата тази сутрин, той си напомни, че решението вече беше взето. Даже и да възникнат проблеми, те трябва да положат всички усилия, за да ги преодолеят заедно. Още от предишната му женитба му беше станало ясно, че във всяко семейство има проблеми. Той решително прогони спомена за последните ужасни месеци от първия си брак от съзнанието си.

Ричард беше загубил усет за времето, загледан в далечината. В сивите му очи се отразяваше морската синева. Денят беше великолепен.

— Татко?

Викът го накара да се върне отново към настоящето, събуждайки щастливите спомени на времето, прекарано в Уелс, когато самият той беше момче.

— Татко? Днес ще излизаме ли в морето? — попита го най-големият му син, яздейки с понито си към него.

Баща му се огледа наоколо, искаше да се увери, че синът му не се е отдалечил от слугата, който беше задължен да придружава децата му винаги, когато поискаха да пояздят. И въздъхна с облекчение, когато видя мъжа, който нарочно сдържаше коня си, за да може Дейвид пръв да стигне до баща си. Нищо не ги заплашваше тук, но Ричард настояваше за децата му винаги да се полагат най-внимателни грижи.

— Какво правиш тук? — попита го Ричард сурово.

През годината, изминала след случилата се трагедия с майка им, Ричард се отнасяше с голямо внимание към децата си и за първи път се научи да ги възприема не просто като свои деца, а като хора, които представляват интерес за него. Но те не възприеха така лесно ролята, която той искаше да играе в живота им. Всъщност децата му не го и познаваха добре. А откакто им беше съобщил за предстоящата си женитба, разбра, че Дейвид се нуждае още повече от вниманието му; всъщност всички се нуждаеха от него. След като беше уверил по-малкия си син и дъщеря, че няма вече да ги напуска за месеци наред, както беше правил по-рано, те бяха възприели идеята за повторната му женитба. Само Дейвид изглежда изпитваше затруднения да я приеме.

— Приключих с уроците си — каза Дейвид още преди баща му да беше задал някакъв въпрос.

Ричард го изгледа въпросително. Дейвид наведе глава.

— Приключих с математиката — додаде той бързо. — Господин Ейвъри каза, че ще се занимаваме по география и латински, след като се наобядваме.

— И ти разреши да излезеш преди това? — попита го баща му строго.

Знаейки характера на учителя, Ричард се съмняваше в това, което казваше синът му.

— Не беше точно така.

Дейвид вдигна глава към баща си, в очите му се четеше молба.

— И какво ти каза?

Макар Ричард да знаеше, че веднага трябва да отпрати сина си обратно, сърце не му даваше да го накаже. И ако трябваше да бъде честен пред себе си, не му се искаше да остава сам.

— Посочи ми да прочета няколко абзаца от книгата по история. Но аз вече ги бях чел. Заедно с теб ги четохме. Истина ти казвам, татко — обясни синът му.

— Даде ли ти разрешение да излезеш?

Детето още веднъж сведе глава.

— Беше зает с Ричард и аз излязох.

— И сега не знае къде си? — попита баща му остро и присви устни.

Събития от времето преди пожара го накараха да настоява винаги някой да знае къде се намират децата му, през цялото време. Само така можеше да ги предпази от подобно на пожара бедствие. Пожарът, който беше разрушил дома им.

— Изпратих коняря да му съобщи, че ще пояздя — бързо обясни Дейвид.

Когато баща му присвиваше по този начин устните си, на Дейвид му се приискваше да не е този, който го е огорчил.

— Добре. — Ричард се усмихна на сина си. — Мисля, че няма да е честно да излезем с кораба без брат ги и сестра ти, нали?

Той погледна отново към упоритото момче до себе си и сърцето му се сви. Ако нещо се случеше с него или с брат му и сестра му, Ричард не знаеше как ще го понесе. Смъртта на жена му, колкото и отчуждени да бяха по това време, го беше ужасила.

Споменът за онази нощ изплува в паметта му, сякаш нарисувана върху платно, но той решително го загърби.

— Може би ще можем да склоним господин Ейвъри и госпожа Стенхоуп да пуснат Робърт и Карълайн — предложи Ричард. — И след това ще можем да излезем с корабчето.

Докато плаваха по реката към Ламанш, той мислеше едновременно за женитбата си и за сполетялата ги трагедия. В това време лекият бриз, чийто хлад бяха усетили още на брега, започна да навява все по-голям студ.

— Хайде да плаваме чак до Франция, татко — предложи Карълайн.

Лицето й беше порозовяло, независимо че се беше увила с шал.

— Ние сме във война с Франция. Нали така, татко? — каза по-големият й брат някак надменно. — Защо би трябвало да ходим там?

— Госпожа Стенхоуп казва, че всеки образован човек трябва да знае френски. Ти знаеш ли френски, татко?

По-малкият му син, който беше по-бъбрив от другите му деца, го попита:

— Защо ще иска да знаем езика на врага?

Всички извърнаха глави към него.

— А, татко?

— Аз зная френски — обясни Ричард, припомняйки си последното си тайно пътуване като куриер, когато знаенето на езика му беше спасило живота. — Учителят ми настоя за това. Освен това няма винаги да бъдем във война — продължи той, независимо от тяхното явно неодобрение. — И тогава всички ще отидем във Франция. Така че и на вас ще ви трябва да знаете френски.

— И ще видим Наполеон? — попита Робърт и сивите му очи се разшириха.

— Тогава Наполеон ще е умрял — каза меко брат му. — Нали така, татко?

— Аз искам да отида в Уелс — обяви Дейвид със сериозен израз на лицето. — Искам да видя къде си се родил.

— Аз също — присъедини се Робърт.

— А дамата, която ще ни бъде новата майка, също ли ще дойде с нас? — попита Карълайн.

Едва сега за първи път Ричард забеляза, че тя трепери и зъбите й тракат.

— Надявам се. Сега хайде да видим дали ще си припомните как се връща кораб на брега — каза и загърна дъщеря си с палтото си.

После промени курса. Това преустанови разговора им и ги накара за момент да забравят за темата му.

Само Ричард не можеше нито за миг да забрави за новата си жена. Когато вечерта си лягаше, той се замисли дали Луси ще се окаже подготвена за изискванията, които биха могли да поставят пред нея той и децата му. Постара се да бъде възможно най-честен в писмата си. Въпреки че й беше казал за очакванията си да бъде негова жена във всички аспекти, беше се опитал да формулира вижданията си за брака им, така че да не я обиди.

Мислейки за живота им през изминалата година тук, в Девън, Ричард осъзна, че изолацията бе способствала решението му за повторна женитба да се превърне в необходимост. Той отказваше да оставя децата сами за повече от час-два. Предполагаше, че би могъл да живее с любовница, но не искаше такава атмосфера за децата си. А и няколкото жени, които живееха наблизо, не бяха привлекателни за него, въпреки че някои от тях бяха хвърлили доста сили да го очароват. Ако не се чувстваше толкова отговорен за безопасността на децата и ако можеше да ги остави сами за ден или два… Засмя се горчиво. Това беше толкова невъзможно, колкото и да доведе любовница вкъщи.

После се усмихна. Беше намерил решение на проблема. След няколко дни Луси щеше да поеме ролята си на съпруга и майка. Огледа спалнята и се замисли дали не трябва да смени някои от мебелите.

(обратно)

Глава втора

Пътуването бе добра възможност за Луси да се отдаде на размисъл. Ами ако Ричард реши, че тя може да му предложи твърде малко, както беше решил бившият й годеник? Отново дръпна завеската на прозорчето на каретата, за да може да наблюдава менящия се пейзаж.

Времето за пътуването се беше случило много добро. Макар да беше захладняло, дъжд не беше завалял. По пътя се беше вдигнал червен облак прах. Луси знаеше обаче, че кочияшът на брат й би предпочел дъжд или лека мъгла. Слугинята й се закашля и здраво стисна очи.

Луси без желание дръпна завеската обратно и се облегна назад. Сутринта кочияшът я беше уверил, че преди да настъпи вечерта, ще пристигнат закъдето се бяха запътили.

— На прав път сме, госпожице Луси. За малко да объркам посоката. А и конете добре се движат — докладва той сърдечно, преди да се качат отново в каретата за последната част от пътуването си.

След като Луси беше взела решение да се омъжи за Ричард, той и Едуард бяха поели грижата да уточнят детайлите на пътуването. В началото Ричард беше настоял той да изпрати карета за нея, но Едуард се беше наложил, като му беше обяснил, че бащината му карета е пригодена специално за по-удобно пътуване. Те бяха запланували и смяната на конете и престоите за почивка, така че Луси да се чувства най-малко притеснена. Едуард щеше да осигури конете за първата смяна, а Ричард — за последната. Така конете щяха да са отдъхнали за връщането на кочияша и конярите лесно щяха да ги върнат на притежателите им. Припомняйки си безбройните спорове, които беше принудена да изслуша, както и детайлите и инструкциите, които Ричард беше изписал, Луси въздъхна и се замисли дали щеше да се окаже подвластна на чак такава организираност до края на живота си. Това й причини безпокойство. Но мисълта, че веднъж вече беше отхвърлена, я накара да затаи притесненията за себе си.

Припомняйки си зелените хълмове и червената земя навън, на Луси й се прииска да помоли кочияша да спре, да слезе и за малко да се разходи. Чувстваше се толкова уморена от пътуването. Болките й се увеличаваха с всяка изминала нощ. Но и не помисляше да се оплаква — просто нищо не можеше да се направи за облекчаването им. Слугинята й, виждайки колко бледо е лицето на господарката й, се договори с кочияша следващият престой да бъде малко по-дълъг.

За известно време падна лека мъгла, замествайки червената пушилка, после и тя се вдигна и тогава Луси отново дръпна завеската, вглеждайки се в околната обстановка — вече се намираха близо до новия й дом. Хрипливите крясъци на чайки им подсказваха, че са близо и до морето. Ричард й беше писал колко се радват децата, когато излязат с корабчето, и, че ще я научи на ветроходство. Не се беше обвързала с категоричен отговор на предложението му, но то я беше заинтригувало.

Свежият въздух и съзнанието, че пътуването й е към своя край, като че я повъзстановиха и лицето й възвърна цвета си. Бети кимна със задоволство.

— Ще искате ли да ви помогна да се преоблечете в друга дреха следващия път, когато спрем — попита тя.

— И тя ще бъде също толкова намачкана като тази — отговори господарката й, сочейки с очи към сивата дреха, с която пътуваше. След няколко дни на път нито една от дрехите й не изглеждаше вече свежа.

— Изгладих синята, която харесвате най-много, и я сложих най-отгоре в багажа ви. Ако са се образували няколко гънки, много бързо ще ви избавя от тях. Във всяка странноприемница жените на съдържателите винаги държат ютиите си близо до огъня. Сигурно и тази, в която ще спрем, няма да е по-различна от другите.

Бети й беше лична слугиня от деня, в който се реши, че Луси е достатъчно голяма, за да я има. Сега тя беше решена да накара господарката си да се представи по най-добрия начин в новия си дом. Когато Луси кимна в знак на съгласие, Бети въздъхна с облекчение.

Ако Луси можеше да надзърне в мислите на слугинята си, щеше веднага да се заеме да я убеди в противното. Бети, както и другите слуги в бащиния й дом, доста бяха умували над сватбата на господарката си с мъж, когото не беше виждала почти осем години. По-младите слугини бяха предположили, че най-вероятно предишният й годеж се е провалил заради Ричард Блаунт. Даже и когато Бети и икономката бяха разяснили обстоятелствата, при които бе отменен годежът на Луси с графа, те настояваха на своето романтично хрумване. Даже и Бети в някаква степен вярваше на тази история, независимо, че знаеше истината.

И последният престой приключи. Луси, пременена в току-що изгладена рокля, усети, че ръцете й са започнали да треперят. Ричард й беше съобщил, че след последния престой им предстои да пропътуват само една-две мили. Тя се опита да се успокои, извиквайки на помощ описанието на Ричард, на дома му. Селцето, което току-що бяха напуснали, беше най-близкото населено място, тя знаеше това. Беше живяла сред приятели и съседи и сега нямаше представа как ще се справи с пълната изолация. Тук нямаше и равни поляни, където да се разхожда, ако пожелае. Колкото и красиви да бяха хълмовете, Луси знаеше, че те ще ограничат движението й.

При вида на голямата къща, обградена от градини и дървета, разположена на хълма, тя като че спря да диша. Дълъг път водеше към нея.

Ричард, подготвен за приближаването на каретата от коняря, изпратен да чака в странноприемницата, издаде веднага нареждане на слугите да сложат в ред къщата — като че те не бяха прекарали последната седмица в чистене и подреждане.

— Сложихте ли цветя в покоите на съпругата ми, госпожо Дейс? — попита той икономката.

— Ранни рози, господарю. Споменахте, че госпожа Блаунт предпочита белия цвят.

— Предпочиташе го като момиче.

Ричард се спря за миг, на лицето му се появи усмивка, когато си припомни, че където и да отидеха, Луси ги беше молила да спират, за да може да си набере цветя. В края на деня розите, разбира се, увяхваха, но Луси ги притискаше към сърцето си, сякаш бяха от злато. Той кимна на икономката и забърза към класната стая.

— Тя тук ли е, татко? — попита го дъщеря му, вълнението се беше изписало на лицето й.

— Не още, Карълайн. Но конярят дойде да ни каже, че е вече в странноприемницата. — Ричард огледа стаята. — Помните ли как трябва да се държите? — попита той. И трите му деца кимнаха. — Бързо сега да се преоблечете. Нали не искате да направите лошо впечатление — напомни им меко баща им.

— Трябва ли да я наричаме мама? — попита Карълайн, едната й вежда беше политнала нагоре.

— Ако искате — каза нежно баща й. — Нали ви казах, имате право на избор. — Той погледна към момчетата и повдигна вежди. — Ако не побързате, няма да сте готови, когато тя пристигне.

Дейвид промърмори нещо под сурдинка. Щом баща му го погледна, той побърза да прикрие мърморенето си, като въздъхна.

— Татко, ти също ли ще се преоблечеш? — попита го Дейвид, вглеждайки се в разрошената му коса.

Макар баща му да се решеше всяка сутрин, само при леко подухване на вятъра косата му веднага се накъдряше. Ричард се огледа в огледалото в учебната зала.

— Ей сега отивам. Ще се срещнем в преддверието веднага щом се приготвите.

Щом затвори вратата на стаята, той въздъхна — искаше му се Дейвид да беше проявил малко повече радост.

Не след дълго той вече слизаше по главното стълбище, водещо към преддверието. Никой не можеше и да предположи, че сърцето му бие до пръсване. Всяко косъмче на косата му си беше на мястото, измачканите дрехи от сутринта бяха заменени от сиво-бежов панталон, елегантна жилетка и кафява връхна дреха. Единственото бижу, което носеше, беше голям пръстен с герб, който служеше и за печат.

— Портиерът сигнализира, че каретата е тръгнала по алеята, господарю — информира го главният слуга.

— Благодаря, Дейс. — Ричард въздъхна дълбоко. — Щом като госпожа Блаунт поздрави децата, учителя и гувернантката ще ви я представя на теб и съпругата ти, а вие ще я представите на останалата прислуга.

Главният слуга леко кимна, като не му напомни, че са обсъждали даже къде точно да застане всеки слуга и реда, по който да й бъдат представени. Дочуха шум на горната площадка на стълбището и се извърнаха да погледнат — децата и техният антураж се придвижваха надолу, изглеждаха спокойни. Поне Карълайн, гувернантката, учителят на момчетата и слугинята им. Синовете му препускаха, сякаш се бяха запътили към конюшнята.

— Тя пристигнала ли е? — попита Робърт, едва успявайки да спре своя бяг току пред баща си. После огледа Ричард и кимна с одобрение. — Много по-добре си така, татко. — Баща му леко се поклони.

Дейвид, няколко крачки по-назад, залепи нос на прозореца.

— Виждам каретата. — Тонът му беше много по-сдържан, отколкото на брат му.

Карълайн все още слизаше по стълбата, оставаха й само няколко стъпала, но тя предпочете да ги мине на бегом, съвсем забравяйки за току-що изгладената си рокля.

— Красива ли е?

Баща им се приближи до тях.

— Като момиче беше красива. Нали видяхте миниатюрата, която ми изпрати — каза той тихо.

— Миниатюра! — отзова се някак с възмущение по-големият му син. — На моята миниатюра изглеждам като бебе.

— Ти наистина беше бебе, когато е рисувана — напомни му Ричард, протягайки ръка да приглади косата на сина си, също толкова къдрава като неговата.

— И сте ми оставили косата да порасне толкова дълга? — попита Дейвид, в очите му имаше болка.

Преди Ричард да обясни, че майка му е настояла косата му да остане дълга, докато стане на възраст да носи къси панталони, характерният шум вън ги подсети, че каретата е пристигнала.

Като че децата току-що осъзнаха, че им предстои голяма промяна, и се скупчиха около баща си, Карълайн го улови за ръката, сякаш се страхуваше да не изчезне. Той им се усмихна, опитвайки се в същото време да успокои собственото си разтуптяло се сърце. Кимна на Дейс, който отвори вратата пред тях. Ричард и децата се показаха на входното стълбище.

— Чакайте тук — каза меко Ричард на децата си. После се приближи към вратата на каретата.

Когато Ричард се появи в полезрението й, Луси за малко не ахна. Той беше красив като момче и млад мъж, но сега опитът го беше променил, прибавяйки черти, които го бяха превърнали в привлекателен и изискан мъж.

За миг Луси като че се побоя да помръдне. Той не я беше виждал, откакто се беше случило нещастието с нея. Какво ли щеше да си помисли? Въпреки че много от познатите и приятелите й бяха изключително любезни и я приемаха както преди, Луси знаеше, че сега е само сянка на онова далечно аз. Ами ако той се разочароваше от нея? Щеше ли да го покаже?

Тя пропусна слугинята си да слезе първа, после, събрала кураж, подаде глава през вратичката. Ричард машинално подаде ръка, за да й помогне при слизането. Усещайки се нервна, тя се спря още на първото стъпало. Синьото на шапката и роклята й беше същото като на небето, току-що открило се измежду сивите облаци, които го бяха крили цял ден. С трепереща усмивка тя пое ръката на съпруга си и стъпи предпазливо на земята. От другата страна стоеше Бети, готова всеки момент да окаже помощ на господарката си.

Чувствайки се в безопасност на твърда земя, Луси се усмихна на Ричард, но й се искаше той да беше произнесъл поне една дума. Познат в дипломатическите кръгове заради способностите си да се справя с изключително трудни ситуации, сега той бе непривично мълчалив. Последния път, когато беше видял Луси, тя бе всепризната красавица. И даже я беше подкачал за това, но той самият не беше привлечен от нея. Подготвен за драматична промяна от писмата й, той бе като зашеметен колко е привлекателна; разбира се, не беше вече порцелановата красавица отпреди осем години, сега изглеждаше по-нежна, по-фина, една елегантна дама, която щеше да си остане красива и на преклонна възраст.

Мълчанието продължаваше. Ричард все още държеше ръката й и й се усмихваше, гледайки я в очите. Луси усети, че бузите й пламнаха. Преди тишината да успее да я притесни, едно момчешко гласче запита:

— Това ли е новата ни майка, татко? — Робърт задърпа панталона на баща си, за да привлече вниманието му.

Ричард погледна надолу към по-малкия си син и потисна желанието си да разроши косата му.

— Да, Робърт. — После отново се извърна към Луси и й се усмихна. — Моля да простите лошите ми маниери, скъпа моя. Вашето пристигане малко ни пообърка.

За щастие тя не трябваше да отговаря. Той я хвана под ръка и се извърна към децата си.

Дейвид стоеше здраво стиснал устни. По-малките бяха едно стъпало пред него.

— Да ти представя ли децата си?

В отговор Луси му се усмихна, вече бе прикрила нервността си зад маска от спокойствие — беше се научила да го прави перфектно.

— Младата дама е дъщеря ми, Карълайн — започна той с усмивка, усещайки гордост от впечатлението, което правеше тя с русата си къдрава коса, спускаща се над раменете й, и бялата муселинена рокля с колосани розови панделки. Детето направи реверанс.

— Щастлива съм да се запозная с теб, Карълайн — каза тихо Луси, отхвърляйки засега страховете си при мисълта, че сега тя е майката на това момиче.

— А това е Робърт. — Ричард посочи с ръка сина си, който подскачаше по стъпалата от възбуда.

— Робърт.

Луси видя, че той й кима и й се усмихва. Тя погледна към по-голямото момче, застанало на най-горното стъпало, очите му, в които се четеше враждебност, се оказаха почти наравно с нейните.

— А това трябва да е Дейвид — промълви тя тихо.

Макар да си беше казала, че е съвсем естествено момчето да негодува срещу факта, че тя ще заеме мястото на майка му, сега се почувства наранена. Криейки чувствата си, тя се извърна към Ричард.

— Той беше само на няколко седмици, когато…

— … се видяхме последния път в Лондон? Да. Дейвид, ела тук.

Независимо от благия глас, синът му можеше да разпознае командата. Той пристъпи няколко крачки надолу и се поклони.

— Луси и брат й ти бяха изпратили онова дървено конче, което обичаше да яздиш като малък — каза Ричард, обгърна раменете на сина си и лекичко го потупа.

Дейвид най-много беше страдал при смъртта на майка си. Ричард осъзнаваше, че на момчето ще му трябва време да приеме повторния му брак.

— Благодаря ви много. Ние всички много му се радваме.

И Луси, и Ричард потрепериха вътрешно от иначе съвсем равния му тон.

Робърт отново подскочи от едно стъпало на друго.

— Аз също го яздих — каза той, усмихвайки се на Луси. — И Карълайн също.

— Чудесно. И аз яздех кончето на брат си, когато ми позволяваше — изрече Луси с поверителен тон.

— Сега ще можеш да яздиш каквото си пожелаеш — подразни я Ричард.

За момент Луси като че изгуби контрол над себе си и пребледня, но почти веднага възвърна цвета на лицето си.

— Е това беше много отдавна…

През последните осем години в семейството и не се говореше за предишната й страст да язди, но Ричард нямаше как да знае това.

Той беше забелязал внезапната промяна в цвета на лицето й и си обеща никога да не повдига този въпрос.

— Ето че се разприказвахме, а съм почти сигурен, че копнееш за чаша чай. Нека да ти представя прислугата.

След няколко минути малко несръчното представяне беше приключило и Луси беше настанена на удобен стол пред запалената камина — независимо че навън денят беше топъл, в къщата беше студено. Децата се разположиха около нея, погледите им се местеха от Луси към баща им и обратно. Даже Луси започна да се притеснява от тишината, когато вратата се отвори и Дейс и един лакей внесоха таблата с чая и я оставиха на масата пред нея.

— Все още ли пиеш чая си с мляко и много захар, Ричард? — попита тя, щастлива от факта, че ще има с какво да се занимае.

— Все още го пия с мляко, но с много малко захар — докладва той през смях. — Много време мина, откакто настоявах за пет бучки.

— Пет бучки ли, татко? А на нас ни позволяваш само по една — обади се Карълайн нацупено.

— Една е достатъчно. Доколкото си спомням, Луси изобщо не си слага захар.

Той погледна съпругата си, изпитвайки удоволствие от вида й. Въпреки неловката тишина, която понякога се настаняваше помежду им, представянето на Луси беше минало много по-добре, отколкото беше очаквал.

Междувременно всички вече се бяха сдобили с чаши, Луси също, и децата се бяха впуснали в разговор помежду си. Ричард, който се беше настанил на канапето до нея, реши да се възползва от това, че децата не ги наблюдаваха.

— Как мина пътуването? — Беше забелязал, че цветът на лицето й се беше възвърнал, но после тя отново беше пребледняла. — Това е първото ти по-голямо пътуване…

— … след нещастието ли? — Луси опита да се усмихне, но усилията й не се увенчаха с успех. — Не трябва да се страхуваш да говориш за това, Ричард. Аз живея с мисълта за него от осем години.

— Ще запомня това. — После внимателно я изгледа. — Но ти не отговори на въпроса ми. — Тя нервно потрепери, както правеше винаги, когато се готвеше да отклони темата. — И не се опитвай да ме измамиш.

Луси въздъхна. Извърна очи към децата, които явно кипяха от енергия и добро здраве и си пожела да приличаше поне малко на тях. А енергичността на Ричард я накара да се запита как ли се беше осмелила да приеме предложението му. После отново леко въздъхна, почувства се някак обидена, че той беше разгадал намеренията й. А след това, като че да потвърди правото му на подобен въпрос, му каза следното:

— Каретата беше много удобна.

— Но?

— Даже и най-добрите кочияши не могат да избегнат друсането, както и дупките, които са част от всяко пътуване. Освен това не съм свикнала да пътувам толкова надалеч — добави тя.

— Трябваше да ти позволя да се оттеглиш в покоите си веднага — промълви той със съжаление в гласа.

Чувството на вина, че я беше подложил на повече изпитания, отколкото тя можеше да понесе, се беше изписало ясно на лицето му. Но успя да прикрие разочарованието си, че се проваляше това, което беше планирал за вечерта.

— Глупости. На децата и на мен ни трябва време да свикнем едни с други — каза тя с усмивка и това го накара веднага да забрави колко е уморена.

— И това ще стане по-нататък — убеди я той. — Макар да се хранят обикновено в учебната зала, откакто нямаме толкова често гости, им разрешавам да вечерят с мен. За часовете на хранене се придържаме към провинциалните традиции, но ти можеш да ги промениш, ако искаш.

— Не. Да станеш майка е достатъчно голяма промяна — засега ще се огранича с това — каза тя, мислейки си в същото време какво ли ще стане, когато поеме управлението на имението в свои ръце. В нейни ръце беше управлението на бащиното й имение от смъртта на майка й, но там слугите я познаваха от малка.

Момчетата започнаха да се търкалят по пода и баща им реши да сложи край на това.

— Време е да се връщате в учебната зала — обяви той меко, но твърдо, без да обръща внимание на протестите им. — След малко и аз ще се кача при вас да ви видя. А сега покажете на Луси, че не съм ви оставил да подивеете, а съм ви научил на добри маниери.

— Маниерите им са чудесни — съгласи се новата им майка с усмивка.

По-малките деца отвърнаха на усмивката й с усмивки. Дейвид се ограничи с лек поклон. След като вратата се затвори зад тях, в стаята отново се възцари тишина. Луси, която беше напрегната, колкото никога досега, въздъхна и се сгуши в самия край на канапето, отпускайки се в такава поза, която веднага би предизвикала неодобрението на гувернантката й в момичешките й години.

— Време е и ние да се качим горе — каза съпругът й.

Изправи се и й подаде ръка. Луси с благодарност му позволи да й помогне да стане, после той отстъпи назад. Тя пристъпи, като неволно се олюля — дългото седене беше вкоравило мускулите й. Ричард се спусна към нея, вдигна я на ръце и я понесе извън стаята.

— О, не трябва — изписка Луси, изнервена от притеснение.

— Болка ли ти причинявам?

— Не.

— Тогава не ми казвай какво трябва да правя, госпожо съпруго. Ще те отнеса чак до стаята ти.

— Твърде тежка съм — протестираше тя, докато той я носеше по стълбите.

Тя се огледа наоколо дали някой не ги наблюдава. Две слугини бяха застанали като приковани към местата си, с широко отворени очи и уста. Тя притвори очи, знаеше, че няма да изминат и няколко минути и цялото имение щеше да говори за тях.

— Глупости. Едва ли си по-тежка от Карълайн — противопостави й се решително Ричард. Осъзнавайки, че е безполезно да спори с него, Луси се отпусна в ръцете му и положи глава на рамото му. — Когато се почувстваш отпочинала, утре или вдругиден, госпожа Дейс ще ти покаже имението. Не е толкова голямо, колкото на баща ти, както сама ще се увериш.

Той отвори една врата и прекрачи през прага, като в същото време се опитваше да погледне на стаята през нейните очи.

— Не знаех какви цветове би предпочела — започна да й обяснява. — Можеш да смениш всичко, което не ти е по вкуса.

Тя огледа стаята с интерес — нямаше много мебели, завесите и балдахинът бяха в розово.

— Много е хубаво. Съпругата ти ли ги избра?

Лицето на Ричард се смръзна, но се накара насила да й отговори.

— Не, майка ми. Първата ми съпруга никога не стъпи в Девън. Смяташе това имение недостатъчно представително за себе си.

Тонът му беше хладен. Той внимателно пусна Луси на земята. Тя отстъпи назад. Надяваше се, че Ричард никога нямаше да говори с такъв тон за нея.

— Не ми се иска веднага да правя някакви промени — каза тя тихо, прииска й се да не беше споменавала за предишната му съпруга.

Изведнъж вратата на стаята се хлопна, те се стреснаха и бързо се извърнаха по посока на звука.

— По-късно ли да дойда? — попита Бети, носейки в ръце дрехи от току-що разопакования багаж на Луси.

— Уреди да приготвят вана за господарката ти — заповяда Ричард.

Прикривайки възмущението си от тона му, Бети само кимна, без да си направи труда да му каже, че вече беше свършила тази работа. Ричард се извърна към жена си. Гневът, който за миг го бе обзел, го напусна. Той прокара пръст по бузата й, после повдигна брадичката й.

— Няма нужда да се преобличаш за вечеря. Заповядах да ти я сервират тук.

Луси въздъхна с облекчение. Следващите му думи обаче я накараха да се вцепени.

— Приятен сън. Ще те посетя отново по-късно. — Игнорирайки присъствието на Бети, той наведе глава и я целуна леко по устните. — Винаги съм искал да го сторя — додаде той с дяволита усмивка.

Луси продължи да стои в средата на стаята с ръка на устните си, когато Бети отвори вратата на слугите, дошли с водата за ваната.

— Сложете я пред камината. После поставете и паравана — нареди Бети. — Водата гореща ли е?

Разговорът сякаш мина покрай ушите на Луси, както водата отичаше камъчетата по пътя си. В течение на осем години не беше позволявала каквато и да било проява на чувства на някого извън кръга на семейството си, просто държеше всички други настрана. Сега само след една нежна целувка така грижливо изгражданите защитни стени бяха започнали да поддават. Наслаждавайки се на доста позабравени, но възкръснали сега усещания, тя стоеше в средата на стаята, забравила и умора, и болка. Ричард, приятелят на брат й, мъжът, превърнал се в мерило за всичките й ухажори, я беше целунал. Споменът за целувките, които беше позволила на няколко предпочитани от нея кавалери, даже и тези на Джордж, изчезнаха. В паметта й се беше настанило усещането за нежното докосване на устните на Ричард.

— Да ви помогна ли да се съблечете? — попита я Бети високо, говорейки сякаш на някой, който трудно би я чул. Изразът на лицето й показваше едно — смайване.

Луси се извърна — приличаше на дете, покоряващо се на дойката си. Ричард я беше целунал. Подчинявайки се на заповедите на слугинята си, тя бързо се озова до шия в горещата вода. Когато топлината обгърна тялото й, въздъхна с облекчение.

— Не ме оставяй да заспя тук, Бети — помоли тя с усмивка.

— Хм. Сякаш бих могла.

Слугинята внимателно наблюдаваше господарката си и постоянно добавяше гореща вода, както и услужливо подаваше любимия й ухаещ на рози сапун. Когато клепките на Луси започнаха да се притварят, тя приготви хавлия и й помогна да излезе от ваната.

— Мушнете се в този халат — предложи й. — Приготвих ви леглото. Починете си поне за малко.

— Не ме оставяй да спя прекалено дълго. Съпругът ми ще дойде за вечеря — изрече Луси сънливо.

— И за нещо друго, не ще и дума — промърмори под сурдинка слугинята. — Ако господарката ми се надява, че той ще прояви милост и ще я остави да си почива… Мъже!

Едва се беше събудила и се появиха слугите — за да украсят масата с цветя и наредят чинии. Придърпаха я близо до камината и разположиха до нея канапе. Луси хвърли поглед на богато подредената маса и започна да се безпокои какво да облече.

— Извади ми синята копринена рокля. Или може би розовата? — засуети се тя. — Можа ли да ги изгладиш?

— Господин Блаунт ме помоли да ви кажа да не се притеснявате да се преобличате. Каза, че можете да бъдете и в халат — обяви тихо Бети. — Приготвих ви розовия халат от велур, защото вечерта ще бъде студена.

— Халат? Аз не съм болна — запротестира Луси.

— Но току-що пристигате от едно много изтощително пътуване — напомни й слугинята с малко пресилена загриженост.

Въпреки че господарката й демонстрираше пълно неведение, Бети не се съмняваше, че тя се досеща за претенциите, които съпругът й ще предяви към нея.

На лицето на Луси се изписа странен израз, нямащ нищо общо с притеснението, изписано на лицето на слугинята й. Беше се почувствала виновна заради Бети — сутринта тя сигурно беше станала час по-рано и вместо да пие чай като нея и да се изкъпе и разтовари след пътуването, в същото време беше разопаковала багажа й. Предпочете да не й създава допълнителна работа и затова каза:

— Добре, ще облека халата върху нощницата си. Заплети косата ми на една плитка.

И седна пред огледалото.

Най-сетне Бети приключи с прическата, пусна четката върху тоалетката и отстъпи назад, за да провери дали всичко с косата е наред. Едва тогава и Луси се погледна в огледалото. По лицето й нямаше и следа от умора, но то все така беше бледо. Въпреки това, когато слугинята предложи да й сложи малко руж, тя поклати глава и въздъхна. Искаше съпругът й да я види в естествения й вид, за да се убеди за каква точно жена се беше съгласил да се ожени. Отново се погледна в огледалото и се изправи.

— Вероятно си изключително уморена, Бети. Така че веднага след като се навечеряш, можеш да си лягаш. Видя ли вече стаята си, успя ли да разопаковаш дрехите си?

— Да, госпожице Луси. Ще имам собствена стая, докато съм ваша слугиня — заяви гордо Бети.

Като член на голямо фермерско семейство в съседство с имението на Лусиния баща, тя беше свикнала не само да дели стая, но и легло. Макар и да беше станала лична слугиня на Луси, тя пак делеше легло с друга жена.

— Кажи ми, ако ти потрябва нещо — каза й меко Луси, мислейки в същото време какво ли е да делиш стая с десетина братя и сестри. Тя самата често беше оставала сама, брат й беше ту на училище, ту в Лондон. — Хайде стига за днес. Ще си легна сама. — Усмихна се и се настани на стол близо до огъня.

Сама или с някой друг, помисли си цинично Бети, докато прибираше съблечените от господарката й дрехи.

— Да ви приготвя ли специалната напитка против болки? — попита тя, макар да знаеше какъв ще бъде отговорът на господарката й.

Както и очакваше, Луси само поклати глава. Веднага щом приключи с прибирането на дрехите, слугинята излезе от стаята.

Едва се беше затворила външната врата зад нея, една друга, досега незабелязана за Луси, се отвори. Оттам подаде глава Ричард и попита:

— Мога ли да вляза?

Луси успя да овладее треперенето на ръцете си — реакция на внезапната му поява. Но не намери сили да му отговори, само кимна в знак на съгласие. Потискайки първоначалния импулс да открие най-дебелата си пелерина и да се увие с нея, тя стана от стола и седна на канапето. После вдигна очи към него, не се чувстваше удобно в стаята си в негово присъствие.

Когато беше болна, брат й често бе оставал в стаята й да й прави компания. Но Ричард не й беше брат. Не, той е твой съпруг, напомни си Луси, чувствайки отново как бузите й пламват. Съпрузите имат пълно право да влизат в покоите на съпругите си. Припомняйки си разговора с майката на Арабела, след като тя се беше убедила, че Луси съвсем сериозно е решила да се омъжи, се изчерви още по-силно. Чудеше се дали той ще предяви правата си още тази вечер. Изгледа го изпод дългите си плътни клепки. Беше свалил връхната си дреха, жилетката и шалчето и беше останал само по риза и панталони.

Ричард, за когото не можеше да се каже, че се чувства не на място в женска стая, наблюдаваше как лицето й мени цвета си.

— Спа ли добре? — попита я той някак небрежно, напомняйки си да не бърза.

Приближи се до връвта със звънеца и я дръпна. После напълни две чаши с виното, което беше донесъл, и й подаде едната.

— Много добре — прошепна тя, след като на два пъти безуспешно се опитва да издаде звук.

Чувстваше се не само изключително развълнувана, вълнението й беше примесено и с лека паника. Ами ако не му се хареса? Отпи глътка и се задави. Той я потупа по гърба така, че тя за малко да загуби равновесие, в същото време виното се разля от чашата й. Тъй като продължаваше да кашля, Ричард изпъна ръцете й нагоре. Щом като престана, той напълни отново чашата й и я подаде.

— Пий на малки глътки.

Луси го погледна. В същото време потъркваше мокрото място върху дрехата, чудейки се дали ще остане петно.

— Все така ли обичаш сладкиш с праскови? — попита я Ричард, наблюдавайки как вената на гърлото й пулсира.

Луси отчаяно се опитваше да се съвземе и се питаше какво ли има предвид той.

— Ако вече не го предпочиташ, моля те, не казвай на готвачката. Настоях пред нея да го приготви специално за теб тази вечер. Тя поръча да ти кажа, че е използвала последните сушени праскови за тази цел, така че ще може да ти го приготви за втори път едва когато узреят новите праскови.

Ричард приседна до нея — вниманието му беше привлечено от големите й сини очи и от здраво стиснатите й устни. Тя се придвижи към отсрещния край на канапето, едва ли не се вкопчи за облегалката.

— Луси, не зная какво са ти казали, но аз не планирам да те превърна в основно ястие на вечеря — каза той, като внимаваше гласът му да звучи леко и закачливо.

Поне не тази вечер, помисли си той. Усмихна й се, прииска му се и тя да му се беше усмихнала в отговор. Прииска му се още да я докосне и да разплете грижливо сплетената й коса — знаеше обаче, че тя няма да му позволи. Когато думите му достигнаха до съзнанието на Луси, че той наистина има предвид това, което казва, и възнамерява просто да поседи с нея на вечеря, тя започна да се отпуска. Но когато се чу почукване на вратата, тя все пак трепна и за малко да се изправи.

— Влез — обади се съпругът й.

За изненада и удоволствие на Луси, Дейс и двама лакеи внесоха храната и останаха да им сервират. Тя се зарадва, че бульонът е топъл, че месото и зеленчуците са подредени прекрасно и си отбеляза да поздрави специално на следващия ден госпожа Дейс и готвачката. Ричард се опита да я накара да яде повечко, отколкото тя първоначално възнамеряваше, грижеше се и чашата й да не остава празна. Започна да й задава въпроси за семейството й и най-вече за Едуард и Луси се опита да се справи според възможностите и силите си със своята роля в разговора. Когато остатъците от прасковения сладкиш бяха изнесени, масата беше почистена и слугите си заминаха, тя се почувства изтощена. Клепачите й започнаха да натежават.

— Време е за сън. — Ричард протегна ръка, за да й помогне да стане. Луси се опита да се покаже галантна, както го беше правила при предишните им срещи, и му протегна своята в отговор. Но когато се опита да направи и една крачка, отново залитна. Ричард, както и първия път, я вдигна на ръце и я понесе към леглото. Въпреки усилията й да предотврати това, той й помогна да съблече халата, пускайки го най-безцеремонно на пода. След като се облегна удобно на възглавниците, а лицето й в това време отново се беше зачервило, тя дръпна завивките до брадичката си. Тогава той й каза с тих и внимателен тон:

— Легни по корем.

Очите й се разшириха, в тях се четеше нарастваща паника. Но тонът на гласа му, същият като едно време, когато й беше заявил, че не трябва да придружава него и брат й при техните излизания, й подсказа, че няма никакъв шанс да му се възпротиви. Ричард беше един от малкото, на които не можеше да противопостави волята си. Легна по корем и въздъхна. Затвори очи и си каза, че трябва да бъде смела.

— Къде те боли най-много? — попита я съпругът й.

Луси се опита да се извърне, за да може да му отговори, но той постави ръце на раменете й и по този начин я застави да лежи, без да мърда. Ричард прокара леко пръсти по сплетената й коса.

— Какво?

— Къде те боли най-много? — попита той. — Тук?

И той започна да масажира гърба и краката й. Бутна завивката на пода и на Луси й се прииска да се скрие в пухения дюшек, отчасти защото чувствата, които изпитваше, започваха да я плашат, отчасти защото беше притеснена, че той ще види белезите по краката й, белези, които тя криеше най-грижливо от всички, освен от слугинята си и от лекаря. Мисълта, че Ричард също ще ги види, направо я смазваше.

— Какво правиш? — попита Луси с глух глас.

— Опитвам се да ти подсигуря един спокоен сън — отговори й той и в същото време пръстите му изучаваха току-що открит възел на гърба й.

Луси изпъшка.

— Заболя ли те? — попита я Ричард, отпускайки за миг хватката си.

— Не — прошепна тя, чудейки се защо тялото й по всичко изглежда започваше да пулсира всеки път, когато той я докосне. Тя се напрягаше, после се отпускаше, докато той не намереше нов възел.

— Какво правиш?

— Нещо, което научих, докато бях в Швеция. Паднах лошо, докато се катерех по леда на един от фиордите и един от придружителите ми направи такъв масаж. После го накарах да ме обучи. Как чувстваш гърба си сега?

Луси промърмори нещо, просто не й се искаше тези докосвания да приключат. Топлината, която се разля по гърба и краката й, скоро я накара да се унесе в сън.

На следващата сутрин се събуди с усещането, че не беше спала така дълбоко от месеци и се чувстваше все така затоплена, и видя, че главата й лежи на гърдите му.

(обратно)

Глава трета

Дишайки дълбоко, Луси не смееше да помръдне и да събуди спящия мъж. Откъм камината се чуваше тихото пращене на горящи въглища. Започна внимателно да се придвижва и почувства как ръката на Ричард обгърна по-здраво раменете й. Тя застина, опитвайки се да си припомни какво се беше случило предишната вечер. Последното нещо, което помнеше, бяха ръцете му върху гърба си и краката си и как вдървените й мускули се отпускат. Разбира се, ако той… Тя си забрани да мисли по-нататък и в същото време заповяда на тялото си да се отпусне. Все пак той й беше съпруг! Усети как мускулите на гърба й се вдървяват отново. На всяка цена трябваше да стане и се опита да се изплъзне от прегръдката на Ричард.

— Вече се опитваш да избягаш? — попита я той с още дрезгав заради съня глас. Луси се стресна и вдигна завивките до брадичката си. Поклати глава, после внимателно седна.

— Усетих, че започнах да се вдървявам — обясни тя, сините й очи бяха скрити зад спуснатите й клепачи.

Когато се осмели да го погледне отново, той вече се беше обърнал на една страна и я гледаше със сериозните си сиви очи. Тя се изчерви. После очите й се разшириха. Ричард все още беше с дрехите от предната вечер, свалил си беше само обувките. Когато се отмести и се пъхна под завивките, едва тогава Луси осъзна, че той беше спал върху тях. Едно леко „О“ се изплъзна от устните й. После тя покри устата си с ръка и се изчерви отново.

— Предполагам, че ще бъдем сензация за деня в разговорите на слугите — каза той грубовато.

Когато беше взел решение да легне до Луси, не беше помислил за завивките. Мина му мисълта и кой ли се беше осмелил да влезе в стаята им неповикан. Надяваше се да е слугинята й — най-верният неканен посетител. Надяваше се и тя да не сподели впечатленията си с другите.

Очите на Луси се разшириха още повече.

— Ще бъдем — каза някак сухо тя, в тона й се усещаше леко неодобрение. — Ако искаше хората да не говорят за нас, щеше да присъстваш на собствената си сватба. — Сама се учуди, че обхваналото я възмущение е толкова силно.

— Обясних ти, че не мога да оставя децата сами — каза той с любезен тон, макар и през зъби.

— Можеше да доведеш и тях.

— Луси, мислех, че съм бил достатъчно ясен в писмата си.

Задържа поглед за миг върху очите й, после седна, чувстваше се объркан от подновяването на спора по този въпрос.

Тя също за миг го изгледа, после сведе очи.

— Във всички свои писма просто ми пишеше, че не можеш да дойдеш. Не смятам това за ясно обяснение.

— Ти се съгласи да се омъжиш за мен чрез представителство. За мен това означаваше, че си подразбрала.

Ричард стана от леглото и застана до нея с намръщено лице. Представата му за първата сутрин след женитбата му не включваше караница с новата му жена.

— Разбрах, че ти отказваш да дойдеш в дома ми — додаде тя тихо.

Когато беше прочела писмото му, в което й заявяваше това, тя беше решила да се откаже от женитбата. Но щом при нея беше дошла Арабела, за да обсъдят подробности по тяхната женитба с Едуард, Луси си бе припомнила какви отстъпки пък брат й беше принуден да направи и затова бе написала на Ричард, че е съгласна. Но не беше могла да разбере каква е причината за подобно предложение.

— Можехме да се оженим тук. Предложих ти да поканиш и семейството си.

— И да оставя татко сам вкъщи? — попита тя ядно. — Не си го виждал от години. Всяко, даже и най-кратко пътуване му причинява невероятни болки. Приех предложението ти да се оженим чрез представителство, защото това беше единственият начин и той да присъства на сватбата.

— Можеше и да се откажеш от женитбата ни — напомни й той, сивите му очи предвещаваха буря, а тонът му беше изключително студен.

Беше ли обречен да страда от още един нещастен брак, чудеше се Ричард. Беше очаквал много повече от момичето, което някога беше познавал много добре.

Разпознавайки в гласа начина, по който звучеше нейният глас, когато криеше огромната си болка, Луси се придвижи към ръба на леглото по-близо до него.

— Но аз не исках да го направя.

Протегна ръка и улови неговата, също както като дете, когато той се опитваше да избяга от нея. Ричард отстъпи назад и ръката й увисна. В този миг Луси почувства как я обхваща същото отчаяние, както когато бившият й годеник — графът, беше приел отказа й.

— Какво те накара да се омъжиш за мен? Да не си мислила, че аз вероятно съм най-безопасният вариант в сравнение с други предложения?

Тонът му я обвиняваше в предателство. Беше се надвесил над нея, на лицето му ясно се четеше възмущение и обида.

— Безопасен по отношение на какво? — попита тя смутена. — Ричард, не те разбирам. — Тя стана от леглото и се изправи пред него, сините й очи бяха широко разтворени и в тях се четеше болка. В писмата му нямаше и намек за подобно поведение от негова страна — толкова жлъч и толкова гняв като че се беше насъбрала в него. — Сгреших ли в нещо?

Той отвори уста, за да й отговори, после я затвори отново. При вида на дългата й плитка, провесена над измачканата й нощница, той си припомни за малкото момиче Луси — твърде заето да се радва на живота, за да се замисля дали дрехите му са в ред; припомни си щастливите мигове, които някога бяха споделяли. Стиснатите му устни се поотпуснаха, след като си спомни с кого всъщност разговаря. Пое си дълбоко въздух и успя да се овладее.

— Ще го обсъдим по-късно. Госпожа Дейс сигурно вече те очаква — каза тихо, после с бързи крачки се запъти към вратата.

Погледът на Луси го последва. Когато той отвори вратата, тя се втурна след него.

— Ричард, нужно е поговорим. Сега! — запротестира тя.

— По-късно — отговори й той с любезен тон и затвори вратата пред лицето й.

За миг Луси като че не повярва на очите си, после я обхвана ярост — прииска й се да има нещо подръка, за да го хвърли подире му. После също толкова бързо, както се беше появила, яростта я напусна и отстъпи място на съмнението.

— Какво пък направих сега? — възкликна и започна да крачи из стаята.

Когато се вгледа в часовника, разположен на полицата на камината, се ужаси. Втурна се веднага към звънеца — чудеше се защо Бети още не се беше появила.

Затова, когато слугинята й се появи, тя я запита:

— Защо ме остави да спя толкова до късно? Накарала съм госпожа Дейс да ме чака.

— Господарят заповяда да не бъдете обезпокоявана — обясни Бети, докато приготвяше дрехите й за през деня, после извърна поглед към втората слугиня, която беше влязла заедно с нея в стаята. Тя носеше в ръцете си изпрана и изгладена риза.

— Ооо.

И лицето на Луси пламна в червенина, когато се вгледа в момичето — едва сега осъзна какво са си помислили всички от прислугата.

— Да помоля ли закуската ви да бъде сервирана тук или ще слезете долу? — попита Бети, връщайки Луси към действителността.

Зарадва се, като видя, че господарката й откопчава жартиерата си и долната й фуста се свлича на пода.

— Ще сляза долу.

После седна пред огледалото и остави Бети да се заеме с косата й. Може би Ричард беше разочарован от начина, по който изглеждаше, и бе прикрил огорчението си с гняв?

— Дали ще изглеждам по-добре с къдрици около лицето? — попита тя, въртейки глава наляво и надясно, което всъщност само затрудняваше слугинята й.

Бети, по чието лице не можеше да се прочете нищо, но която едва сдържаше любопитството си, не й отговори, докато не сложи и последната фиба на мястото й.

— Смятам, че много ще ви подхождат. Нося си ножиците, а и няма да ни отнеме много време да стоплим ютията. Сега ли искате да накъдря косата?

През последните няколко месеци се беше опитала да заинтересува Луси от новите модни прически.

— Сега ли?

Луси се опита да си спомни как изглеждаше с късите къдрици. В Сезона на представянето й в обществото, косата й бе подстригана късо, но през годините след нещастието беше израснала много дълга.

— Не днес.

Може би не се отнасяше за косата й, може би Ричард не беше харесал жената, в която се беше превърнала. Последния път, когато я бе видял, тя беше просто едно лекомислено хлапе. А сега сигурно бе разочарован, че е старомодна.

— Може би трябва добре да разучиш картините с рокли последна мода и да избереш нещо подходящо за мен — предложи тя на Бети и не можеше да се каже, че слугинята й не беше доволна от това.

След като помогна на Луси да облече жълтата си рокля от батиста, Бети предложи:

— Ако ще обикаляте имението, може би ще е по-добре да си вземете и бастуна.

Когато и последната медна кукичка беше закачена, тя подаде на Луси бастуна със сребърна топка. Луси го изгледа така, като че е змия, но го взе. Знаеше, че слугинята й е права и щеше да носи този символ на собствената си немощ с гордост.

Когато влезе в залата за закуска след малко, Ричард я погледна изненадан.

— Мислех, че ще закусваш в стаята си — каза той; докато й придържаше стола.

После заповяда да донесат топъл чай.

— Само когато наистина не се чувствам добре. Не обичам много да се задържам в стаята си, обикновено съм на крака доста по-рано — обясни тя с любезен тон, давайки знак в същото време на лакея, стоящ до масата. Даде му нарежданията си и той излезе от стаята.

После Луси се наклони леко напред, вниманието й бе насочено изцяло към мъжа, седящ срещу нея.

— Ще можем ли да поговорим днес? — каза тя храбро, макар да не бе сигурна, че й се искаше да чуе отговора му.

Той се озърна, имаше вид сякаш очакваше някой да ги шпионира.

— Слугите — каза той извинително, почти шепнейки.

— Не съм дете, Ричард. Зная, че сега не е подходящото време. Но бих искала да ми отделиш време днес. — Беше изненадана от решителността на тона си.

— Децата ще бъдат заедно с нас на обяд — напомни й той, — а госпожа Дейс вече те очаква.

— Тогава ще можем ли да говорим довечера?

В това време лакеят се върна и тя замлъкна. Мъжът сложи чинията пред нея и тя кимна. Ричард не й отговори, но след като изпи чая си, помоли за още. Луси въздъхна и му наля. Все още несигурна за ролята си в имението, което вече беше и нейно, тя се поколеба да повтори въпроса си.

Останалата част от деня като че измина доста бързо. След като обиколката из имението завърши, тя се върна в стаята си. Въздъхна с облекчение, след като затвори вратата, болката, която така усърдно беше крила, сега лесно можеше да бъде разпозната на лицето й.

— Не се ли чувствате добре? — попита я притеснена слугинята. — Да ви приготвя ли специалната напитка?

— Не, само малко да си почина преди обяд и ще се почувствам по-добре — отвърна й Луси с лека усмивка, искаше й се, както толкова пъти досега, тялото й да беше малко по-силно.

— В мига, когато видях онова вито стълбище, разбрах, че доста ще се измъчите, докато свикнете с него. Искате ли да ви помогна да се съблечете, за да можете да си починете по-добре?

Бети се засуети около нея и колосаните й поли се разлюляха. Вгледа се в лицето на господарката си и никак не хареса вида му.

Именно защото се чувстваше много слаба, Луси кимна.

— Мисля, че за обяда ще бъде най-добре да облека синята муселинена рокля — каза тя, като по тона й личеше, че вече е в плен на съня.

Бети беше доволна — господарката й затвори очи и заспа. От мига, в който беше избрана за слугиня на Луси, тя се грижеше за нея сякаш беше нейно дете. Преди ужасното нещастие работата й се състоеше да върви и прибира след нея и да я учи на добро поведение. Тя буквално не сваляше очи от нея, когато лекарите още се страхуваха за живота й. Беше силна, когато самата Луси започваше да губи надежда дали някога отново ще може да върви. Когато господарката й отказа да приеме присъдата на лекаря, че ще остане инвалид до края на живота си, и започна да се опитва да върви отново, първите няколко пъти се облягаше на Бетиното рамо. Сега слугинята й беше също толкова решена да й осигури подкрепа при първите стъпки на господарката й по новата пътека, която беше поела — доста стръмна, ако се вярва на приказките на прислугата. Бети още се въздържаше да се произнесе за характера на новия си господар. Когато рано сутринта беше влязла в стаята на господарката си, тя с учудване установи, че той също е там, но въздържанието му беше очевидно.

След кратка дрямка Луси се събуди освежена, макар да се усещаше вдървена. Започна предпазливо да се раздвижва и се разходи из стаята. В деня, когато пристигна, беше твърде уморена да обръща внимание на обстановката. Сега се спря пред камината и разгледа часовника на полицата — италиански, ако не се лъжеше. Като момиче бе изцяло завладяна от тези тиктакащи машинки и беше събрала цяла колекция. Брат и често я подиграваше заради интереса й към тях, като й казваше, че ще е по-добре да колекционира обожатели. Но след нещастието си изобщо не ги беше и поглеждала. Напразно, помисли си тя. Какво ли беше станало с тях?

Звънецът, който известяваше, че е време да се приготвя за обяд, сложи край на спомените. Тя приключи навреме с обличането и когато слезе долу, видя, че децата и Ричард вече бяха там. Луси се спря на прага — изглеждаха толкова заети един с друг — и се замисли дали ще се окаже възможно да се почувства част от семейството. Колебанието й трая само миг — Ричард усети присъствието й и вдигна очи към нея. После се изправи, приближи се до нея, улови ръката й и я поднесе към устните си. Луси се изчерви, а децата се разсмяха. След това той я поведе към мястото, където се бяха разположили. През изминалите часове беше съжалил за казаното от него сутринта.

— Децата тъкмо ми разказваха как са прекарали сутринта — обясни й той. В същото време внимателно изучаваше лицето й и остана удовлетворен, че сега тя изглежда доста по-спокойна. — Ела, седни при нас. — И я настани на канапето до себе си на мястото, което Дейвид току-що бе освободил.

Облекчена, че напрежението помежду им е изчезнало, тя седна на избраното от него място. Дейвид й хвърли бърз поглед, когато знаеше, че баща му няма да го гледа и предпочете да промърмори нещо неразбрано, но не и да каже ясно добър ден. Карълайн и Робърт я поздравиха с доста по-приветлив тон.

— Мога да казвам буква по буква цялото си име — обяви с гордост малкото момиче. — Кей-Ей-Ар-Оу-Ел-Ай-Ен-И, това е Карълайн. И — Ел-Ай-Зет-Ей-Би-Ти-Ейч, това е второто ми име — изрече тя със срамежлива усмивка.

— Татко, да не искаш да й позволиш да продължи до края? — започна да се оплаква Робърт. — Исках да разкажа на мама… — Дейвид го изгледа по такъв начин, че Ричард набързо реши да промени това, което беше намислил предварително да каже. — Исках да разкажа на… и той посочи Луси — какво научих за Русия тази сутрин. — Той се наклони към баща си с невинен израз на лицето. Тактиката му щеше да успее, ако не беше вдигнал глава и погледнал Луси. Тя едва сдържа смеха си — припомни си, че на същата възраст беше постъпвала като него.

— Остави Карълайн да довърши. След това ще дойде и твоят ред — каза със спокоен тон баща му, опитвайки се да прикрие смущението си.

— Но тогава ще стане време за обяд. Знаеш, че Дейс ще ни повика точно в два часа, а дотогава Карълайн няма да е свършила — продължи с оплакванията си момчето.

Този път Ричард просто изви вежди нагоре и го изгледа очаквателно. Усещайки, че търпението на баща му е на път да се изчерпи, Робърт този път просто си замълча.

— Продължавай, Карълайн — обърна се Ричард към дъщеря си.

Робърт измърмори нещо под сурдинка, но отново се смълча още щом видя, че баща му извръща глава към него.

— Би-Ел-Оу-Ю-Ен-Ти — завърши гордо момиченцето. — Цялото ми име е Карълайн Елизабет Блаунт, също като на баба ми. Тя е умряла, преди да се родя, но в нашата галерия има неин портрет. — Изведнъж споменът какво се беше случило с дома им се върна. Гласът на Карълайн като че се пречупи, а на лицето й се появи отчаяние. Тя се притисна до баща си и от очите й се затъркаляха сълзи. — Забравих, татко. Той е изгорял също като мама, нали?

Баща й я прегърна и се помъчи да изтрие сълзите от очите й. Прииска му се, и то не за първи път, да беше в силата му да изтрие мъчителния спомен от детските главици. Дейвид и Робърт се приближиха към тях, лекичко потупвайки сестра си по гърба. По лицата им се четеше мъка. Луси, която малко преди това си беше задала въпроса дали някога ще може да се превърне в част от семейството, сега още повече се почувства като външен човек. Пое си дълбоко дъх и си каза, че е напълно естествено Карълайн да иска баща й да я утеши. Колкото повече й се искаше да го признае, толкова повече й се щеше да стане част от групичката, която представляваха Ричард и децата — копнееше и нея някой така да утешава и прегръща. Преди да беше взела решение за брак с Ричард, тя се беше научила да отхвърля самата мисъл за подобни чувства, даже отказваше да приеме съществуването им. Когато беше започнала да обмисля бъдещата си женитба с него и особено след като беше прочела някои пасажи от писмата му, засягащи децата му, беше усетила непреодолимо желание у себе си да станат едно семейство.

В този миг Дейс влезе в стаята и обяви:

— Обядът е сервиран.

Луси и Ричард погледнаха към часовника едновременно.

— А ти, татко, помисли, че преувеличавам — заяви Ричард възмутен. — Знаех си, че няма да има време да й разкажа за Русия.

Оплакването му като че разреди натрупалото се напрежение. Те всички се засмяха малко нервно. Ричард се изправи. Дейвид и Карълайн сведоха глави надолу, притеснени, че са били невъздържани в емоциите си пред една всъщност непозната жена.

— Може би по време на обяда — предложи Луси, като хвана под ръка съпруга си, позволявайки му да я поведе към трапезарията. Дейвид предложи ръката си на малката си сестра, оставяйки Робърт на опашката.

Тъй като му беше отредено място на другия край на масата, Робърт не можа да сподели познанията си с Луси. След като обедът приключи, Ричард ги поведе към градината на разходка.

— Татко, да разкажа ли сега? — попита Робърт.

— Не да разкажа ли, а мога ли да разкажа, Робърт — прекъсна го малката му сестра, тонът й толкова приличаше на този на гувернантката, че всички се разсмяха. Тя ги изгледа възмутена. — Ама точно така трябва!

— Права си, скъпа моя — успокои я баща й, прикривайки с усилие желанието си още да се посмее.

Луси прикри усмивката си, поднасяйки кърпичка към устата си.

— Добре, Робърт. Разкажи ни за Русия.

Робърт събра пети, отпусна ръце по шевовете на панталоните си, отвори уста, помълча малко и каза:

— Толкова дълго ме накара да чакам, че сега забравих какво исках да разкажа — призна той почти плачешком.

Брат му и сестра му избухнаха в смях. Дейвид се приближи до него и му каза нещо на ухо. Ричард се изчерви и удари с юмрук брат си.

— Вземи си думите обратно! — каза.

Преди някой от възрастните да може да реагира, момчетата вече се търкаляха на земята, стараейки се да си нанесат колкото се може повече удари. Баща им ги сграбчи отзад за яките и се опита да ги раздалечи.

— Престанете веднага — каза строго.

Принуди първо единия, а след това и другия да го погледнат право в очите. Когато беше напълно сигурен, че няма да продължат да се бият, ги пусна. Момчетата отстъпиха няколко крачки назад, като продължаваха да се гледат ядно.

— Е, ще кажете ли за какво беше боят?

Карълайн, която се беше уловила за ръката на Луси като за сламка по време на боя, сега подсказа със спокоен глас:

— Дейвид най-вероятно е нарекъл Робърт глупак. Винаги така му казва.

По-силният й брат направи крачка към нея, на лицето му се беше изписал гняв. Карълайн се притисна в Луси и скри лице в роклята й.

Преди момчето да се приближи още повече, Ричард застана помежду им.

— Дейвид, отиваш в кабинета ми и ме чакаш там — каза той тихо.

Свитите му устни бяха знак за сина му, че всякакви протести са излишни. Момчето хвърли бърз поглед към сестра си и брат си, после им обърна гръб и се запъти към къщата. Усмивката на победител, макар и лека, се появи на устните на Робърт.

— А ти, господинчо, ще ме чакаш в коридора пред кабинета, докато се освободя и дойда при теб — каза баща му.

Раменете на момчето се приведоха. То кимна и също се запъти към къщата. Ричард го последва с поглед, после въздъхна.

— Татко, Дейвид се отнася много зле с Робърт напоследък — каза Карълайн почти шепнешком.

— Така ли, сърчице мое? — попита я Ричард, коленичейки, за да може да я гледа в лицето. — И защо не ми го каза по-рано?

— Не исках Дейвид да пострада — каза тя, очите й се бяха напълнили със сълзи. Една се търколи по бузата й. Тя изтри нос с опакото на ръката си. — Той много ще ми се сърди. — И започна да подсмърча.

Ричард я вдигна, притисна я към себе си и я потупа успокояващо по гърба. После погледна над главата й към Луси, която стоеше безпомощна до тях.

— Хайде да се връщаме в къщата — предложи Ричард и въздъхна.

Ужасяваше се от предстоящите разговори със синовете си. Каквото и да кажеше на Дейвид, му се струваше, че няма да е най-подходящото. Знаеше, че момчето беше много близко с майка си, много повече отколкото другите им две деца, и много по-ясно осъзнаваше дълбочината на трагедията, която се беше случила с нея. Затова Ричард беше правил компромиси по отношение на него, вярвайки, че с времето Дейвид ще привикне с мисълта за случилото се и поведението му ще се оправи. Сега вече Ричард не беше много сигурен в това.

През последната година беше научил много. В миналото само жена му се беше занимавала с децата. Той ги беше виждал само когато се бе завръщал вкъщи. Чувствал се бе приятно в тяхна компания, но не беше взимал участие в ежедневното им възпитание. Често извън дома, в Лондон или на път по поръчение на правителството, той изобщо не беше осъзнавал от какви грижи се нуждаят те. А когато се беше замислял за това, просто си беше казвал, че гувернантката и учителят са всичко, което им трябва. Едва миналата година беше открил, че грижите за тях са нещо много повече. А и беше разбрал, без да задава много въпроси, че и съпругата му също като него не се беше интересувала много от Робърт и Карълайн, или поне през последните години от живота си не се беше интересувала.

Веднага щом влязоха в къщата, Ричард пусна Карълайн на пода.

— Ще постоиш ли с нея? — обърна се той към Луси. — Не исках толкова рано да станеш свидетел на нашите проблеми — добави той с извинителен тон.

След разменените помежду им думи същата сутрин беше взел решение да даде възможност на съпругата си да привикне към тях и ритъма им на живот, преди да започне да й предявява каквито и да било изисквания.

— Как можеш изобщо да си помислиш такова нещо! Как ще се почувствам част от новото си семейство, ако не ми позволиш да ти помогна? — каза тя тихо.

Беше пристъпила толкова близо до него, че момиченцето едва ли можеше да чуе за какво си говорят. Следващите си думи изрече по-високо:

— Надявам се, че на Карълайн ще й бъде приятно да пие чай в стаята ми. Ще я помоля да ми каже кои от дрехите, които съм си донесла, ще са подходящи за корабчето. Никога не съм се качвала на нещо по-голямо от лодка.

— Не си ли? — Карълайн протегна ръка и улови Лусината. — Татко взема Дейвид, Робърт и мен винаги когато времето е хубаво. Някога ще стигнем чак до Франция и може би до Уелс. Татко се е родил там — завърши тя важно.

Луси се усмихна първо на нея, после и на Ричард. Двете се заизкачваха по стълбата, а Ричард гледа след тях, докато се скриха от погледа му. После изправи рамене, на лицето му се появи строг израз и той се запъти по коридора, водещ към кабинета му. Робърт, който беше седнал с наведена глава на стол, прекалено голям за него, като чу стъпки, вдигна очи. А когато видя баща си, се изправи — на лицето му се беше изписал израз на надежда.

— Ще се видим след няколко минути, Робърт — каза баща му тихо.

Детето седна и раменете му отново се приведоха. Ричард отвори вратата си и прекрачи прага.

(обратно)

Глава четвърта

Скоро щеше да настъпи вечерта и Луси почти се беше отказала да се надява, че Ричард ще влезе в стаята й и ще й разкаже какво се е случило. Беше задържала Карълайн колкото е възможно, докато на момиченцето все още й беше интересно да разглежда дрехите на новата си майка и да бъбри с нея. Но накрая детето се беше отегчило и беше започнало да пита за баща си и за гувернантката си. Доста неохотно Луси я беше изпратила обратно в учебната зала.

Отвориха вратата и видяха, че момчетата вече са там и вечерят. Робърт им се усмихна, но Дейвид ги изгледа намръщено. После се втурна през вратата навън.

— Татко много ли ти се кара? — В това време Карълайн се беше приближила до Робърт. — Наказал ли е Дейвид?

— Не много — започна високо Робърт, опитвайки се да си придаде храбър вид. — Просто казах на татко… — Изведнъж забеляза неодобрителния поглед на Луси и се прекъсна насред изречението. — Ами той…

— Карълайн, мисля, че е време да се измиеш преди вечеря — каза строго Луси.

— Обаче аз искам да знам какво е станало — запротестира момиченцето.

— Хайде, отивай да се миеш — помоли я с любезен тон Луси.

Явно си личеше, че на момиченцето му се иска да продължи да спори. То като че искаше да попита нещо Робърт, но той поклати глава. Карълайн пое към вратата, но на всеки няколко крачки се спираше и извръщаше към Луси — все още очакваше, че новата й майка ще й разреши да остане. Затова започна да тъпче на едно място пред вратата на стаята.

— Приготви се за вечеря, Карълайн — повтори Луси доста по-строго отпреди.

Когато вратата се затвори зад нея, Луси насочи вниманието си към Робърт.

— Мисля, че баща ти доста ще се разстрои, ако разбере, че си разказал на Карълайн какво сте говорили насаме — сгълча го тя тихо.

— Е, добре, но…

— Каза ли ти какво е говорил с Дейвид?

Момчето поклати глава.

— А Дейвид каза ли ти?

Робърт се изчерви и отново поклати лава.

— Тогава какво искаше да разкажеш на сестра си?

Робърт не смееше да я погледне в очите.

— Ами, аз…

Припомняйки си, че Ричард му бе казал да го изчака в коридора пред кабинета му, докато говори с Дейвид, Луси се наведе към него, хвана го за брадичката и повдигна лицето му към себе си.

— Робърт, да не си подслушвал на вратата? — попита тя със строг тон.

Той се изчерви още повече и отстъпи назад.

— Така ли беше? — попита го тя отново.

— Ами, аз исках да разбера какво става — избъбри той и брадичката му затрепери.

Луси си напомни колко малък всъщност беше той, нямаше още седем години. Тя приседна на един стол и го притегли по-близо до себе си. Прегърна го и попита:

— Не знаеш ли, че не е добре да се подслушва?

Той сведе глава към нея и прошепна:

— Зная. Ще кажеш ли на татко?

— Зависи. Ще подслушваш ли друг път?

Луси се надяваше, че се справя добре със ситуацията. Оказало се беше, че е доста по-сложно да бъдеш родител, отколкото си беше представяла.

— Не.

Изражението на лицето му беше нещастно. Луси още веднъж улови брадичката му и повдигна лицето му към себе си — съжалението, което видя изписано там, я удовлетвори напълно.

— Не смятам, че този въпрос трябва повече да се обсъжда. Но, Робърт, това да не се повтаря. Разбра ли?

— Да.

Успокоен, че няма да се изложи на бащиното неодобрение още веднъж този ден, Робърт също я прегърна. Луси инстинктивно обгърна малкото телце, чувствайки особено удовлетворение.

Когато чу вратата да се отваря, Робърт подскочи, сякаш се срамуваше, че някой друг ще стане свидетел на спонтанно изразените му чувства. Обърна се, видя баща си и се вцепени — струваше му се, че баща му е чул всичко, за което са си говорили с новата му майка.

В същото време Луси се извърна, както седеше на стола и сърцето й ускори пулс. На прага стоеше съпругът й, наслаждавайки се на това, което беше видял. После се усмихна и на двамата.

— Къде са Карълайн и Дейвид? — попита той, разполагайки се на стола, на който сядаше винаги.

— Карълайн се преоблича за вечеря, а Дейвид е в стаята си — поясни скорострелно Робърт, думите му излязоха от устата толкова бързо, че Ричард едва разбра какво му се казва.

— Ти приключи ли с вечерята?

— Почти. Мама и аз разговаряхме.

След като брат му не беше в стаята, Робърт не се колебаеше да използва думата мама за новата съпруга на баща си. Няколко часа след пристигането си Луси му беше обърнала много повече внимание, отколкото някога беше правила истинската му майка през всичките години, в които бяха заедно. Луси усети в лицето й да нахлува кръв — гордееше се, че я бяха нарекли така. Тя беше негова майка. Погледна Ричард, усмихна му се и вътрешно си пожела децата никога да не страдат заради нея.

После Карълайн отвори вратата и влезе в стаята. Улови погледа на баща си, затича се към него и се покатери в скута му.

— Ще вечеряш ли с нас? — попита го тя, вдигайки глава нагоре и усмихвайки му се. — Аз не съм много гладна. Пихме чай с…

Също както и братята си, Карълайн не беше много наясно с ролята на Луси в живота си. Макар гувернантката и слугинята, която се грижеше за тях, както и баща й, да им бяха обяснили, че Луси е новата им майка, все още й беше трудно да изрече нужната думичка.

— Наричай я мама — помогна й баща й с усмивка.

Никой не беше видял кога Дейвид е влязъл в стаята. Но затова пък чуха думите му.

— Но тя не ни е майка. Нашата майка умря при пожара. Ти я остави да умре.

Насъбралият се гняв и мъка от смъртта на майка му, таен в сърцето на момчето, избухна. Изцяло във властта на чувствата си, Дейвид се втурна към баща си и започна да го удря с юмруци.

— Остави я да умре.

Изплашена от думите на брат си, Карълайн скочи и се втурна към Луси. Освободен от грижата за Карълайн, Ричард се изправи и посвети цялото си внимание на Дейвид. Надявайки се гневът на по-големия му син скоро да утихне, Ричард прие ударите му. Когато Дейвид се изтощи, той го прегърна и после го вдигна, сякаш беше малко дете. Момчето се разплака. Ричард пребледня. Оставяйки другите си две деца на грижите на Луси, той отнесе момчето в стаята му.

— Какво му стана на Дейвид? Защо удряше татко? — попита Карълайн, в очите й имаше сълзи, а лицето й беше пребледняло. — Татко пак ли ще го накаже?

Робърт, леко треперейки, се приближи към Луси.

— Не, сърце мое. Просто ще се опита да го успокои — увери я Луси.

Тя придърпа децата пред себе си, така че да вижда лицата им — и двамата изглеждаха много нещастни.

— Татко наистина ли е оставил мама да умре? — промърмори много тихо Робърт.

— Не, сигурна съм, че той никога не би направил подобно нещо — побърза да го увери Луси, надявайки се да е права.

— Но ти не беше там — напомни й Робърт.

— Но аз познавам баща ви толкова отдавна, още преди вие да се родите и зная, че той никога не би причинил нещастие някому — каза тя твърдо.

Децата се вторачиха в нея, сякаш можеха да познаят по лицето й дали говори истината. Карълайн въздъхна и се покатери в скута й. Робърт не се отказа да й задава въпроси.

— Защо Дейвид каза тогава, че татко е оставил мама да умре? — попита той, на лицето му се беше изписала упоритост — да открие какво се беше случило.

Отчаяно търсейки начин да ги убеди в невинността на баща им, Луси за миг се замисли и пое дъх. Най-накрая каза:

— Спомняш ли си как се борихте с Дейвид този следобед?

Макар да не се беше случило толкова отдавна, Робърт се замисли. После кимна.

— И ти каза, че го мразиш? Наистина ли го мразиш?

— Не — изрече го толкова тихо, че Луси се поколеба дали изобщо беше казал нещо.

— Тогава защо го каза? — попита го тя.

Карълайн гледаше ту единия, ту другия с широко отворени очи, без да каже и дума.

— Защото му се разсърдих. Аз изобщо не съм глупак!

Гневът, който го бе накарал да се бие, сякаш отново се връщаше. Лицето му се сгърчи в гримаса.

— Аз казах на татко как го нарича Дейвид — реши да се включи в разговора им Карълайн, поласкана, че думите й се бяха потвърдили.

— Да, ти го каза, сърце мое — Луси я поглади по главата.

Още веднъж й се прииска да беше имала по-голям опит с деца. Тя се усмихна на Робърт.

— Мразиш ли го наистина?

— Не.

Робърт вдигна очи. Той се беше съсредоточил във върха на обувката си, с която описваше кръгове по пода. Сега се вторачи в лицето на Луси, опитвайки се да проумее какво се опитва да му каже тя. Луси обгърна раменете им.

— Дейвид просто беше ядосан — промълви тя тихо.

— Защо? — попита Карълайн.

— Той е обичал майка ви много и сега тя му липсва — поясни Луси тихо, надявайки се и този път да е права.

— О!

За няколко секунди единственият звук, който се чуваше, беше от дишането на тримата. После Робърт попита:

— Но защо Дейвид е ядосан на татко?

Преди Луси изобщо да има време да помисли, Ричард влезе отново в учебната зала.

— Татко — извикаха децата и се вкопчиха в краката му така, че той не можеше и да помръдне.

Ричард се наведе към тях и ги прегърна, опитвайки се сякаш да им прелее от собствената си сила. След минута Робърт се отдръпна.

— Как е Дейвид? — попита той, на лицето му се беше изписало притеснението на детското му сърчице.

— Ще се оправи. Ще ви моля вас двамата през следващите дни да бъдете особено внимателни към него.

Изглежда тези думи не бяха достатъчни — Ричард видя как Робърт беше присвил устни.

— Зная, че няма да ти е лесно — той те обиди. Моля те, поне опитай.

— Ще опитам, татко — обеща Карълайн.

Тя обви ръце около шията на баща си и го целуна. След това широко се прозя. Луси едва прикри нервния си смях. После всички се вторачиха в Робърт.

— И аз ще се опитам — обеща той.

И също като сестра си прегърна баща си.

— Добре. Гордея се с вас. Сега казвате лека нощ на Луси, привършвате с вечерята си и веднага в леглото. Денят беше пълен със събития.

Ричард прегърна отново едно по едно децата си и се изправи. Поведе ги към мястото, където седеше Луси. Те й казаха лека нощ и седнаха около масата, близо до тях се разположи и слугинята. Ричард подаде ръка на жена си и я изведе от стаята.

Когато останаха сами, той тежко въздъхна. После прегърна през рамо Луси и двамата се заизкачваха по стълбата.

— Не бях запланувал чак толкова драматични събития през първия ден на пребиваването ти при нас — каза той, опитвайки се да звучи весело.

От мига, в който момчетата започнаха да се бият, той се страхуваше да я погледне в лицето. Мислеше си, че тя вероятно е започнала да се съмнява в мъдростта на решението си да се омъжи; а последната сцена сигурно беше наляла още масло в огъня.

— Ричард, макар за дълги години да не бях част от обществото, не съм расла и в саксия. Най-добрата ми приятелка Арабела, за която ще се жени Едуард, има няколко по-малки братя и сестри и още толкова братовчеди и братовчедки, които редовно посещава. Свикнала съм с детските сръдни и караници, които избухват в миг, а на следващия сякаш нищо не е имало — усмихна се тя.

Прииска й се да беше във властта й да изглади появилите се бръчици по лицето му.

— Мисля си, обаче, че не си си представяла, че ще чуеш как мъжът ти е оставил първата си съпруга да умре — той се засмя горчиво. После, изпреварвайки вероятния й отговор, продължи. — Мога всичко да ти обясня.

— Няма нужда да го правиш — възпря го тя бързо.

— Но аз искам — настоя Ричард и отново тежко въздъхна.

Отвори вратата към покоите й и я въведе вътре. Луси улови погледа на слугинята си и й даде мълчалива заповед да ги остави сами. Ричард сякаш изобщо не забеляза чуждото присъствие, заведе я до канапето, после се отпусна до нея. Облегна се, отпусна главата си назад и затвори очи.

— Господи! Иска ми се да бях по-бърз онази нощ…

— Сигурна съм, че си направил всичко, което е по силите ти — прошепна тя успокоително.

Заради болката, която усети у него, й се прииска да можеше наистина да го утеши. Ричард горчиво се засмя.

— Което е по силите ми? Бих искал да бъда толкова сигурен, колкото си ти.

Той изправи гръб и се протегна. След това, неспособен повече да седи на едно място, стана и започна да се разхожда из стаята.

Луси, чието лице беше пребледняло, го следваше с поглед и мълчаливо очакваше разказа му. Много добре помнеше как самата тя, опитвайки се да задържи огорченията и притесненията вътре в себе си, беше изпаднала в депресия и едва когато Едуард я беше принудил да му се изповяда, почувства облекчение. Усещаше, че чувството му за вина, че е оставил жена си да умре през онази нощ, имаше нещо общо с караницата им сутринта. Само ако можеше да й се довери, може би тя щеше да бъде в състояние да му помогне да забрави. Предпочете обаче, вместо да му каже нещо, да му се усмихне окуражително.

— Исках да ги отведа, нея и децата, но тя не искаше и да чуе за това — каза той тихо, правейки пауза само за миг, колкото да се облегне на полицата на камината.

— Да ги отведеш? Какво имаш предвид? В Лондон ли?

Ричард отново се приближи до нея и седна на канапето. Улови ръката й и я задържа в своята, втренчи се в тях — сякаш беше удивен от контраста между тях. С цялото търпение, на което се беше научила през последните осем години, Луси стоеше тихо, изчаквайки отговора му. Най-накрая той вдигна глава и я погледна.

— Дейвид беше прав. Аз съм виновен за смъртта й.

— Не вярвам в това.

— А би трябвало.

— Ти ли подпали къщата?

— Не!

— Тогава как можеш да кажеш, че си виновен! — изуми се Луси.

В същото време протегна ръка, за да оправи немирната къдрица, паднала над челото му. Той я улови и поднесе към устните си. Луси едва сдържа дъха си — отново я обхванаха чувствата от предишната нощ.

— Благодаря ти за вярата ти в мен — изрече тихо Ричард, гледайки я в очите.

Сега тя беше още по-красива, отколкото беше като момиче. Тогава беше използвала красотата си като щит, който да я предпазва от лошите моменти в живота. А сега в нея се усещаше дълбочина, която много му се искаше да изследва.

— Бих искал да се окажа достоен за тази вяра.

Той притвори очи и си припомни чувствата, които го бяха вълнували в нощта на очакването на Луси, нощта, когато за щастие бе започнал отново да се надява и да мечтае. Отново улови ръката й и я задържа като талисман, който да го пази от лошите мисли.

— О, Ричард — каза меко Луси, опитвайки се с другата си ръка да погали лицето му.

Особеното чувство, което я беше завладяло преди малко, стана още по-силно, накара я да закопнее за прегръдката му, за още целувки. Успя някак да запази спокойствие, само ръцете й се докосваха до неговите.

Мълчанието й беше този подтик, от който той се нуждаеше. Почувства се, сякаш се намира на изповед, и започна да разказва. Луси си наложи да сдържи естественото си желание да му зададе няколко въпроса, не й се искаше разказът му изведнъж да секне.

Ричард й обясни, че преди пожара той и жена му както обикновено са се карали, караници, които се случвали все по-често след раждането на Карълайн. След като се разделил с нея, той отишъл в кабинета си и започнал да пие. Тази вечер обаче изпил само няколко чаши, не като друг път след караница с нея. После пожелал да види децата си и се отправил към стаите им. Постоял до леглото на Карълайн и наблюдавал как завивката равномерно се издига и спуска в ритъма на дишането й. После влязъл и в спалнята на момчетата. Отново постоял до леглото им и ги наблюдавал. Почувствал се по-добре и си излязъл.

Докато слизал по стълбата на път за спалнята си, видял дим и изведнъж пред очите му върху стълбищната площадка паднала завеса, обхваната от огън. Извърнал се и хукнал към стаите на децата. След това не бил много сигурен какво точно се е случило. После слугите му казали, че дръпнал всички възможни звънци, събудил децата и се успокоил едва, когато се уверил, че и децата, и всички слуги, живеещи на най-горния етаж тичат надолу към изхода. Едва излезли навън и сградата, обхваната от пламъци, рухнала. Ричард се уверил, че децата са в безопасност, заповядал да се направи проверка на присъстващите и започнал да се мята от групичка на групичка, търсейки жена си. Когато най-сетне разбрал, че никъде я няма, се втурнал към горящите развалини, но слугите го спрели, макар и доста трудно. Благодарение на ранното предупреждение само двама души не успели да напуснат сградата — жена му и слугинята й. На сутринта след пожара една от слугините от кухнята си спомнила, че същата вечер жена му е поискала тисан — лекарство, с чиято помощ можеше да спи непробудно осем-десет часа.

— Ако бях в съседната стая, щях да мога да я изнеса — каза с горчивина Ричард. По време на разказа беше станал и се беше подпрял отново на полицата на камината, загледан в огъня.

— Сигурно си щял. Но какво щеше да се случи с децата и слугите? — попита го Луси, а в същото време мислеше каква ли болка и вина го измъчваха в момента.

Той изненадано я погледна — изглежда, че никога не си беше задавал този въпрос.

— Щяха ли те да успеят да избягат, ако ти не ги беше събудил? — продължи тя.

— Не зная.

— Каза, че главното стълбище е било в пламъци. Щяха ли да се сетят сами да използват задното? — попита го тя, единствената й цел бе да го утеши.

— Слугите може би, но…

— Припомни си живота на колко хора си спасил, а не тези, които са загинали. Справил си се по най-добрия начин, Ричард — повтори тя, като в същото време се приближаваше до него. — Както ми беше казал веднъж, това е единственото, на което може да се надява човек — че ще се справи по най-добрия възможен начин.

Той протегна ръце и я прегърна, усещайки топлината на тялото й.

— Как успя да помъдрееш толкова? — попита я през смях.

После тялото му като че се вцепени и гласът му отново се изпълни с печал.

— Дейвид няма да го разбере.

— Не и сега. Може би като стане по-голям — успокои го тя и протегна ръка да погали челото му точно където се беше образувала дълбока бръчка.

— Ние и най-вече ти ще преживеем доста трудни времена, докато го разбере. Той не приема нашата женитба — изрече мрачно Ричард.

Притегли Луси по-близо до себе си, топлината и близостта на тялото й го караха да се вълнува. Пое си дълбоко въздух, вдъхвайки аромата, който се носеше от нея.

— Лесно е да разбереш нещо, ако вникнеш в причините. Разбира се, той се чувства предаден от мен. Аз съм жив, а майка му е мъртва. Но той ще се справи. Ще видиш.

Тя се наклони назад, така че да може да погледне лицето му. И това, което видя изписано там, като че я накара да забрави да диша.

Ричард приближи глава към нейната бавно — искаше сякаш да й даде възможност да се отдръпне, ако иска. Напротив, тя също започна да се приближава към него. И изведнъж устните му докоснаха нейните. Отначало той просто си мечтаеше за една лека целувка, после, когато устните й отвърнаха на целувката му, прегръдката му стана още по-страстна. Разтвори устните й и прокара език между тях. Леките целувки, които Луси бе разменяла с бившия си годеник, не я бяха подготвили за такъв изблик на страст. Но вместо да се дърпа назад, тя обви още по-здраво ръце около шията на мъжа си, разтвори устни и пропусна езика му вътре. Ричард не чака втора покана.

Ръцете му я притеглиха още по-близо до него и тя усети натиска на тялото му през леката преграда, която представляваха дрехите им. Отново я целуна; а ръцете му обходиха гърба й и запалиха нов огън в нея. После лекичко я отблъсна и тя беше готова да протестира. Той се наведе и я целуна по шията, точно до ухото й. Устните му бяха горещи и я накараха отново да се почувства като обхваната от огън. Луси чувстваше сърцето си да бие толкова силно и сякаш всеки момент щеше да разкъса телесната й обвивка.

Ричард започна да целува ухото й. Тя лекичко изписка. След това устните му се спуснаха по-надолу, покривайки с целувки раменете й. Тя се притискаше все по-силно към него. Той за момент се усмихна, после Луси усети езика му върху ключицата си и отново изписка.

Тези нейни писъци сякаш освободиха нещо у Ричард. Той протегна ръце и откопча корсажа, който поддържаше роклята и разголи гърдите й. Твърде отдадена на емоциите, които я бяха обхванали, Луси даже и не посмя да протестира и се остави дрехата й да се свлече на пода. При вида на белотата на гърдите й, поддържани от корсет, той сдържа дъха си. Протегна ръка и леко ги погали, после я пъхна надолу, за да достигне зърната им. Огънят, който усети в себе си, направо зашемети Луси. Опита се да се изплъзне от ръцете му, но Ричард, в чиито очи се четеше пламъкът на страстта, не я пусна. И тя започна да се върти в прегръдките му.

Движенията й сякаш дръпнаха пред него завеса и той излезе от унеса, в който беше изпаднал. Усмихна й се и отпусна обятията си.

— Бързам ли, мъничката ми — попита я той, накланяйки глава да я целуне още веднъж.

Луси бавно си възвръщаше способността да говори.

— Аз не съм дете — изрече тя дрезгаво.

Ричард хвърли бърз поглед на пълните й гърди и после я погледна в очите.

— Ясно си личи — каза с усмивка. Тя се изчерви. — Много си красива.

Сравнявайки се с това, което беше на млади години, тя поклати глава.

— Твърде слаба съм — прошепна тя.

— Не и където трябва. — Той сведе глава и я целуна по гърдите, а тя като че престана да диша. — Плаша ли те? — попита я той, въпреки че не беше много сигурен дали би престанал да я докосва, ако му кажеше да.

— Не — прошепна тя, неспособна да предотврати треперенето си.

Плашеше се от чувствата, които изпитваше, но не искаше той да спира.

— Добре.

Ричард отново я взе в прегръдките си и я притисна до гърдите си. Целуна я и огънят в нея забушува отново. Изправяйки се на пръсти, тя обви ръце около шията му и отвърна на целувката. Той покри с целувки шията и гърдите й, Луси задиша тежко, разтвори уста и очите й заблестяха. Усети копнеж, какъвто по-рано не беше изпитвала. Ръцете й погалиха раменете му, после гърдите му и тя се притисна още по-силно към него. Следвайки неговия пример, издърпа ризата от панталона му и я съблече, така че сега можеше спокойно да докосва тялото му.

Изведнъж и двамата усетиха, че все още седят на канапето и се отделиха един от друг. Ричард осъзна, че то едва ли е най-доброто място да съблазни съпругата си, след като на няколко крачки само от тях има легло. Взе Луси на ръце и я понесе към леглото. Тя се изчерви, когато той свали панталоните и обувките си, но не затвори очи. Но когато съпругът й посегна към връвта на долните си гащи, стисна очи. Извън топлата му прегръдка, тя потрепери. В същия миг осъзна, че макар стаята да се осветяваше само от няколко запалени свещи и огъня в камината, Ричард спокойно можеше да я види в цялата й голота. Обхвана я паника и се опита да се скрие под завивките.

Той легна на леглото и я отви.

— Нямаш нужда от тях — прошепна той. — Аз ще те стопля.

Тя поклати глава и задърпа завивките. Мислейки си, че е просто срамежлива, той сведе глава и я целуна. Тя не се отдръпна, но и не отговори на целувката му. Най-накрая той усети, че тя плаче.

— Какво те притеснява? — попита Ричард, като се опитваше да изтрие сълзите й. — Искаш да спра ли?

Той се отдръпна леко назад, опитвайки се да сдържи страстта си. Тя поклати глава.

— Какво има тогава?

Луси отваря и затваря няколко пъти уста, докато се реши да говори.

— Краката ми — прошепна.

— Болка ли ти причинявам? Защо не ми каза по-рано? — попита я той, отдръпвайки се още повече.

Луси се опитваше да спре да плаче. Откакто се беше оправила след нещастието, беше решила да плаче само когато е сама.

— Не си отивай — примоли се тя, придвижвайки се по-близо до него.

Той се извърна на една страна и отново погледна към нея. Сега, макар устните й да трепереха, тя беше престанала да плаче.

— Не исках да ти причиня болка — промълви той мрачно.

— Ти с нищо не си се провинил.

— Не разбирам тогава.

— Не исках да ги видиш.

Устните й отново силно се разтрепериха. Тя притвори очи, надявайки се по този начин да спре новия изблик на сълзи.

— Какво да видя? — попита той объркан. Тя пое дълбоко дъх и се опита да се овладее.

— Краката ми — прошепна.

— Какво им има на краката ти?

— Толкова са грозни — изплака тя с горчивина.

В мига, в който вече можеше да стои на краката си, тя се беше изправила пред голямото огледало, беше разгледала цялото си тяло и се бе ужасила от дълбоките белези. Камъните, които бяха причинили падането на коня й, се бяха оказали между нея и земята. Острите им ръбове се бяха впили в краката й и причинили дълбоки рани на бедрата и прасците й. Макар по-голямата част от нараняванията да бяха всъщност вътрешни разкъсвания и счупвания по костите й, белезите й бяха останали като спомен от онзи ден.

— Нека да погледна — помоли Ричард.

Тя още веднъж се опита да се скрие под завивките, но той не й позволи да го направи и решително ги отметна. Стана от леглото, взе една свещ и я постави така, че да я осветява по-добре. После застана до нея и внимателно я огледа. Засрамена, Луси му обърна гръб и скри лице във възглавниците. Той я гледа известно време, после обиколи леглото и легна на мястото си.

Тя лежеше неподвижна, очаквайки думите му. А той лежеше до нея безмълвен. Най-накрая Луси не издържа и се извърна към него.

— Грозни са, нали? — каза тя, очаквайки да види как на лицето му се изписва израз на отвращение или съжаление.

— Кое?

— Белезите ми.

— Тези ли? — попита той и се плъзна надолу така, че да може да целуне белезите на прасците й. Тя въздъхна и усети как потръпва от целувките му. Устните му продължиха нагоре и целунаха белега от вътрешната страна на бедрата. Тя изписка, искаше й се да му каже да спре, но връх взе насладата от целувките му. Той вдигна глава и й се усмихна.

— Те са като всички белези, които животът оставя върху нас.

После я погали по току-що целунатото от него място. Луси отново усети как като че тялото й е обхванато от пламъци и потръпна.

— Нито един жив човек не може да ги избегне. Може някой ден да ти покажа и моите.

Ричард приближи лицето си до нейното, в очите му отново бе пламнала страстта. Луси го гледаше и очите й блестяха. После той я целуна и сякаш тази целувка освободи и двамата. Страхът у Луси беше изчезнал. Устните й се разтвориха и тя леко прокара език по неговите устни. Ръцете й го притиснаха в здрава прегръдка и той се почувства изгубен.

(обратно)

Глава пета

Когато на следващата сутрин Луси се събуди първа, тя беше почти убедена, че случилото се предната нощ е само сън. Но като се разсъни достатъчно, осъзна, че не е сама. И също както предната сутрин, тя се опита да стане от леглото, без да събуди Ричард. Но още при първото движение изписка от болка.

Ричард се прозина широко и седна на леглото — за първи път от месеци насам се усещаше напълно отпочинал.

— Ще се наложи да те отуча да се измъкваш сутрин рано — промърмори той с усмивка.

Наведе се към нея — искаше да я целуне. Но се отдръпна, като видя колко е бледо лицето й.

— Зле ли ти е?

— Няма нищо. Ще се оправя след малко — каза тя и се опита да му върне усмивката.

Макар обикновено сутрин да се чувстваше вдървена и то особено ако застудееше, сега това чувство много бързо отшумя.

— Да не би снощните събития да са те уморили прекалено — попита я той, като вътрешно се укоряваше, че е трябвало да се отнесе по-нежно с нея.

— Не.

Припомняйки си как се беше притискала в него, как го беше окуражавала, тя се изчерви и сведе очи. После погледна към него и се усмихна. Ричард въздъхна, в този миг му се прииска двамата отново да се потопят в огъня на страстта. Но видът на все още бледото й лице бързо го върна на земята. Той стана от леглото, заобиколи го и се приближи до нея.

— Легни по корем — каза й.

Тя го изгледа.

— За да мога да масажирам мускулите ти — обясни й.

Припомняйки си начина, по който беше облекчил болката й през първата й вечер в имението, тя му се подчини и легна по корем.

Когато Ричард приключи с масажа, Луси вече не усещаше болка в гърба и краката си. Превъртя се и вдигна очи към него, пожелавайки си случилото се от предната нощ да се повтори. При вида на страстта, която се появи в очите му, тя едва си пое дъх. Протегна ръце към него, а той като че това бе очаквал. Легна до нея, взе я в прегръдките си и я отведе отново до непознати върхове.

Следващия път, когато се събудиха, видяха, че слънцето вече се намира високо в небето. За своя най-голяма изненада Луси нямаше никакви проблеми, като се раздвижи. Погледна към Ричард, който вместо на възглавницата си, беше сложил глава на гърдите й. Усети топлия му дъх върху кожата си и потрепери. Той отвори очи и тя усети топлината на езика му. После, за неин най-голям ужас, се обадиха червата й.

Ричард седна на леглото и се засмя. На Луси й се искаше да го помоли да остане, но беше твърде смутена.

— Да позвъня ли за закуската — попита той с такъв тон, сякаш беше напълно нормално те двамата да се будят в едно легло.

Тя кимна и потърси топлината на завивките. Ричард, все още гол, се протягаше към връвта със звънеца, когато тя рязко стана.

— Ами дрехите, с които бяхме снощи! — извика ужасена, припомняйки си, че предната нощ ги бяха захвърлили на пода.

— Няма ги! — каза той, оглеждайки се наоколо.

— Няма ги? — повтори тя и се учуди какво ли са си помислили слугите. После се изчерви — знаеше какво точно са си помислили.

— Предполагам слугинята ти ги е прибрала — каза спокойно Ричард.

Луси въздъхна с облекчение.

— Може би ще трябва да поговориш с нея днес за това.

— За какво? — попита недосетливо Луси.

— Че не трябва да влиза в покоите ти, преди да бъде повикана, госпожо съпруго. Сега, след като си вече омъжена, ти е нужно по-голямо уединение.

Той се протегна, обиколи леглото, наведе се над нея и я целуна.

— Ще се върна след малко — обеща.

Тя го последва с поглед, докато той се отправяше към стаята си, без изобщо да осъзнава, че е гол. Макар на бузите й да се появи червенина, тя не отвърна поглед, а продължи да се наслаждава на стройните му бедра и стегнатите хълбоци — изглеждаше също толкова елегантен, както и с дрехи.

Когато вратата след него се затвори, тя се мушна под завивките, които първо дръпна до брадичката си, а после над главата си. Мирисът на тялото му все още се усещаше.

— О, Господи — прошепна.

През дните, които последваха, Луси започна да усеща дома на Ричард като свой. Следобедите прекарваха заедно с децата, а вечерите и ранните сутрини принадлежаха само на тях двамата. След една година безбрачие и няколко преди това нещастен брак с първата си съпруга, Ричард се наслаждаваше да води Луси към нови чувствени висоти, а тя беше много добра ученичка.

За нейна изненада тя си припомни и как се флиртува. Когато обядваха с децата, седейки срещу Ричард, тя беше повдигнала бавно дългите си мигли, беше го погледнала право в очите и сладко му се бе усмихнала. После беше прокарала бавно върха на езика си между устните си, сякаш искаше да оближе някоя залепила се там троха. А той беше помръднал на мястото си, сякаш изведнъж се беше почувствал неудобно. Но тя бе видяла блясъка в очите му, обещаващ й подобаващо отмъщение по-късно, когато останат сами и тя се надяваше това да стане час по-скоро.

От мига, в който се беше съгласила да се омъжи за Ричард, Луси знаеше, че той ще очаква тя да му бъде съпруга във всички аспекти на тази дума. Това, което тогава не знаеше, бе каква наслада за нея ще се окаже физическата им връзка. Нямаше значение колко пъти бяха се любили, щом като я докоснеше и тя се възпламеняваше.

Постепенно Луси зае мястото си на господарка на къщата. Само Дейвид отказваше да приеме жестовете й на приятелство. Карълайн и Робърт я следваха навсякъде, и също както на баща си един през друг й разказваха какво им се е случило през деня. Дейвид само я гледаше мълчаливо и на въпросите й отговаряше едносрично.

Единствено когато бяха на корабчето, забравяше да й се сърди. Ричард я беше завел още първата седмица от пристигането й до корабчето. Бяха само двамата, беше казал на децата, че иска, преди да излязат всички заедно, да провери дали няма да й стане лошо. За негово учудване, тя се оказа родена за мореплавател и стриктно следваше инструкциите и заповедите му. Когато имението се оказа извън полезрението им, той хвърли котва. Луси се учуди.

— Защо спираме тук? — попита.

— Искам да ти покажа нещо — каза той и й се усмихна сластно.

Бавно започна да се придвижва към нея и тя веднага разпозна по израза на лицето му какво възнамерява да прави.

— Ричард! Не трябва. Не и тук — изписка тя.

Очите й се разшириха и тя отстъпи леко назад.

— Ако не искаш да се прибираш с плуване, внимавай къде стъпваш — каза й, улавяйки я за ръката и придръпвайки я към себе си.

Тя не се отдръпна, даже с радост се озова в прегръдките му. Целунаха се.

— Не мога да издържам повече — прошепна той в ухото й.

Тя докосна с устни шията му, точно на мястото, където беше пулсът му и в същото време усети как той си поема тежко дъх. Вече беше станала по-смела — целуна го по брадичката и после устните й потърсиха устните му. Прокара език между тях. Ричард приседна и я притегли на коленете си, в това време корабчето се разлюля. Тя се вцепени от страх.

— Няма да се наложи да се връщаме вкъщи с плуване — обеща й той. — А даже и някой да мине покрай нас, няма да разбере какво правим. Искаш ли да ти покажа?

Останала без дъх, тя кимна и обви с ръце шията му и ръкавите й с цвят на старо злато се залюляха от вятъра. Скоро тя забрави къде се намира. Единственото, което имаше значение, беше Ричард и начинът, по който той я караше да се чувства.

Когато беше сигурен, че тя вече е готова, той внимателно се отдели от нея, освободи пояса на панталона си и след това нежно я притегли на коленете си. Тя се настани там и изведнъж го погледна с широко отворени очи — беше усетила напрегнатата му мъжественост. Усмихна се и внимателно го обви с крака. Вълните люлееха корабчето и за известно време това беше единственият ритъм, от който те се нуждаеха. Ричард развърза панделките на деколтето й, после освободи гърдите й от корсета и ги покри с целувки. Беше се разгърдил и тя прокара пръсти по гърдите му. Той бавно я приближи към себе си. С това движение сякаш дръпнаха спусъка на възбудата си. Доста по-късно порозовели от слънцето и усмихнати се върнаха вкъщи.

— Е, татко, тя ще може ли да плава с нас? — поиска да разбере Робърт още щом зърна баща си.

Дейвид се намръщи.

— Може и още как — отговори Ричард.

Разроши косата на Робърт, после прегърна през рамо по-големия си син. Дейвид потрепери.

— Може ли да поплаваме днес? — попита Карълайн и очите й заблестяха. — Облякла съм си една от най-старите си рокли. Госпожа Стенхоуп казва, че една дама трябва много да пази дрехите си.

Луси погледна към измачканата рокля и се засмя.

— Защо госпожата не даде и на мен подобен съвет, преди да се кача на корабчето? — устните й се разтвориха в дяволита усмивка, предназначена за Ричард. — Нямах и представа, че плаването с кораб може да се отрази така на дрехите.

Той отвърна на усмивката й и се усети като замаян от спомена за случилото се. Само желанието да изслуша Карълайн го предпази от по-нататъшно размекване.

— Заради солта е — обясняваше сериозно Карълайн. — Госпожа Стенхоуп казва, че морската вода не действа добре на дрехите.

— Вярвам, че е права — й каза Луси. — Не мисля обаче, че днес ще се кача още веднъж на корабчето. Защо ти не се качиш с мен на каручката?

Ричард беше настоял тя да не се опитва да ходи пеша из хълмовете. Макар когато за първи път й беше споменал за каручката, тя да се беше възпротивила, сега се радваше на свободата, която й даваше този вид превоз. И след случилото се на корабчето не беше много сигурна, че ще може да върви нагоре по хълма даже и с помощта на Ричард.

— Вие, момчета, можете да дойдете в конюшнята с мен — предложи Ричард, прегръщайки ги и двамата. — Не съм много млад и имам нужда от помощта ви.

Робърт се засмя. Даже и Дейвид поизкриви устни, гледайки как баща му пристъпва едва-едва с клатушкаща се походка.

— Аз ще стигна пръв — извика Робърт, като се затича бързо — колкото му беше възможно.

Дейвид го последва и бързо го настигна. Ричард се загледа след тях, после се извърна към Луси и Карълайн.

— Приятно яздене — каза им и забърза след синовете си.

Докато понито тръгне, Ричард и децата завиха зад къщата.

— Момчетата мислят, че са много умни — каза Карълайн, гордо вдигайки брадичка. — Интересува ги само язденето и кой ще излезе пръв.

— Те не се състезават с нас, а само помежду си — напомни й Луси. — Ако искаш, мога да те откарам до конюшнята. Може да се съгласят да се състезават и с теб.

— Да, и после само ще говорят кой е победил. Винаги побеждава един от тях. Краката ми не са толкова дълги като техните. Те винаги ме побеждават — малкото момиче въздъхна. Изведнъж очите й заблестяха. — Обаче ти не ги покани да се качат при теб в каручката — заяви тя с гордост. — Мислиш ли, че татко ще ми разреши аз също да си имам каручка — попита.

— Може би трябва да го попиташ — каза Луси, разчитайки ясно надеждата, изписала се на личицето й. Не й се искаше много да бъде манипулирана по начина, по който тя и брат й постъпваха с нищо неподозиращата им майка.

След този следобед цялото семейство често излизаше с корабчето, когато денят беше слънчев и имаше съвсем лек вятър. Нито Луси, нито Карълайн обичаха плаването при силен вятър. В такъв случай Ричард излизаше само с момчетата. Те се връщаха с обрулени от вятъра лица, с разрошени коси и изпълнени с възбуда.

През тези дни Дейвид приличаше на обикновено малко момче, изцяло отдадено на радостта от живота. Макар когато бяха заедно, той навъсено да мълчеше, Луси всъщност се радваше на промяната, която беше настъпила в живота й.

Всеки ден беше едно приключение. Отначало й се струваше странно в леглото й да спи и друг човек и той да бъде първото нещо, което вижда сутрин, и последното — вечер. Но усети, че не й се искаше нищо друго. Докосванията на Ричард й напомняха, че е жива, че има някой, който я намира привлекателна. Осем години беше възприемала себе си абсолютно безполезна като жена, защото никога нямаше да има деца. А сега се наслаждаваше на новите си роли на съпруга и майка.

Ричард също се усещаше щастлив, както не се беше чувствал от дълго време насам. Изпращането на онова писмо на Едуард, което беше довело до приемането на предложението му от страна на Луси, се беше оказало чудесно разрешение на проблемите му. Само ако Дейвид можеше да приеме Луси… Иначе тя наистина се беше оказала майката, от която имаха нужда децата му. Беше и точно това, от което той имаше нужда. Момичето, което някога беше възприемал като добра компаньонка, сега се беше оказала превъзходна съпруга.

Но неговото доволство от женитбата трая по-малко от месец. Една сутрин малко след като беше пристигнала пощата, Луси беше повикана в кабинета на Ричард. Тя очакваше той да я притисне в обятията си и да я целува безспир, затова влезе широко усмихната. А и синята й муселинена рокля беше предназначена точно за тази цел — да го зарадва, да го предизвика. Достатъчно беше само да го погледне и да се закове на място.

— Какво се е случило? — попита го тя притеснена. — Нещо с децата? Или с баща ми?

Ричард горчиво се засмя.

— Очаквах да кажеш нещо такова.

После хвърли поглед към вестника на бюрото си.

— Знаеше ли какво е смятал да направи?

— Кой? За какво става дума?

Луси заобиколи бюрото му, протегна ръце към него сякаш искаше да ги обвие около шията му и да се притисне до него. Той се отдръпна назад, лицето му беше навъсено — приличаше на буреносен облак.

— Ричард?

На лицето й се изписа болка, а в сърцето си усети объркване.

— Ти се съгласи с всичко, което ти предложих, и трябваше при това положение да се усъмня. Мислеше, че няма да забележа ли? — попита я той през зъби.

От мига, в който беше видял съобщението във вестника, започна да си мисли, че Луси го е изиграла. И на нея не можеше да се разчита — също както на първата му съпруга.

— Но за какво става дума? — попита Луси. Очите й се забулиха от страх, страх пред нещо, което не разбираше и гласът й трепереше.

— Нервна ли си? Мислеше, че не ще ме е грижа, така ли? Смятах, че сме се разбрали по този въпрос. Ти се съгласи, а после постъпи както искаш.

Той улови лондонския вестник и го вдигна пред лицето й. Тя го взе и седна, приглаждайки страницата. Прочете съобщението, после вдигна глава.

— Значи затова си толкова ядосан. Заради съобщението за нашата женитба — каза тя още по-стъписана отпреди.

— Каква реакция очакваше! Предупредих те, че не искам никакви официални съобщения.

Той седна зад бюрото, подпря се на него и се загледа отново в нея.

Луси не можеше да понася повече тона, който й държеше — изправи се, после се подпря на бюрото му и се вгледа в очите му. Даже и в състоянието, в което се намираше, Ричард се възхити на линията на деколтето, което откриваше достатъчно от хубавите й гърди. Очите му заблестяха.

— А ти очакваше, че женитбата ни ще остане вечно в тайна ли? Зная, че не съм съпругата, която щеше да си подбереш, ако можеше да отидеш в Лондон, но избра да се ожениш за мен. — За миг спря, лицето й изглеждаше замислено. После там се изписа отново гняв. — Предполагам, страхуваш се, че някоя твоя любовница ще узнае за това и ще те напусне на бърза ръка. Може би си мислиш, че си прекалено добър за мен?

Ричард беше поразен от посоката, която поемаха въпросите на Луси.

— Не. Разбира се, че не.

Изкашля се в опит да прочисти гърлото си. Искаше му се по-скоро да изясни ситуацията, учудвайки се как Луси бе успяла да извърти нещата, така че сега тя беше атакуващата.

— Нямам любовница. И не се опитвай да смениш темата.

— Да сменя темата? Аз даже не мога да разбера коя е главната тема — каза тя ядосана, удряйки с вестника и с юмруци по бюрото.

Той се изправи, наведе се към нея и сивите му очи се втренчиха в синьото на нейните.

— Става въпрос за съобщението за нашата женитба, появило се във вестника. Знаеше ли, че ще се появи или и за теб е също такава изненада, както и за мен?

Сарказмът в гласа му я засегна. В него обаче имаше и страх. Ами ако нещата, от които мислеше, че се е освободил, се повтореха?

Също както понякога вятърът спираше така внезапно, както се беше появил, така и Луси усети, че гневът й я напуска. В същото време се почувства слаба и седна.

— Значи заради съобщението — каза тя смутена.

И сякаш не повярвала на казаното от самата нея, отново повтори:

— Заради съобщението.

— Разбира се, че е заради него. За мен това е предателство — заяви ядосан Ричард, макар и доста разколебан от внезапното й омекване. — Имах по-добро мнение за вас, госпожо. Нали обеща да ми се покоряваш?

— Ричард, нямах представа, че съобщението ще се появи сега.

— Сега? Какво общо има времето, когато се е появило това съобщение? Да не би аз да съм споменавал за някакво ограничение във времето, когато те помолих да няма официално съобщение? — попита я той.

В очите му се появи такъв мрачен блясък, че Луси почувства как тръпки полазват по гърба й.

Тя притвори очи и си пое дълбоко дъх, опитвайки се да овладее чувствата си. Заповтаря си непрекъснато, че нищо не се постига с яд — беше го научила от гувернантката си. Тази мисъл я поуспокои. Тя вдигна очи към Ричард, по лицето й сега се четеше спокойствие.

— В писмата си бяхме обсъдили единствено съобщението за годежа ни. Мога да се кача до стаята си и да донеса писмата ти. Ще можем двамата да ги прочетем заедно и да проверим, ако съм забравила някои детайли — започна тя тихо и гласът й беше толкова спокоен, както когато й се искаше да успокои баща си или някое от децата.

— Ти си запазила всичките ми писма? — попита той и някой като че изтри притеснението, изписано на лицето му.

Ричард се опря на края на бюрото по-близо до нея и посегна да улови ръката й. После сякаш припомнил си притеснението, което го беше обхванало, на лицето му отново се появи твърдост.

— Нямам нужда да чета писмата си, за да си припомня какво съм писал — каза той с такъв тон, че тя се почувства като последната слугиня.

За момент Луси не успя да реагира. После в очите й се разгоря пламък.

— Не мисля, че аз имам нужда да продължавам този разговор.

Преди Ричард да успее да я спре, тя се изправи и се запъти към вратата. Само лекото накуцване загатваше за напрежението, което изпитва.

— Когато решиш, че си готов ясно да ми кажеш причината за избухването си, можем да разговаряме. А сега отивам да довърша работата си.

Вратата се затвори след нея, щракването на езичето му подейства сякаш тя беше я захлопнала със сила. Ричард приседна за миг, загледан в мястото, където Луси седеше допреди малко. После погледна към вестника на бюрото си. Изглежда, че когато беше видял краткото съобщение с точното упоменаване на адреса му, го беше обхванала паника. Притвори очи, няколко пъти си пое дълбоко дъх. Припомни си, че за около година не му се бяха случвали необясними инциденти, излагащи живота му на опасност. Просто защото във вестника бяха посочили адреса на дома му, не означаваше, че всичко отново ще се повтори.

(обратно)

Глава шеста

Макар Луси да се опитваше да се държи сякаш нищо не се е случило, обедът същия ден ясно показа какво е настроението. Когато Дейвид се появи целият потънал в прах и несресан — на лицето му беше изписана възбуда — Ричард го погледна строго и му забрани да сяда на масата.

— Нито един от синовете ми да не е посмял да се появи още веднъж на обяд във вида, в който си ти сега — добави ядосан.

Момчето се изправи, от възбудата му вече нямаше и следа, присви устни и напусна стаята. Останалите две деца се вторачиха с разширени от изненада очи в баща си. Луси остана загледана в чинията си, прииска й се да каже нещо — нещо успокоително на Ричард или на Дейвид, но не посмя.

Веднага щом Дейвид напусна стаята, на Ричард му се прииска да го извика обратно, да му се извини. Не се помръдна обаче и никой не разбра какво притеснение го беше обзело — на лицето му не се изписа нищо подобно.

Макар че искаха да излязат с корабчето или просто да се поразходят с майка си и баща си, Ричард и Карълайн предпочетоха да не повдигат този въпрос и си намериха други занимания. Луси също избяга — поръча да й приготвят каручката и излезе на разходка сама.

Не беше се отдалечила много от имението, когато видя Дейвид да седи на една скала тъкмо до пътя, по който беше тръгнала. Тя спря. Той погледна към нея, после отвърна поглед — не искаше Луси да види, че е плакал.

— Дейвид, би ли ме придружил? — попита го тя, мислейки си в същото време, че той никога по-рано не беше изглеждал толкова малък — какъвто всъщност беше.

Той я изгледа някак объркано. Очите му дотолкова приличаха на бащините му, че Луси почувства като че топка застава на гърлото й.

— Моля те…

Отначало на Дейвид му се искаше да й откаже и извърна поглед към къщата. Видя, че баща му е застанал на външното стълбище и гледа в тяхната посока.

— Добре — смотолеви той с явно незачитане, гордо вирвайки глава. Вятърът леко разроши къдриците му.

Известно време, докато се движеха между хълмовете, Луси и Дейвид не си проговориха. Когато стигнаха до мястото, откъдето можеше да се наблюдава Ламанша, Луси спря. И двамата се загледаха в далечината. После тя го попита:

— Какво прави днес?

— Нищо.

Момчето я погледна дръзко, очаквайки следващите й въпроси. Тя просто му се усмихна и после отново извърна очи към морето. Мълчанието помежду им се настани трайно. Луси реши, че пръв Дейвид ще проговори. Той започна да се върти на седалката.

— В конюшнята се родиха кученца — каза най-накрая.

— Колко вълнуващо. Колко са? — попита Луси, извръщайки се така, че да вижда лицето му.

Прииска й се да го погали по къдриците, надвиснали на челото, но знаеше, че той няма да й позволи.

— Шест. Брайън, един от конярите, ми пратил съобщение. Успях да видя как се раждат четири — обясняваше той, опитвайки се да се представи не толкова развълнуван, колкото всъщност беше. — Татко ми каза, че мога да взема едно за себе си. — Споменаването на баща му като че изтри отведнъж радостта, изписала се на лицето му. — Това беше преди ти да дойдеш — добави той с горчивина.

— Сигурна съм, че той няма да промени решението си — каза Луси, надявайки се да се окаже права.

— Защо не? Всичко се промени. Вече не се виждаме с татко сутрин — каза Дейвид, слезе от каручката и започна да се катери по ръба на скалата до тях.

Луси искаше да слезе и да го последва, да го вземе в обятията си, да го увери, че всичко ще бъде наред. Виждайки неравната почва и сърдитата му стойка, тя реши да остане на мястото си. Освен това реши да си мълчи. Най-накрая той приведе рамене, извърна се към нея и се върна в каручката.

— Ще се връщаме ли вече вкъщи? — попита, гласът му беше дрезгав — заради чувствата, които беше потиснал.

— Може — увери го тя. — Искаш ли?

— Все ми е едно — и той сви рамене.

— Ще ми покажеш ли кученцата, като се приберем?

— Обичаш ли кученца?

Погледна я така, сякаш я виждаше за първи път.

— Брат ми винаги е имал ловджийски хрътки. Липсват ми тук — каза тя с усмивка. — Каква порода са?

Подробностите за кученцата и майка им запълниха целия път на връщане. Когато спряха пред конюшнята, Дейвид енергично скочи на земята.

— Отивам да ги намеря — извика и се затича към сградата.

Луси подаде поводите на понито на притичалия коняр и после с негова помощ слезе от каручката. За миг застана на място, но като се увери, че стои стабилно на краката си, бавно се запъти към конюшнята.

Контрастът между яркото следобедно слънце и полумрака вътре я ослепиха за миг и тя се блъсна в някого. Извини се и разпозна Ричард. Дейвид стоеше до него.

— Доведох Карълайн и Робърт да видят кученцата — каза й той с ръце на раменете й.

Прииска й се да я притегли към себе си, да й каже колко съжалява за сутрешното им спречкване. Но Ричард отстъпи назад и ръцете му се отпуснаха.

— Дейвид каза, че ти също си искала да ги видиш.

Тя кимна, надявайки се, че разочарованието не се е изписало на лицето й.

— Ето там са. Трябва да запазим тишина, защото иначе майка им ще се разсърди.

Дейвид и Луси си размениха разбиращи погледи. Бяха разисквали това по пътя за вкъщи.

След успешната визита при кученцата всички се върнаха в къщата. Не бяха се хранили достатъчно на обяд и затова Луси ги покани на чай. Благодарни, че нормалната атмосфера отново се беше възцарила помежду им, децата започнаха да обсъждат кученцата. После щом слугите внесоха подносите, те веднага се нахвърлиха върху сандвичите и фино нарязания кекс. Луси забеляза, че Ричард стори същото като децата си. Когато подносите се изпразниха, по всичко изглеждаше, че децата са забравили спречкването сутринта.

Луси и Ричард обаче не можеха да го забравят така лесно. Но само човек, който ги познаваше много добре, можеше да усети напрежението помежду им. След като децата се разотидоха по стаите си, Луси даде нареждане вечерята да се сервира в покоите й и също се оттегли. Ричард вечеря в пълно усамотение, чувствайки се по-самотен от когато и да било.

Късно вечерта той влезе в стаята й и легна мълчаливо до нея, Луси изтръпна. Той не се опита да я заговори или да я докосне, просто лежеше загледан в балдахина на леглото. Искаше му се да й обясни случилото се, но в същото време не се осмеляваше да я обезпокои със своите страхове. Тишината помежду им растеше.

Отначало Луси се притесни, че няма да може да се отпусне. Искаше й се да обсъдят случилото се сутринта, да получи някакво обяснение. Но не желаеше първа да подхване темата. Лежеше като вдървена. После, заслушвайки се в равномерното му дишане, установи, че Ричард е заспал. Опря се на лакът и се вгледа в него, прииска й се да го замери с нещо, да го изтика от леглото. Вместо това легна и затвори очи. И не след дълго също заспа.

През нощта се събуди и разбра, че се е озовала в прегръдките на Ричард. Както обикновено тя се почувства сякаш обхваната от пламъци и се притисна по-силно към него. Той започна да я люби безмълвно, неистово, жадно, сякаш се боеше да не я загуби. Тя отговори със същата страст.

Заредиха се един след друг едни и същи дни и нощи. Когато бяха с децата, Луси и Ричард се преструваха, че нищо не се е случило. Когато бяха само двамата, се държаха подчертано любезно, но без топлина. Само през нощта страстта, от която се отказваха през останалото време, избухваше и те изгаряха в пламъците й, чувствайки ужасна празнота, след като всичко свършеше.

Въпреки нарастващата враждебност между Луси и Ричард, съобщението във вестника имаше и положителен резултат. Скоро в къщата започнаха да пристигат писма от приятели на Ричард, предлагащи да подновят връзките си. Но вестите, от които се страхуваше, не го споходиха. Нищо необикновено не се случи. Постепенно той се успокои.

Една сутрин, докато той работеше в кабинета си, Луси влезе при него.

— Ричард, получи ли писмо от Едуард тази сутрин? — попита го тя и погледна към писмото в ръката си. — Арабела ми пише, че ти е писал.

Притеснен от това какво можеше да съдържат писмата, Ричард обикновено предпочиташе да приключи с всичко друго и едва тогава да се заеме с пощата.

— Трябва да е тук някъде. Защо?

— Тя ми пише, че татко ще организира празненство по случай годежа им в Лондон и се пита дали ние бихме могли да отидем. Но тя изглежда е объркала името на града. Татко не е стъпвал от години в Лондон. Винаги е казвал, че не може да пътува толкова далеч.

Тя седна на стола пред бюрото му и се загледа в счетоводните книги, разхвърляни върху него.

Ричард ги подреди една върху друга и ги пусна на пода до бюрото.

— Баща ти ли? Който отказа да пътува и затова не можахме да се оженим тук? — попита я с горчивина.

Луси се вцепени. Забелязвайки промяната в настроението й, Ричард побърза да поправи грешката си и реши да насочи вниманието й към друго.

— Писмата трябва да са тук някъде. Дейс ги донесе отдавна.

Луси отново погледна към бюрото, но не видя там никакви писма.

— На бюрото ли ги остави? Може би са останали в някоя от счетоводните книги? — попита.

На бюрото беше единствено таблицата, над която Ричард явно беше работил, преди тя да влезе.

— Не.

Ричард се опита да си припомни какво беше казал, когато лакеят беше влязъл с пощата.

— Казах му да остави писмата. Огледай се наоколо. Трябва да са тук някъде.

Той вдигна една по една счетоводните книги и ги разгърна.

Съзнавайки безполезността повече да разчита на вниманието му, Луси стана и започна да се оглежда из кабинета. Не след дълго тя откри сребърния поднос с писмата на полицата на камината.

— Ето ги — каза тя и сложи подноса на бюрото пред него.

— Ти ги отвори — каза й Ричард, повече заинтересуван от счетоводните книги, наредени една върху друга, да не се срутят.

— Не смея. Адресирани са за теб. А, ето го писмото на Едуард — каза тя и взе един от пликовете.

— Мисля преди малко ми каза, че не смееш да ги отвориш — реши да я подразни Ричард.

— Познах го по почерка — каза тя нетърпеливо. — Отвори го.

Той взе писмото и се облегна на бюрото. За миг се загледа в него, после сви рамене.

— Може да почака.

— Ричард! — почти изкрещя Луси.

— О, ти искаше да знаеш какво пише в него — отново я подразни, предварително наслаждавайки се на реакцията й. Откакто беше открил съобщението за женитбата им във вестника, те или запазваха ледена дистанция през деня, или избухваха в страст късно през нощта. Сега нарочно бавеше отварянето на писмото, за да види какво ще направи тя.

Тя се приближи към него и протегна ръка, за да хване писмото — Ричард се наслади на доста показалите се над деколтето й гърди. Тя се усмихна и се отдръпна.

— Мислех, че никога не ще се осмелиш да четеш писмата ми — каза Ричард през смях.

— Моля те, Ричард. Прочети ми го — помоли го тя.

— И каква награда ще получа за това?

Тя го погледна стреснато, не беше съвсем сигурна какво има предвид. От спречкването им насам Луси сякаш изгуби представа как точно да се държи със съпруга си и старите й страхове за собствената й привлекателност се върнаха.

— Какво? — попита тя, настанявайки се на стола.

За миг Ричард се замисли. После се усмихна.

— Ела, ще ти обясня — започна да я придумва той. Щом като беше достатъчно близо до него, Ричард я обгърна с ръка и я притегли върху коленете си. Луси се вцепени, после омекна и обви с ръка врата му.

— Това моята награда ли е? — прошепна тя.

— Не.

Той я притегли още по-близо до себе си.

— Искам целувка.

— Целувка?

Тя леко се отдръпна от него, за да може да го погледне в очите. След толкова дни студенина помежду им, не беше сигурна дали той само я дразни или е напълно сериозен.

— Нали знаеш. Разтваряш устни и докосваш моите — каза й той с усмивка, като я прегърна и отново я притегли към себе си. Пое дълбоко дъх и вдиша мириса на чистота, излъчващ се от нея.

— Страхувам се, че не те познавам достатъчно добре, за да те целуна — запротестира тя.

Макар и казани със закачлив тон, в думите й имаше голяма доза истина.

— Тогава защо ми позволи да… — и той зашептя в ухото й.

Тя се изчерви и се опита да се освободи от прегръдките му, но той не я пускаше. Прегърна я още по-здраво.

— Само една целувка — прошепна й изкусително.

Все още несигурна какво точно се очаква от нея, Луси сведе глава и го целуна.

След доста време и след като оправиха поизмачканите си дрехи, Ричард вдигна падналото на пода писмо и счупи печата.

— Арабела е права. Баща ти настоява годежното празненство да бъде организирано в Лондон. Ще отворят градската ви къща. Едуард ни моли да отидем веднага там, за да им помогнем. Страхува се, че баща ти е на края на силите си и ще се съсипе окончателно.

Ричард едва прикриваше раздразнението си към баща й. Как смееше този мъж да откаже да пътува и така да лиши дъщеря си от истинска женитба, а сега да организира празненство в Лондон? После друга мисъл започна да занимава ума му. Луси също беше отказвала да ходи в Лондон през осемте години след нещастието с нея.

Тя го изненада със следващите си думи.

— Когато татко си науми нещо, никой не може да го спре. Ще ми позволиш ли да отида.

— Да ти позволя? — попита я той объркан.

— Вероятно няма да искаш да дойдеш с мен, нали така? — попита го, припомняйки си твърдия му отказ да напусне дома си, за да се ожени за нея.

Ричард стана, прекоси стаята и застана до прозореца. Гледа известно време през него, без обаче да обръща внимание на пейзажа.

— Няма да те пусна сама — каза той.

Луси затаи дъх — беше се надявала да й позволи да отиде. Сега беше негов ред да я изненада.

— Всички ще отидем.

— Всички? — попита тя, не разбирайки много добре какво има предвид.

Огледа се безпомощно наоколо, сякаш очакваше нещо в кабинета да й подскаже обяснението.

— Децата ще се радват да видят какво представлява Лондон.

Той се извърна и я погледна в очите.

— Къщата ви в Лондон разполага ли с достатъчно стаи, за да се настаним там? Моята къща там не е била обитавана повече от година, освен това съм освободил слугите. Но ако искаш да отседнем там, ще се обадя, където трябва, за да наемем нови.

— И децата ли ще дойдат? — попита тя, удивена колко лесно се беше съгласил.

— И те се нуждаят от промяна на обстановката.

Луси вдигна въпросително вежди.

— Е, ще вземем и госпожа Стенхоуп, господин Ейвъри и слугинята им — предупреди я той. — Отдавна не сме се решавали на такова пътуване.

— Но защо сега? — поиска да узнае Луси, припомняйки си как само няколко месеца преди това той беше отказал категорично да напуска Девъншир.

Редно беше Ричард да изпита неудобство при този въпрос — и това му пролича. Извърна се и отново се загледа през прозореца. Все още чувстваше вина, че й беше отказал да се появи за собствената си женитба.

— Нещата се промениха — каза той тихо, надявайки се, че тя ще се задоволи с този отговор.

— Кои неща? — попита тя, решена да стигне докрай и да разбере най-накрая какво го е притеснявало.

Ричард се извърна и я погледна в очите. Луси отстъпи крачка назад. Той се опита да се овладее.

— Нищо, което да засяга теб — каза й тихо, надявайки се да се окаже прав.

Видя, че лицето й се сгърчи — сякаш някой я беше ударил. Със съзнанието, че е сложил край на закачливото настроение, което се беше установило между тях, той се приближи до нея и започна да говори за местата в Лондон, където биха могли да заведат децата. Напразно, съмнението в собствените й способности отново беше взело връх у Луси, и думите му като че само я наскърбяваха още повече.

Но както обикновено след спречкването им, тя реши да не казва нищо. Макар идеята да се върне в Лондон да я изплаши, тя знаеше, че няма избор. Щеше да се постарае да помогне на брат си — той заслужаваше щастието си.

Най-накрая Луси се успокои. Вдигна очи и погледна Ричард. Прииска й се за пореден път през последните дни да знае какво всъщност занимава мислите му. Тишината беше започнала да става тягостна и тя първа я наруши.

— Можеш да пишеш на Едуард, че ще се настаним в къщата заедно с тях. Ако видим, че е тясна за всички нас, ще решим какво да правим на място. Кога искаш да заминем?

Гласът й беше спокоен, нищо не подсказваше, че е притеснена и объркана. Защо искаше да отиде в Лондон заради брат й, а си беше останал вкъщи по време на тяхната женитба? Отново я обхвана чувство на малоценност.

Ричард за миг притвори очи, благодарен за това, че тя беше приела думите му, без да прави сцени. Пое си дълбоко дъх.

— Едуард пише, че Арабела е вече в Лондон.

— Тя е там за Сезона — каза тихо Луси.

Ричард продължи:

— Баща ти щял да тръгне в края на следващата седмица. Искаш ли да пристигнем по същото време или преди това?

— Преди това, ако успеем да се приготвим, разбира се.

Тя вдигна глава, изразът на лицето й беше сериозен — беше решила да не показва колко я бе наскърбило неговото решение.

— Ако се чувстваш неудобно, можеш да не ме придружаваш, Ричард — каза тя тихо. — Ще те разбера.

След напрежението през последните седмици тя даже щеше да се зарадва да бъде далеч от него за известно време, помисли си. В същото време при мисълта, че ще се раздели с него, усети празнина в себе си. Но за нищо на света не би му доверила, че копнее той наистина да я придружи до Лондон.

— Колко дълго мислиш, че ще останем? — попита я той, игнорирайки предложението й.

— Не много дълго. Кога пише Едуард, че ще бъде празненството?

Ричард прочете набързо писмото, после сви рамене и й го подаде. Луси също като че пробяга по редовете с очи, после го погледна разочарована.

— Мъже. Предполагам Едуард даже не си е отбелязал датата в календара. Можеш ли да изпратиш един от конярите да дойде при мен? — каза тя и веждите й политнаха нагоре.

— Коняр ли? Защо?

— Някой трябва да съобщи на баща ми. Ще трябва да определим дата в рамките на сезона, преди хората да са започнали да напускат Лондон. Ще са необходими пресни плодове и зеленчуци и други продукти. Защо да купуваме всичко от града, след като можем да си го набавим от нашата градина? — Замисли се за миг. — Може би слугите ще тръгнат по-рано, за да подготвят къщата за пристигането ни.

Очите й отново пробягаха по редовете на Едуардовото писмо. После го остави на бюрото.

— Предполагам, той мисли, че празненството ще се организира от само себе си или, че може би Арабела ще се заеме с подготовката? Мъже!

Луси не дочака отговора на Ричард и все още мърморейки, се втурна към вратата.

Ричард я сподири с поглед, надявайки се, че е взел правилно решение. Съвсем сигурно беше, че ако трябва да се случи нещо подобно като няколкото инцидента с него преди пожара, то наистина вече трябваше да се е случило. Не можейки да се освободи от притеснението си, той също се запъти извън кабинета си — искаше за пореден път да се увери, че нищо лошо не се е случило и, че децата му са в учебната зала.

Луси и Ричард мислеха, че ще им е много трудно да подготвят децата за предстоящото им пътуване. По-трудно се оказа да усмирят ентусиазма им след споменаването за това. Робърт и Дейвид вече си бяха приготвили списъци за това какво искат да видят в града. Карълайн слушаше разговорите им за Лондон с широко отворени очи и уста. Луси и Ричард знаеха, че ще им са нужни месеци, за да заведат децата навсякъде, където пожелаеха.

— Ще посетим Астлийс — обеща им Ричард следобеда, преди да тръгнат — и може би менажерията. Трябва да остане нещо невидяно и за следващите пътувания до Лондон.

Отначало децата се смълчаха, после понечиха да протестират, но отново нищо не казаха, защото осъзнаха, че може и да бъдат строго наказани и да им бъдат отказани и тези визити. Гувернантката и учителят им постоянно им напомняха, че са деца с късмет и, че много родители при подобен случай биха предпочели да не ги вземат със себе си.

За учудване на Луси те тръгнаха точно както бе предвидено. Слънцето току-що се беше вдигнало над хълмовете, когато те с целия си антураж се отправиха на път. Бети и личният слуга на Ричард бяха тръгнали два часа по-рано с повечето от багажа им. Момчетата, гувернантката на Карълайн и техният учител бяха във втората карета, която обаче тръгваше първа. За неудоволствие на кочияша Ричард беше предпочел да пътува след децата, пренебрегвайки праха, който обезателно щеше да се вдигне след тяхната карета. Припомняйки си заплахите, които му бяха отправени непосредствено преди пожара, той бе решен да ги опази на всяка цена. Ако пътуваха отпред, щеше да е по-лесно да не откъсва очи от тях.

Карълайн, която щеше да бъде в компанията на Ричард и Луси през първата част на пътуването, бе толкова развълнувана, че не можеше да се сдържи на едно място и подскачаше на седалката, докато стане време за тръгване. Луси усещаше сърцето си лудо да бие и едва си поемаше дъх. Усмихна се на дъщеря си и съпруга си, прикривайки страха, който беше на път да заличи всичките й притеснения — страх, какъвто не беше изпитвала по време на предишното й посещение на Лондон. Припомняйки си презрителните усмивки и жестоките подигравки, с които в обществото осъждаха всеки, който не отговаряше на очакванията им, тя и сега се учудваше с каква смелост беше взела решение да се върне там. Усети да я полазват тръпки.

Макар Ричард да беше планирал внимателно пътуването и да беше предвидил много повече спирания, отколкото ако беше пътувал сам, то се оказа тежко за Луси. Макар каретата да беше много удобна, тя все пак не беше предвидена за човек, за когото всяка дупка или камък по пътя причиняваше страшна болка. По време на всеки престой тя с мъка слизаше от каретата и даже куцаше. Първия ден Ричард даже я принуди да влезе в странноприемницата, пред която бяха спрели, и да си отпочине в специално наета стая — Луси се страхуваше да не ги забави прекалено.

Станал свидетел на с мъка понасяната болка от Луси, Ричард, независимо от решението, което бяха взели, реши, че компанията на децата за останалата част от пътуването не им е нужна. Когато при следващия престой им каза за решението си, всички се почувстваха огорчени.

— Беше мой ред, татко. Ти ми обеща — заспори Робърт, ръкомахайки.

След многочасови игри и боричкане с брат си, той беше готов вече да смени обстановката. Освен това в присъствието на учителя и гувернантката все пак не можеше да си позволи да върши това, което му се искаше.

— Нека да го вземем при нас — помоли Луси.

Ричард се направи, че не ги чува. Луси се замисли дали пък той не беше решил, че тя наистина не се проявява добре като майка на децата и й се доплака. Вдигна очи към него и се приготви за спор. По начина, по който беше стиснал устни, разбра, че няма да промени мнението си и мълчаливо влезе в каретата, усещайки остра болка в гърба и краката. Но най-лошото беше, че я болеше и душата. Беше прикривала успешно страховете и колебанията си, докато се занимаваше с Карълайн. Затова се беше надявала и на присъствието на Робърт. Ричард я последва, затвори вратата, седна до нея и я привлече към себе си, подлагайки гърди като възглавница, опитвайки се да я предпази при всяко подскачане на каретата. Но тази прегръдка не можеше да я предпази от колебанията в душата й.

Колкото повече се приближаваха до Лондон, толкова повече нарастваха съмненията на Луси за способността й да се впише отново в обществото. Освен, че й даде възможност да се отдалечи от семейството си, женитбата с Ричард й осигури и дом далеч от градския шум и суетня.

— Как да се потопя отново във всичко това? — прошепна Луси, докато каретата преминаваше покрай първите лондонски къщи.

— Какво? — стресна се Ричард. Беше задрямал, но сега се изправи. — Пристигнахме — каза и се протегна. После извърна очи към Луси и отбеляза бледността на лицето й. — Ще се наложи май Бети да те сложи веднага в леглото — каза той и внимателно обви ръце около раменете й. — Това пътуване за теб се оказа по-тежко, отколкото предполагах. Следващия път ще пътуваме по малко всеки ден и повече ще си почиваме.

— Не — каза Луси, после си пое дълбоко дъх и се опита да смекчи тона си. — За мен ще бъде по-изтощително, ако пътуването се проточи. Предпочитам да пътуваме по-бързо.

— Ще видим — избъбри той тихо.

Не откъсваше очи от нея, докато тя си слагаше шапчицата и се опитваше да скрие една немирна къдрица под него. Той я погали по бузата. Тя се загледа в треперещите си ръце и за кой ли път се замисли как изобщо бе могла да се реши на подобно изпитание.

— Не бих желал да се преуморяваш — каза й Ричард притеснено.

Бяха женени отскоро, но и за толкова кратко време той беше успял да разбере, че тя по-скоро би прикрила болката, която изпитва, отколкото да откаже да свърши нещо.

От думите му я полазиха тръпки от страх — чудеше се дали и Ричард не се притеснява също като нея заради появата й в обществото. Реши засега да не се занимава с подобни мисли. Напомни си, че сега по-важно е щастието на брат й. Просто се усмихна на Ричард.

— Татко толкова ще се зарадва на децата — каза тя енергично. Като за момент през лицето й премина сянка. — Той никога не е мислил, че ще мога да го зарадвам с внуци.

При спомена за болката, когато за пръв път беше научила, че никога няма да има деца, очите й се бяха напълнили със сълзи и една даже се бе търколила по бузата й.

— Е, надявам се, помни какво значи да имаш деца и няма да се изнерви с мо… нашите.

Изплъзналата се от устата на Ричард сричка се заби като нож в сърцето на Луси.

— След като са прекарали дни наред заедно в една карета в спорове и караници, сега се нуждаят от нови впечатления — каза Ричард с най-ведрия тон, на който беше способен.

Опита се да изтрие сълзите й с кърпата си, но Луси извърна глава. Той седна и лицето му смени цвета си до бяло. Беше се надявал, че по време на пътуването ще могат да възстановят предишния приятелски тон, така лесно установил се между тях в първите седмици на съвместния им живот. Вместо това, сега изглеждаха още по-отчуждени един от друг.

Когато пристигнаха пред къщата на баща й на площад Гросвенър, усмивката на Луси се беше възвърнала. Тя позволи на съпруга си да й подаде ръка и да й помогне да слезе от каретата. При появата си на стълбичката видя, че и баща й е излязъл да ги посрещне и усмивката й стана още по-широка. Втурна се към него, стараейки се да не му даде да разбере какво е истинското й настроение. Ричард само отбеляза за себе си, че тя накуцва още повече. После се насили да бъде учтив с бащата на Луси и даже му се усмихна, но само с устни. Появата на Едуард внесе сърдечност в сцената на посрещането.

— Значи скоро и ти като мен ще станеш женен мъж — каза му Ричард, потупвайки го по гърба.

Едуард отстъпи крачка назад.

— Не чак толкова скоро, колкото би ми се искало — отговори Едуард с усмивка и огледа внимателно приятеля си. Макар да не се бяха виждали само от две години, като че Ричард беше притурил към възрастта си цели пет.

— Нетърпелив ли си, Едуард? — попита Луси усмихната, приближавайки се до него, за да го прегърне.

Привършил със своеобразния оглед на Ричард, Едуард сега се вгледа в лицето на Луси — не се почувства напълно щастлив от това, което съзря там.

— Как мина пътуването? — попита баща й и се приближи до нея — искаше да я улови за ръката.

— Просто беше много дълго — отвърна тя тихо. После веднага смени темата. — Не очаквах да те видя вече тук — обърна се към баща си и му се усмихна, решена да не позволи притесненията й да излязат наяве.

— Татко реши, че трябва да бъде тук, за да може да ви посрещне — обясни брат й. — Къде са децата, за които ни писа?

— Всеки миг ще пристигнат. Тръгнаха доста след нас при последния ни престой — каза Луси и хвърли поглед на съпруга си.

— Кратко спречкване край един поток на момчетата и се наложи да се забавят — обясни Ричард.

После той и Едуард се спогледаха и се усмихнаха при спомена за подобно спречкване между тях като деца. За щастие потокът не беше далеч от Лондон, така че навременното прибиране вкъщи, за да се изсушат, не се оказа никакъв проблем.

— Да минем в гостната и там да ги изчакаме — предложи господин Мередит, после изгледа последователно сина си и зет си, като че очакваше да му се възпротивят.

Никой не го стори, въпреки че Ричард се готвеше да предложи Луси да си почине в определените за тях покои. Тя обаче не се отделяше от баща си и веднага го последва, щом той насочи инвалидната си количка към гостната — всичко това наведе Ричард на мисълта, че Луси предпочита да остане с тях.

Бяха вече насядали и пиеха чай, когато от преддверието се чуха детски гласове.

— Не искам да се качвам горе. Искам да видя баща си — чу се гласът на Дейвид, звучеше доста гневно.

Ричард се втурна към вратата. Като я отвори, видя сина си в прегръдката на доста висок мъж — един от лакеите, зад него съзря фигурата на учителя.

— Оставете децата да се запознаят с дядо си и вуйчо си — нареди той, опитвайки се да звучи колкото е възможно по-спокойно.

После пристъпи няколко крачки към тях и каза тихо, но през зъби:

— Пуснете сина ми.

Лакеят отпусна хватката на ръцете си и отстъпи крачка назад. Ричард се извърна към учителя.

— Какво става тук? — попита и погледът му се впи в лицето на младия мъж.

— Нищо. Беше просто едно недоразумение — замънка господин Ейвъри, убеден, че го чака уволнение. Страхът се беше изписал съвсем отчетливо на лицето му.

— Татко — извика Дейвид, — не искам да оставаме тук.

Дългото пътуване бе заличило и малките остатъци от добро чувство, което той изпитваше към Луси и го бе накарало да се върне към предишната линия на поведение.

— И къде предлагаш да отидем? — попита го баща му, учуден какво ли този път е хрумнало на най-големия му син.

— При мамините родители, при любимите ми баба и дядо — отговори момчето и издаде брадичка напред, готово да се противопостави на всяко възражение на баща му.

Робърт и Карълайн се оказаха свидетели на сцената. При последните думи на Дейвид момичето задърпа баща си за панталона. Ричард не отклони поглед от големия си син, но се наведе, за да чуе какво ще му прошепне дъщеря му. Когато се изправи, изразът на лицето му беше станал още по-строг.

— Госпожа Стенхоуп ще ти помогне — каза той и после обясни на лакея за какво става дума.

Карълайн, гувернантката и слугинята се оттеглиха в покоите, предназначени за децата, а Ричард отново се обърна към синовете си.

— Много добре знаеш, че те са в Йоркшир. Дядо ти е много болен.

Дейвид кимна, а Робърт попита:

— Значи тогава те няма да могат да ни заведат никъде. А Дейвид каза, че ще ни покажат какво ли не. — Робърт от бързане да изрече наведнъж всичко, което го вълнуваше, се задъха. — Ти нали каза, че няма да имаш много време за нас?

— А, значи такава била работата — каза Ричард, доволен, че причината за тяхното поведение не се оказа толкова необичайна.

— Нищо, че дядо е болен. Искам да ги видя — настоя Дейвид, загледан в брат си.

Когато се извърна към баща си, видя, че той го гледа студено.

— Ще останете с мен — обяви Ричард тихо, но твърдо.

После вдигна поглед и едва сега осъзна, че учителят все още стоеше с тях в преддверието. Усмихна му се и каза:

— Сигурен съм, че имате нужда да си починете, господин Ейвъри. Надявам се, че онзи огромен слуга ще бъде така добър да ви покаже къде да се настаните и да ви донесе чай. Момчетата могат да останат с мен.

Учителят веднага беше отведен по стълбището нагоре.

— Когато се появи дъщеря ми, моля доведете я в гостната — обърна се той още веднъж към слугата.

Луси се беше притеснила, че Ричард не се връща в гостната, последвала го беше след известно време и макар да беше свидетел на случилото се, не спомена и дума за това. Осъзнавайки, че тя може да е чула думите на Дейвид, лицето на съпруга й се сгърчи от болка. Даже и Дейвид сведе глава. Луси, напротив, изпъна снага, усмихна се, учудвайки се в себе си какво я беше накарало да мисли, че е постигнала успех като майка и съпруга. Може би изобщо не трябваше да се омъжва?

— Очаквам да се държите възпитано — изсъска Ричард на момчетата, докато отваряше пред Луси вратата, водеща към гостната.

Децата мълчаливо кимнаха. Все така притеснен, Ричард прекрачи прага на гостната. Изразът на лицето на Луси го нарани още повече. Видя и как тя се усмихна широко заради брат си и баща си, за да прикрие болката. Прииска му се да я вземе в прегръдките си и да й каже колко съжалява за думите на Дейвид.

След избухването Дейвид мълча почти през цялото време, останалите деца също едва-едва се включваха в разговора. Като приключиха с пиенето на чая, заинтригувани от инвалидния стол, те най-сетне решиха да се изплъзнат изпод контрола, макар и без думи, на баща си и Луси и насочиха цялото си внимание към господин Мередит. Карълайн зададе отдавна вълнуващия ги въпрос:

— Защо имате такъв стол на колелца?

Ричард се сепна.

— Карълайн, внимавай какво говориш! — предупреди я притеснен.

— Няма нищо, момичето ми. Как да разбере, ако не попита — отговори господин Мередит.

Извърна се към малкото момиче и му се усмихна, после хвърли бърз поглед и към дъщеря си, която беше седнала до мъжа, за когото се беше омъжила. Забеляза, че Луси се отдръпна от съпруга си и това го наскърби.

— Защо са тия колелца? — прошепна Карълайн, като се наведе почти до ухото му и се опря на стола му.

После се извърна да погледне баща си — чудеше се дали няма отново да й направи забележка. Ричард поклати глава.

— Защото не мога да вървя.

— Изобщо ли? — попита заставайки до сестра си Робърт, гледайки го с широко отворени очи.

— Е, не съвсем, но с помощта на този стол мога да отивам, където поискам. Разбира се, необходими ми са здрави млади мъже, които да бутат този стол — каза господин Мередит с усмивка.

Погледна към Дейвид и му намигна. Момчето явно впечатлено се запъти към него, но после си спомни, че беше решило да се сърди и си седна на мястото. Лицето му се сгърчи също като на баща му преди малко.

— Искаш ли ние да те бутаме? — попита Робърт, а Карълайн потвърди с кимване.

— Мисля, че ще се наложи да бутате и тримата — каза бащата на Луси. — Дейвид, ще им помогнеш ли?

— Хайде, Дейвид — включи се и Ричард.

— Ела да ни помогнеш — помоли го сестра му, изтичвайки към него и дърпайки го за дрехата.

Дейвид успя да се освободи от нея, но се изправи. После сякаш изхвърлен от някаква невидима пружина се завтече към господин Мередит.

— Внимавайте — помоли ги Ричард, следвайки с поглед децата си, притеснявайки се да не би бащата на Луси да се окаже на пода.

Луси, в един миг почувствала се по-отпочинала, отколкото можеше да постигне за един ден лежане, каза:

— Мисля, че преддверието ще е по-подходящо за тази цел. Едуард, ще им помогнеш ли?

След няколко минути всички бяха навън и наблюдаваха как трите деца бутат количката на господин Мередит от единия край на преддверието до другия отначало по-внимателно, след това с много по-голяма скорост.

— Настана голяма радост — каза Едуард. — Така могат да се занимават с това с часове.

— Само да не го бутнат на пода — каза Ричард, наблюдавайки децата си притеснен.

— Съмнявам се, че ще се случи. Братовчедите на Арабела, които са и по-големи, от години се опитват да направят подобно нещо. Но той не им се дава и досега е нямало падане — каза Луси, усмихвайки се снизходително.

Това беше втората искрена усмивка през този ден, която Ричард съзря на лицето й — първата беше при появата на баща й и брат й.

— Всъщност, Едуард, сега не трябва ли да си в компанията на Арабела? Да не би вече да се отегчаваш с нея и затова да си вкъщи?

Докато говореше Луси, нито за миг не погледна към съпруга си, страхувайки се да не съзре израз на съгласие с думите й, че семейният живот наистина се оказва скучно нещо.

— Никога не мога да се отегча с нея! Днес следобед трябва да се срещне с някои от лелите и братовчедките си.

— Много разумно от твоя страна да се държиш настрана в този случай — засмя се Ричард, потупвайки лекичко Едуард по гърба.

— Колко глупаво — обади се Луси и едва не се изплези на брат си.

— По-късно трябва да й се обадя — ще ходим заедно на бал. Впрочем има покани и за вас — каза Едуард.

— Бал ли? — попита Луси и в същия миг пребледня. Опита се да каже и още нещо, но от устните й не се отрони и звук.

Сякаш изобщо не забелязал реакцията й, Едуард продължи:

— Разбира се, след като сте пътували толкова много, може и да не ви се иска да излезете същата вечер. Ако е така, Арабела предложи да се видите на следващата сутрин. Мисля, че иска да се разходите из магазините. Ричард, това ваше идване може да се окаже доста скъпичко.

— Може и аз да се разходя с тях по магазините. Не мислите ли, че и аз мога да имам някаква представа как да се облича собствената ми съпруга? — изрече Ричард с малко крива усмивка.

Луси се изчерви. Той винаги й правеше комплименти за начина, по който се обличаше, но винаги добавяше, че изглежда много по-добре без дрехи. Погледна го изпод дългите си мигли, после сведе поглед. Беше видяла пламъчетата на страстта в очите му и това й беше достатъчно, за да внесе успокоение в душата й.

— Ще дойдете ли тази вечер на бала? — попита брат й, местейки поглед от единия към другия.

Макар да не беше останал доволен от начина, по който беше забелязал, че се отнасят един към друг, разменените помежду им преди малко погледи, го бяха поуспокоили.

— Не.

Думата се изплъзна едновременно и от двамата. Те се спогледаха набързо, после отклониха погледи.

— Пътуването се оказа много тежко за Луси — каза Ричард.

Наистина му се искаше да я настани в леглото, а също и да се притисне до нея.

— Освен това нямам какво да облека — добави Луси, раздвоена от мисълта дали Ричард наистина искаше тя да си почине или не желаеше да се показва с нея в обществото.

Най-вероятно второто, помисли си тя с горчивина. Също като Дейвид, той сигурно съжаляваше, че не е далеч оттук, не е в къщата на този, който го беше излъгал веднъж.

Разбирайки по променящия се израз на лицето й каква борба се води в душата й, Ричард въздъхна.

(обратно)

Глава седма

Въпреки неспокойно прекараната нощ в ново легло, когато Арабела пристигна сутринта, Луси вече я очакваше напълно готова. Беше си облякла зелената муселинена рокля, която самата Арабела беше настояла да си купи преди женитбата с Ричард. Луси тъкмо се въртеше пред огледалото с надежда роклята да не е съвсем излязла от мода. Но когато само след миг Арабела влезе и Луси видя как е облечена, надеждата й мигновено се изпари.

— Значи ще приличам на провинциална чудачка — промърмори тя по-скоро на себе си.

— Какво, какво? — попита приятелката й, целувайки я по бузата.

— Нищо важно — промърмори Луси и също я целуна. — Исках да кажа, сигурно е чудесно всички да знаят, че си се сгодила.

После отстъпи назад и огледа Арабела.

— И всичко това само за да впечатлиш Едуард?

— Ами! Обличам се както ми харесва — заяви с леко надменен тон Арабела, но след това веднага развали малко лошото впечатление, което беше направила по този начин на приятелката си, като се разсмя.

Луси също се засмя. След като смехът им утихна, Арабела додаде:

— Предполагам, че винаги се обличам, мислейки си какво ли би казал той — призна тя. — Разбира се, и майка има думата. Кажи ми сега за Ричард.

Лицето на Луси стана сериозно.

— Какво за Ричард?

— Прави ли ти някакви забележки за начина, по който се обличаш?

Луси отново си припомни коментара му, че я харесва с възможно най-малко дрехи и бузите й пламнаха. Арабела се разсмя.

— Виждам, че му харесва. Е, какво е да си омъжена? Как може все още да не си ми разказала нищо за брака си?

Изражението на Луси отново стана сериозно. В този миг вратата се отвори и на прага се появи Ричард.

— Ричард, спомняш ли си приятелката ми Арабела? — бързо изрече Луси. — С нея ще ходим по магазините.

Ричард поздрави по подобаващ начин гостенката, като в същото време се опитваше да отгатне какво е настроението на жена му тази сутрин. Снощи за първи път тя не беше отговорила с взаимност на прегръдките и целувките му и те бяха заспали, без да се любят. Не му беше позволила дори да й направи обичайния масаж, за да потуши болката в гърба.

— Добре, не се притеснявай, купувай, каквото ти хареса — каза любезно Ричард. — Нека изпращат сметките на мое име тук.

Той наистина й отпускаше периодично доста голяма сума, но този път Луси реши да му откаже.

— Ще се справя сама. Ще платя всичко с мои пари.

Очите му потъмняха и това беше знак, че е недоволен. Луси очакваше гневен изблик от негова страна и намисли няколко думи в отговор, но нищо подобно не се случи.

— Нека изпратят сметките на мое име — повтори той, забравяйки този път за любезния тон от преди малко.

Луси предпочете да си замълчи. Усещайки, че атмосферата е заредена с напрежение, Арабела побърза да се намеси и възкликна:

— Колко любезно от ваша страна! Надявам се Едуард да е също толкова великодушен като вас. Луси, разбираш ли колко си щастлива?

Погледът на Луси не изразяваше нищо.

— Ще можеш да си купуваш всичко, каквото поискаш — продължи Арабела.

— Всичко, от което има нужда — уточни Ричард и се усмихна, макар никак да не му беше до усмивки. — Докато вие се разхождате по магазините, аз ще заведа децата до менажерията. Надявам се все още да е на същото място. Скоро ходила ли сте там? — обърна се той към Арабела.

— Веднъж. Отдавна. Толкова ми беше мъчно за зверовете, затворени в толкова мънички клетки — каза Арабела и очите й потъмняха при спомена как животните просто лежаха и не проявяваха никакъв интерес към зяпачите.

— Аз също исках да… — започна Луси, но гласът й като че й изневери и тя замълча.

Нито Арабела, нито Ричард сякаш ги интересуваше какво казва. Почувства се като част от мебелировката и й се прииска да заплаче, за да привлече вниманието им. Когато двамата привършиха разговора си, Луси събра смелост:

— Кажи на децата, че ще се видим по-късно за чая.

— О! — възкликна Арабела и покри устата си с ръка. — Забравих да ти кажа — майка ми настоя да те поканя за чай днес. Просто ще й предам, че имаш други планове.

Тонът на Арабела беше такъв, че Ричард и Луси веднага разбраха какво й е мнението за другите планове.

— Можеш да отидеш на гости — каза любезно Ричард. — Довечера, след като се приготвим за театър, ще се качим за малко при децата.

— Театър ли? — попита Луси.

— Брат ти организира всичко. Ще бъдем с Арабела и родителите й в една ложа. Уверих го, че много ще се радваш и ние да бъдем там — поясни Ричард.

Беше пренебрегнал напълно факта, че самият той се беше възпротивил да се показват в обществото, преди Луси добре да си е отпочинала от пътуването. Едуард го беше убедил, че е много важно да демонстрират фамилна сплотеност преди сватбата. Макар формално годежът им да не беше обявен, в обществото вече се шушукаше, че именно той е вторият избраник на Арабела. Осъзнавайки, че притесненията на Едуард много приличаха на неговите, Ричард даде съгласие за присъствието им с Луси в театъра. Надяваше се, че решението му няма да предизвика още по-голямо влошаване на взаимоотношенията им.

В мига, в който чу какво се очаква от нея, Луси мигновено взе решение да откаже да отиде. После въздъхна, разтегли устни в неискрена усмивка — не успя, разбира се, да заблуди никого в истинските си чувства — и каза:

— Разбира се, че се радвам. Надявам се, че все ще открия подходяща рокля за целта. Опасявам се, че това, с което разполагам, съвсем не е по последна мода.

— Ще те заведа при моята модистка. Тя сигурно ще ти предложи нещо подходящо. Даже може и да ти ушие нещо съвсем ново — предложи Арабела, поглеждайки се в огледалото и оправяйки възела на панделката на шапчицата си.

— За един ден? — възкликна Луси. — Арабела, може и дълго време да съм живяла извън града, но все пак зная, че е необходимо много време, за да се ушие една рокля.

Ричард ги изпрати до каретата.

— Просто купи това, което смяташ, че ти подхожда — обърна се той към жена си.

Каретата потегли и Ричард стоя навън, докато се изгуби от погледа му. Изведнъж се почувства изоставен и раменете му се прегърбиха.

Часове по-късно, докато си проправяха път през навалицата в коридора на театъра, чувството на изоставеност все още не го беше напуснало. Искаше му се да отведе жена си оттам и да останат сами.

Вместо това се налагаше да отправя приветствия към всеки, когото му представяха, и да задава въпроси за семейството му.

Луси също съвсем формално отговаряше на приветствията на новите си познати. Мислите й бяха заети със съвсем други неща.

Както беше обещала Арабела, модистката й наистина беше открила подходяща рокля за Луси в наситено прасковен цвят с жълта дантела и с малки поправки я беше приготвила за появата й в театъра. Комбинацията с бялата муселинена рокля на Арабела и кафявата връхна дреха на Ричард, както вървяха в коридора, беше чудесна.

Луси тъкмо беше привършила с обличането малко преди да трябваше да се качат в учебната зала при децата, и вратата на стаята се беше отворила — беше влязъл Ричард и мълчаливо й бе подал дълга черна кутия. Тя не беше казала нищо и я беше поела. Ако човек можеше да погледне лицето й в този миг, щеше да бъде съвсем сигурен, че тя като че ли очакваше кутията да крие някаква опасност. Вътре върху бял сатен беше разположена огърлица от диаманти и перли и подходящи обеци. Луси ги беше загледала като хипнотизирана.

— Уговорил съм се с бижутера, ако не ги харесаш, да ги вземе обратно — беше казал той, опитвайки се да разчете по изражението на лицето й какво си мисли — безуспешно обаче. — Едва сега ми се откри възможност да ти подаря бижута.

В писмата си Ричард й бе обяснил, че след пожара бижутата на жена му не са били открити. Луси беше докоснала с пръсти студените камъни. После беше вдигнала глава и той бе видял, че го гледа с широко разтворени очи.

— За мен ли са? — Тези няколко думи бяха излезли с мъка от устата й.

За първи път беше получила бижута като подарък по случай първото й представяне в обществото. Бяха от родителите й, но в никакъв случай не можеше да става и сравнение между двата подаръка.

Ричард беше кимнал. Тя бе свалила перлената огърлица от врата си. Той беше сложил новата на шията й, закопчал я бе, после я бе уловил за раменете и лекичко я бе завъртял, за да я разгледа по-добре.

— Исках нещо подходящо за цвета на кожата ти — беше прошепнал и я бе притеглил към себе си.

Луси беше докоснала перлената капка с инкрустирания в нея диамант в средата на огърлицата и се бе притиснала към съпруга си. Устните им се бяха докоснали. За миг им се беше приискало да не се отделят един от друг. Ричард за малко не я беше вдигнал на ръце и понесъл към леглото, в същото време обаче се беше отворила вратата.

— Ето пелерината ви… ох… — беше започнала да мънка Бети, извръщайки гръб към тях и покривайки с ръце зачервеното си лице.

После беше изтичала в коридора.

— Мислех, че си говорила вече със слугинята да не влиза неканена и без да получи разрешение — малко остро беше казал Ричард и бе отстъпил назад.

— Говорих. Но преди да влезеш сега я бях помолила да изглади пелерината ми и да ми я донесе. Просто забравих за това — беше се опитала да обясни Луси, поемайки дълбоко дъх няколко пъти в опит да успокои разтуптялото й се сърце.

— Забравила си, така ли? — беше попитал Ричард и се бе засмял. — Ако не побързаме, ще трябва да се откажем от срещата с децата.

А сега бяха в най-гъстата навалица и на Ричард му се искаше да не бяха ходили на това представление. Нито актьорите, нито пиесата бяха добри. Освен това в ложата бяха непрекъснато обезпокоявани от посетители. Огледа се, опитвайки се да открие Луси, която беше тръгнала напред, уловила под ръка Едуард. Откри я и в същото време забеляза, че още един мъж я наблюдава — висок, изглеждащ на същата възраст като нея. Гледаше я така, сякаш вижда призрак.

Успя с мъка да си пробие път до тях, наведе се към Едуард и го попита ядосан:

— Кой е този мъж?

Каза го толкова тихо, че Луси и Арабела не успяха да го чуят. Едуард се огледа, лицето му придоби смутен израз.

— Да се връщаме в ложата — обяви той с такъв тон, че никоя от дамите не се реши да му се противопостави.

Когато се измъкнаха от тълпата, Ричард повтори въпроса си:

— Кой е този мъж?

— За кой мъж става дума? — попита Арабела и се спря, но Едуард продължи да върви по коридора.

— Е, добре — каза тя със снизходителен тон, почти блъскайки се в някакъв мъж, който тъкмо се разминаваше с тях и който, макар и великолепно облечен, изглеждаше някак не на място.

Никой от тях не забеляза как той се спря и ги загледа.

— Луси е много уморена — обясни Едуард. Един поглед само и Арабела нямаше нужда да бъде убеждавана, че Едуард има право.

— Колко съм безсърдечна! Да те мъкна из целия град и след това да те ангажирам и за вечерта — промълви тя. — Прощаваш ли ми?

Щастлива, че най-накрая може да седне на спокойствие в ложата, Луси само кимна. Мъжете придържаха столовете на дамите, докато седнат, след това се оттеглиха в задната част на ложата.

— Кажи ми — настоя Ричард, внимавайки Арабела и Луси да не разберат за какво става дума.

Макар и не много сигурен за реакцията на Ричард, Едуард реши да не отрича, че познава мъжа.

— Това е Джордж.

— Джордж?

— Граф Хавършам. Първият годеник на Луси. Нямах представа, че също ще бъде в театъра. Бях чул, че е заминал със съпругата си за провинцията, защото била отново бременна.

— Не бих позволил на никого да я гледа така, както той я гледаше — заяви Ричард.

Заплахата в тона му беше несъмнена. Той самият беше изумен от реакцията си. Даже когато Джулия, първата му съпруга, съвсем явно окуражаваше постоянните си ухажори да я следват навсякъде, той се задоволяваше да отбележи, че е щастлив от факта, че има кой да я забавлява и придружава, докато отсъства от дома си и страната. А сега му се искаше да предпази Луси от нахални погледи.

— Просто е бил шокиран да я види, също както и аз бях шокиран, че виждам него — промълви тихо Едуард. — Следващия път едва ли ще се държи така. Радвам се, че Луси не го забеляза.

— И аз се надявам, че ще се държи по-добре. Не бих искал никой да тревожи жена ми — и Ричард си пое дълбоко дъх.

Чувството, което изпитва, се нарича ревност, каза си той и още повече се зачуди на реакцията си.

— Тя е моя — прошепна толкова тихо, че едва ли Едуард го чу. — Само моя.

После приседна на стола до Луси, хвана я за ръката и сплете пръсти с нейните. Тя сепната се извърна към него, той й се усмихна, като в същото време се опитваше да се успокои.

Когато представлението свърши, Едуард и Ричард поведоха дамите и семейството на Арабела към чакащите ги карети. Никой от тях не обърна внимание на мъжа, на когото по време на антракта беше налетяла Арабела. Сега той стоеше до вратата на ложата им и след като излязоха, ги последва навън. Изчака ги да се качат в каретите, след това продължи да ги следва, стараейки се да не ги губи от поглед. Оказа се лесно, макар да нямаше карета на разположение — тълпата беше твърде голяма и движението беше бавно, кочияшите едва си пробиваха път. Когато излязоха на не толкова оживена улица, мъжът вече се беше качил в наемна карета. А щом следваните от него карети тръгнаха в различни посоки, той взе решение да проследи втората.

Не след дълго видя, че тя спира — от нея слезе Едуард, който беше решил да придружи Арабела и родителите й до дома им. Преследвачът реши, че е сгрешил и изруга. Плати на наетия от него кочияш и започна нервно да се разхожда пред вратата на къщата. След това изведнъж, припомнил си, че беше видял Едуард и интересуващия го мъж заедно в една ложа, реши да изчака. Не след дълго се оказа, че предположението му е вярно.

Едуард отново се показа на външната стълба, на устните му играеше усмивка. След като годежът им предстоеше скоро да бъде официално обявен, родителите на Арабела решиха да позволят на влюбените да останат насаме, когато се сбогуват. Той разпери ръце и подскочи, радостен от спомена за целувките, които си бяха разменили с годеницата си.

Преследвачът последва Едуард, след като го изчака да се отдалечи достатъчно, за да няма основания за подозрения.

Оказа се достатъчно близо обаче да чуе как Едуард, вече на външното стълбище пред бащиния си дом, попита:

— Господин Блаунт легна ли си вече?

Очите на преследвача блеснаха. Той се огледа наоколо, опитвайки се да запомни точното местонахождение на къщата, после се запъти към един от не толкова престижните квартали на Лондон.

В същото време Ричард и Едуард обсъждаха появата на граф Хавършам.

— Ти ли ще съобщиш на Луси или аз да го направя? — попита го Едуард, после наля в две чаши от най-добрата марка коняк и подаде едната на приятеля си.

— Защо трябва да й казваме? — попита Ричард, разклащайки коняка в чашите си.

— Нима не разбираш? За да й спестим шока, като го види! Това ще се случи, ако не й кажем.

— Чак толкова ли?

— Мисли, Ричард, мисли! Джордж прие предложението й да отменят годежа, в резултат на което тя изобщо отказа повече да се появява в Лондон. Това е първото й идване в града след осем години. Как мислиш, че ще реагира в такъв случай?

— Тя ми е съпруга. Ще реагира както изисква приличието — отряза Ричард. — Освен това са минали цели осем години.

Искаше му се да е поне толкова сигурен, какъвто беше тонът му.

— Ще увеличим шанса да реагира по начина, по който очакваш, ако й кажем. Иначе може просто да налети върху него и тогава… — опита се да мисли практично Едуард.

Всъщност той не обичаше да рискува, за разлика от приятеля си.

— Даже на мен самия, след като го видях за първи път след развалянето на годежа, ми трябваше доста време, за да не трепвам всеки път, когато го срещна — продължи той.

После изпразни наведнъж чашата си, наля си отново и с гарафата в ръка се обърна към Ричард.

— Да налея ли и на теб?

Ричард поклати глава.

— Сигурен съм, че за нея той сега не означава нищо — отрони тихо.

Не беше възможно Луси да бъде толкова всеотдайна и страстна към него и в същото време да копнее за Хавършам. Въпреки това само при мисълта за това гърбът му като че се вдърви. Защо се съгласи да дойдат в Лондон!

— И аз мисля така. Надявам се да е така. Как изобщо би могла да уважава човек, който я изостави в момент, когато имаше най-голяма нужда от него? — Тонът на Едуард беше суров. — Трябва да й кажем. Аз ще й кажа.

— Ти ли? Защо ти?

— Защото го познавам. Помисли си как ще се почувства тя, ако ти й го кажеш. Просто ще разбере, че сме обсъждали евентуалното й поведение и няма да й стане много приятно.

Ричард вече беше отворил уста, за да му отговори, но се отказа, убеден от последния аргумент на Едуард.

— Веднага щом се видим сутринта и ще й кажа. Обещавам — приключи Едуард, после широко се прозя. — Дявол да го вземе, тази обиколка на града изглежда доста ме е поуморила.

— Е, веднага щом приключи годежното празненство, ще можеш да се върнеш в имението — напомни му Ричард.

— Сигурно вие точно така и ще направите. Но не и аз. Обещал съм на родителите на Арабела, че ще ги придружа по време на няколко задължителни посещения. Господи, не съм и предполагал, че някой може да има толкова роднини. За щастие, ние с Луси имаме само двама братовчеди и една много стара леля, която изобщо отказва да приема посетители.

— Наистина сте късметлии. А аз все още трябва да общувам с роднините на Джулия — каза Ричард и изкриви устни.

Претенциите на Дейвид да му позволи да се настани при родителите на майка си бяха проблем, с който той все още не знаеше как да се справи.

— Да не ти създават проблеми? — попита Едуард.

— Не. Те бяха не по-малко шокирани от случилото се, но проявиха огромно разбиране, като им писах, че искам да се оженя повторно. Ще трябва да уредя да се видят с децата.

— Какво толкова? Така ще можете повече време да бъдете заедно с Луси. Ако аз бях младоженец като теб, даже щях да се радвам — рече му с усмивка Едуард.

Ричард също се усмихна. Само за миг обаче. Почти веднага притесненията и страховете му отново го обсебиха.

— По-добре децата да бъдат около мен — каза той някак троснато.

— Господи, спаси ме от чак такава отговорност и задължения!

— Давам ти девет месеца след сватбата да си промениш мнението — позасмя се приятелят му.

После вдигна чашата си и продължи:

— За отговорността!

Едуард се засмя и в очите му се появиха пламъчета.

— За отговорността! — повтори като ехо.

Припомни си за отговорността, за която с леко сърце беше пил предната нощ, когато стана късно на следващата сутрин. Опита се да изпълни обещанието, което беше дал, но Луси се беше уединила с икономката и уговаряше менюто и украсата за годежното празненство. После следваше посещение при децата и най-накрая стана време да излизат — щяха да ходят до театър Астлийс.

Разходката се оказа наистина разтоварваща и за Луси, и за Ричард. Бяха посещавали ежедневно децата, но по различно време, и това беше първото им съвместно семейно излизане. Карълайн и Робърт се съревноваваха кой да привлече вниманието им. Даже Дейвид не седеше намусен както обикновено, а се усмихваше.

Луси също не можеше да се въздържи да не се усмихва. След изпълнените с напрежение последни дни тя отново се чувстваше част от семейството. Извърната към Карълайн, тя вдигна глава и се усмихна и на Ричард, включвайки и него в усещането си за щастие. Той почувства пулсът му да се учестява и надеждата започна да го изпълва. Когато пристигнаха пред театъра, всички бяха в приповдигнато настроение.

Децата гледаха с широко разтворени очи номерата, които правеха хората и конете.

— Да не са забравили да говорят? — обърна се Ричард към Луси.

Тя трепна.

— Доколкото си спомням, по време на първото ми посещение и аз като че си бях изгубила гласа. И, разбира се, опитах да изпълня някои номера вкъщи — отговори му тя, леко извръщайки се към него, така че той усети дъха й върху бузата си.

— Те няма да посмеят! — почти извика Ричард.

Тя вдигна въпросително вежди, имаше вид сякаш му се надсмива. Той се облегна назад и притвори очи.

— Само като си помисля, че аз предложих да ги доведем тук — каза той сломен, като при това обаче намигна с очи и Луси се успокои, макар първоначално да беше създал впечатление, че наистина се безпокои.

— Ричард, и ти сигурно си опитвал да правиш същите неща — предположи Луси, местейки поглед от децата към съпруга си, наслаждавайки се на подхождащите му синя връхна дреха и сиво-бежови панталони.

— Може би докато се върнем вкъщи, ще са забравили — предположи той.

— Ти би ли забравил? — попита Луси и се наведе напред, придържайки Карълайн, която беше седнала на ръба на ложата и имаше опасност да падне.

Номерът, който беше предизвикал разговора, свърши. Докато чакаха следващата група артисти да излезе на сцената, Дейвид каза на възрастните.

— Един мъж се опитва да привлече вниманието ви.

В същото време неговото внимание беше привлечено от една жена в прилепнали къси панталони, застанала права на коня си.

— Какъв мъж? — попита Ричард.

Дейвид, без да отделя погледа си от сцената, махна с ръка наляво. Ричард се извърна натам и очите му се разшириха. Преди да може да направи нещо, за да го предотврати, Луси погледна в същата посока. Лицето й пребледня.

— Луси? — прошепна Ричард.

Тя не отговори, но не отвърна очи от мъжа, седнал не много далеч от тяхната ложа.

— Луси!

Този път тонът на Ричард беше по-настоятелен. Тя притвори очи, опитвайки се да се върне отново към настоящето.

— Аз… аз… — започна тя, но не можа да довърши, защото изведнъж се почувства много отпаднала.

— Искаш ли да си ходим? — попита я Ричард, опитвайки се да не гледа към мъжа, който не откъсваше поглед от жена му.

Прииска му се да го удари, защото беше сложил край на щастливия следобед.

— Да си ходим ли? Татко, представлението още не е свършило! — запротестира Робърт.

По-големият му брат, усещайки какво се е случило, за което баща му едва ли предполагаше, се опита да го накара да си мълчи, но Робърт беше твърде възбуден от перспективата да си тръгнат насред представлението. Карълайн нацупи устни и започна да плаче.

Луси овладя положението, като каза с твърд тон:

— Да си тръгнем преди представлението да е свършило? Ричард, как можеш да предлагаш подобно нещо?

И после с треперещи устни се усмихна на децата. Те изръкопляскаха и се извърнаха към ставащото на сцената. Решена да не се поддава на притеснението, което бе започнало да я обхваща, тя също се загледа в артистите. Само Ричард продължаваше да се пита дали понякога скришом не поглежда към мъжа, не откъсващ очи от нея.

Първоначалният шок от това, че след осем години беше видяла бившия си годеник, започна да изчезва и да се заменя от гняв и гордост. Как можеше да се държи така Джордж! Да я превръща в обект на клюки, гледайки я по този начин и опитвайки се да привлече вниманието й! Опита се незабелязано да се огледа наоколо, тайничко надявайки се да не открие повече познати лица, но не можеше да се каже, че успя да обгърне с поглед всички. Отказа се, вдигна високо брадичка и протегна ръка към Ричард. Той я улови с две ръце и я задържа, радостен от жеста й.

Когато представлението свърши, Луси вече напълно се беше овладяла. Когато бившият й годеник се изправи пред нея, а помежду им се изпречи тъмнокосо момче, тя съвсем спокойно го поздрави и го представи на съпруга си и децата.

— Добър ден, граф Хавършам — изрече любезно Ричард, а в същото време вътрешно го пращаше по дяволите.

Няколкото минути неангажиращ разговор бяха цяло мъчение за Луси. Желанието на децата да ядат сладолед се оказа така търсеното от нея извинение да го прекратят. Тя се усмихна на момченцето до графа.

— И ти ли ще се опиташ да изпробваш някой номер с коня си като моите деца? — попита го тя.

Детето кимна, но не успя да каже нищо, защото Луси продължи:

— Тогава да не те задържаме.

И след тези думи побърза да се сбогува с графа и сина му, черпейки сила от присъствието на Ричард.

— Може би пак ще се видим, ако останете в Лондон, Джордж? — каза тя с възможно най-любезен тон.

Погледна неволевата му брадичка, после извърна глава към Ричард. Как изобщо бе могла да хареса онзи мъж?

Докато ги водеше към каретата, Ричард си зададе същия въпрос — какво беше намерила в него? Ревността, която го беше попарила предната вечер, го завладя отново. Извърна поглед към жена си, опитвайки се да разгадае израза на лицето й. Тя обаче се беше научила добре да се прикрива. Единствено когато я държеше в обятията си, той беше абсолютно сигурен за чувствата й.

Докато чакаха да им сервират сладоледа в Гънтърс, Карълайн задърпа Луси за ръкава, за да привлече вниманието й. Тя извърна глава към момиченцето и видя притеснения израз на лицето му.

— Трябва ли отново да говорим с онзи мъж? — прошепна детето.

— Кой мъж? — попита Луси също шепнешком.

— Онзи, който те гледаше. Ако аз направя такова нещо, госпожа Стенхоуп би казала, че съм изключително невъзпитана — сподели момиченцето.

Тя често цитираше гувернантката си, приемайки я като последна инстанция в живота си. В семейството бяха свикнали с това, макар и да се подсмиваха на особената мъдрост на госпожата.

Но на Луси сега не й беше до смях. Пое си дълбоко въздух и погледна съпруга си. Той изглеждаше напълно погълнат от това, което му говореха Дейвид и Робърт.

— Най-вероятно не. Защо?

— Защото не го харесвам — обяви високо Карълайн.

— Кого не харесваш? — попита я баща й и извърна глава към нея.

Тя беше прелестна с колосаната си бяла рокличка и бялата шапчица.

— Онзи мъж. Не трябва така да гледа мама. Не ми харесва. — Тонът й беше много строг.

На Ричард му се прииска да протегне ръка и да я притегли към себе си, но се въздържа.

— Съгласен съм с теб — кимна той и й се усмихна.

— Кой е той? — поиска да узнае Дейвид.

След като бяха прекарали няколко дни в Лондон, той се беше успокоил. Също като баща си и втората си майка, засега му се искаше нищо да не се променя.

— Някой, с когото се познавам от доста дълго време — обясни тихо Луси, като в същото време страшно й се искаше да предложи някоя друга тема за обсъждане.

За щастие им донесоха сладоледите и това моментално отклони вниманието на децата. Бърз поглед към Ричард, и тя разбра, че неговото внимание не можеше толкова лесно да бъде отклонено.

Веднага след като се върнаха в къщата на площад Гросвенър, гувернантката, учителят и слугинята поеха грижите за децата, а Луси се извини и се оттегли в стаята си. Още щом влезе вътре, помоли Бети да разбере къде е брат й.

— Господин Едуард е в кабинета си — докладва Бети.

И преди да може да успее да продължи, Луси изхвърча навън.

— С господин Блаунт — допълни слугинята, загледана в зейналата широко врата.

Още в преддверието Ричард беше взел решение веднага да потърси Едуард и да разбере какво е излязло от разговора със сестра му. Узнавайки, че приятелят му е вкъщи, той беше нахлул в кабинета му и затръшнал вратата след себе си.

Едуард седеше зад бюрото си с притворени очи, но от шума се стресна и се събуди.

— Как беше в Астлийс? — попита, прикривайки прозявката си с ръка.

— Мисля, че бяхме се разбрали нещо. Нали щеше да осведомиш Луси за Хавършам? — каза Ричард ядно.

Той се опитваше да накара Едуард да го погледне в очите, но приятелят му, все още зашеметен от съня, не можеше да събере мислите си.

— Какво? — успя да каже само той.

— За Хавършам. Каза, че ще говориш за него с Луси днес сутринта.

— Да, но не я открих. Първо беше с икономката, после бяхте излезли. Мислех да поговоря с нея преди вечеря.

И отново се прозя.

— Мислех. Вече го видяхме днес следобед — процеди Ричард през зъби.

Тези думи изправиха Едуард на крака.

— Какво говориш?

Ричард кимна.

— И как реагира тя?

— Как мислиш, че реагира? Точно както ми каза, че ще постъпи.

Нито един от мъжете не чу, когато вратата на кабинета се отвори.

— Както каза, че ще постъпи кой? — попита тихо Луси, като в същото време си заповядваше да не губи самообладание.

Но това не й помогна много.

Когато брат й и съпругът й се извърнаха към нея, по лицата им ясно се четеше съзнанието за вина.

— Аз… ааа… — заекна Едуард, опитвайки се да открие точните думи.

Извърна поглед към Ричард, но и оттам не получи помощ.

— Не се опитвай да ме лъжеш, Едуард. Познавам те по-добре, отколкото си мислиш. За кого говорехте?

Не получавайки отговор от брат си, тя се обърна към съпруга си, пронизвайки го с пламтящия си поглед.

— И ти значи — каза тя спокойно, макар да й се искаше поне той да успее да я прилъже, а не да й признава горчивата истина.

— Аз? Какво аз?

Луси местеше поглед от единия към другия, докато не я осени идея и се обърна към брат си.

— Едуард, ти си знаел, че той е в Лондон — изрече тя с такъв тон, сякаш сама не вярваше на думите си.

Той не й отговори.

— И не си ми казал.

После погледна към съпруга си, по лицето му все още ясно си личеше изпълващото го чувство на вина.

— Ти също си знаел, Ричард — продължи гневно. — И кога планирахте да ми кажете?

— Исках да ти го кажа днес сутринта — опита да се защити брат й. — Но ти все беше заета.

— Ти също си знаел — повтори Луси и впи разгневения си поглед в Ричард. — Бяхме заедно целия следобед. Можеше ти да ми кажеш.

— Мислех, че вече знаеш. Едуард ме накара да обещая, че няма да ти кажа — също опита да се защити Ричард.

— Откога знаете? Кога го видяхте за последен път?

Когато се извърна към брат си, почувства, че гърбът й се вдървява.

— От снощи — промълви Едуард.

— Значи е бил на представлението. И не ми казахте още тогава или поне като се прибрахме вкъщи? Страхувахте се, че ще се разпадна на парчета, така ли? — попита Луси, после хвана с две ръце статуетката, сложена на масичката пред нея.

Ричард, несвикнал още с темперамента й, се вгледа изумен в нея. Едуард, свидетел на много нейни избухвания, преди да се случи нещастието, инстинктивно отстъпи няколко крачки.

Луси успя да овладее чувствата си и остави статуетката на мястото й. Усмихна се, но усмивката не докосна очите й.

— Съжалявам, че ви разочаровах, господа — отмери тя с такъв тон, че те се почувстваха като ужилени. — И не се разпаднах на части. Но ако още веднъж се държите по този начин…

За миг ги изгледа мълчаливо, после напусна кабинета.

Веднага, щом като вратата се затвори след нея, Едуард се стовари върху стола си.

— Олеле, Боже!

— И това е всичко, което можеш да кажеш? — попита го приятелят му.

— Всичко ли? Не съм виждал от години Луси в такова настроение поне от осем години — каза Едуард.

— И колко дълго ще я държи? — попита Ричард, насочвайки се към масичката с бутилките и чашите.

Наля си малко вино и го изпи на един дъх.

— Зависи.

— От какво?

— Колко дълго ще помни заради какво сме я разсърдили.

Сега и Ричард седна, усещайки, че едва се държи на краката си.

(обратно)

Глава осма

Макар Луси да реши да придружи Ричард и Едуард на бала същата вечер, явно беше, че не е забравила случилото се. Облечена във великолепна копринена рокля в синьо с тюл в същия цвят, донесена следобед, по време на отсъствието им, тя беше невероятно красива. Отново си беше сложила комплекта, изработен с диаманти и перли, който Ричард й беше подарил предната вечер. Но държанието й спрямо съпруга й и брат й можеше да се нарече направо студено.

Тя влезе в гостната, където баща й беше седнал, за да се погрее на огъня в камината, и го целуна по бузата.

— Сигурен ли си, че не искаш да ни придружиш? — го попита.

— И да ме носят по всичките тези стълби до балната зала? Не ми се нрави това, дъще. Освен това никога не са ми били по душа баловете. Ходех там заради майка ти. Сега вече не съм задължен — увери я той. — Но ти отиди и се забавлявай добре.

После премести поглед към брат й.

— И внимавай брат ти да не премине всякакви граници с Арабела. Като например да иска тя да танцува постоянно с него или да изчезне в някоя съседна зала, както направи онзи път тук.

За изненада и на Луси, и на Ричард, Едуард се изчерви.

— Татко! — слабо се опита да протестира синът.

— Хм. Какво има толкова! Зная какво е да си млад и сгоден.

После се извърна към зет си.

— Много по-добре е вече да си женен. Не си ли съгласен с мен? Защото тогава няма нужда да си пожелаваш лека нощ.

Ричард не знаеше какво да каже. Затова предпочете да запази мълчание. Извърна се към Луси и видя, че за миг и тя го погледна, затова побърза да й се усмихне и така да й напомни за нощите, които бяха прекарвали чудесно. И тя както брат си се изчерви. После, припомняйки си, че всъщност му е сърдита, гордо вирна брадичка и се овладя. Ричард въздъхна и си пожела най-накрая да имат възможност да си поговорят и да изгладят различията.

Докато се изкачваха по стълбището към балната зала, на Луси леко й прилоша. Макар предната вечер всички да се бяха отнесли много добре към нея, тя съзнаваше, че ще бъде наблюдавана, и при най-малкия повод обществото ще я охули. Особено ако и Джордж присъстваше на този бал. При тази мисъл тя обви по-здраво ръка около ръката на Ричард.

— Какво ти е? — попита я той, покривайки ръката й със своята.

Лицето й беше станало извънредно бледо.

— Нищо — беше тихият й отговор, но в същото време тя потрепери. — Не ми е добре — прошепна и той едва я чу.

— Какво се е случило? Да си тръгваме ли? — попита я притеснен, оглеждайки се наоколо и мислейки в същото време как е възможно по-незабелязано да напуснат.

— Не. Мисля, че постъпвам глупаво.

— Глупаво?

— Просто съм нервна — поясни тя, ядосвайки се на себе си.

Искаше й се да не беше започвала този разговор.

— Ти ли? — попита я. — И каква е причината да си нервна?

Огледа я внимателно и отново установи — прелестна е. Синята рокля правеше сините й очи да изпъкват още повече на фона на бялата й кожа.

— Всички ти се възхищават.

— Възхищават? Ричард, на този бал ще има и хора, които не са ме виждали от осем години. Те ще ме наблюдават с най-голямо внимание и ще търсят да открият, макар и най-малка проява на слабост.

— Още малко и ще кажеш, че те са ловци, а ти си плячката. Нямаш предвид подобно нещо, нали?

— Дали нямам? За някои от тези хора клюките са целият им живот — промълви Луси с горчивина в гласа.

— Нямат никаква причина да те превръщат в обект на клюки. Още по-красива си — каза той галантно.

После погледна нагоре към чакащите да оповестят имената им и да пристъпят в балната зала. Едуард, който в този миг съзря Арабела да влиза, се опита да привлече вниманието й, но тя не го видя.

Луси се усмихна на Ричард, забравяйки за гнева и страховете си. Усмивката не слезе от устата й, докато чакаха представянето си и след като влязоха в балната зала. Щом пред очите й се ширна лакираният под и обляната в светлина заради невероятното количество запалени свещи зала, тя си припомни последния бал, преди да се върне в провинцията и да се случи нещастието. Беше танцувала до изнемога.

Музикантите известиха предстоящото начало на първия танц и двойките започнаха да се подреждат. На лицето на Луси ясно се изписа копнежа и тя да бъде сред тях.

— Ще ми позволиш ли този танц? — попита Ричард.

— Танц? Вече не танцувам — промълви тя тихо, като в същото време много й се искаше да танцува, но се боеше да не сбърка някоя стъпка.

Брат й, който вече беше заедно с бъдещата си съпруга, не пожела да се съгласи със сестра си.

— Елате да се подредим заедно.

Арабела, чиито очи блестяха, също кимна, за да я окуражи.

И Луси се впусна в танца, бузите й пламнаха, очите й се разшириха от удоволствие. Когато музиката приключи и двойките започнаха отново да се подреждат, тя позволи на съпруга си да я отведе до един от прозорците. Луси седна и започна да си вее с ветрилото. И още преди вълнението от танца да е преминало, тя се видя обкръжена от нейни и на Ричард приятели.

Когато доста по-късно в залата влезе и граф Хавършам, никой от двамата не го забеляза. Луси беше решила да не танцува повече и сега бърбореше с приятелките си за случилото се през изминалите години и последните модни новости. Никой, който не я познаваше добре, не можеше да предположи колко нервна е всъщност. Издаваха я само набързо разменяните погледи със съпруга й.

Ричард не очакваше връщането им в обществото да премине толкова лесно. Оставяйки жена си в надеждни ръце, той се впусна в танци, които беше задължен да осъществи, после побърза да се върне при нея. Предпочете да направи това, отколкото да се оттегли при мъжете в залата за игри, както беше правил винаги по време на първия си брак. По-късно, когато влизаха в трапезарията, вече се бяха превърнали в център на компанията от свои приятели. В същото настроение излязоха от залата, качиха се в каретата и се отправиха към къщата на баща й.

Фенерите на каретата и факлите пред нея разпръскваха непрогледния мрак. Може би затова наблюдаващите ги от другата страна на улицата се отдръпнаха бързо в сянката. Нито Луси, нито Ричард ги забелязаха. Забравили за няколкото поредни спречквания помежду си, те за миг докоснаха устни, после, смеейки се, изтичаха към къщата. Облегната на ръката на Ричард, Луси изобщо не куцаше.

Смехът им прониза като с нож сърцето на прикрилата се в тъмнината жена, която продължаваше да ги наблюдава.

— Той е — заяви тя с надменен тон й в очите й се появи опасен блясък. — Трябва да бъде наказан — добави ядно.

Придружителят й не се опита да я разубеди.

— Как? — беше единственото, което каза.

Докато се отправяха към по-оживената част на града, където можеха да наемат карета, тя му обясни плана си. След като я изслуша, той се разсмя с цяло гърло.

Преминали успешно своеобразния изпит при първата си съвместна поява в обществото, Луси и Ричард бяха в повишено настроение. Ричард не се оттегли, когато влезе слугинята й, за да я съблече. Наблюдаваше как Бети разресва косите й, после как откопчава накитите й и започва да разкопчава роклята й.

— Можеш да си тръгваш, Бети — каза той тихо.

Тя погледна първо него, после господарката си. Луси, без да отделя очи от очите на съпруга си кимна.

Веднага, щом като слугинята затвори вратата на стаята, Ричард накара Луси да се изправи и разголи раменете й. Роклята бавно се свлече и падна на пода. Ричард сведе глава и докосна с устни раменете й и гънката между гърдите й. Тя затаи дъх. После ръцете й се вдигнаха и обвиха шията му. Целунаха се.

Ричард я завъртя, разкопча корсета й, после фустата й и Луси се озова пред него по риза, чорапи и жартиери. Тя се извърна към него, наслаждавайки се на начина, по който очите му се разшириха, докато я оглеждаше. Протегна ръце към него и в отговор той се приближи до нея, но Луси отстъпи назад.

— Не още — прошепна тя и се зае с ризата му.

Доста по-късно, лежейки в прегръдките си и след като дишането им се успокои, Ричард тихо каза:

— Съжалявам, че не се отнесох с теб както трябва днес.

Луси остана замислена за миг. После извърна лице към него и прокара пръсти по устните му.

— Не трябваше да реагирам по този начин — призна тя.

— Обичаш ли го все още? — попита Ричард.

Отново последва мълчание. Ричард се изруга наум, че не е успял да се въздържи от този въпрос. Най-накрая Луси просто попита:

— Кого?

— Хавършам.

Тя се изтегна по гръб и се загледа в балдахина, изпитвайки чувствата си. Мълчанието се изправи помежду им като стена. Ричард беше готов да я хване за рамото и да я разтърси, настоявайки за отговор и едва тогава тя се обади:

— Не съм сигурна, че изобщо…

— Че изобщо какво? — настоя Ричард за отговор и сърцето му ускори пулса си. Прииска му се да я вземе в прегръдките си, да я притисне към себе си, но знаеше, че сега не е време за това. Затаи дъх и зачака тя да продължи.

— … някога съм го обичала — обясни Луси и в тона й се усещаше собствената й изненада. — Аз, разбира се, го харесвах много. От всички мои ухажори той беше най-красивият и с най-добро потекло. И най-вероятно бракът ни щеше да бъде удобен и за двама ни.

Думите й причиниха остра болка в гърдите на Ричард.

— Мислех, че съм влюбена в него, но всъщност не бях.

— Тогава защо се скри вкъщи през последните осем години?

— От гордост и от страх.

Последните думи Луси изрече толкова тихо, че Ричард не беше сигурен дали всъщност ги е чул.

— Не разбирам.

— Не е нужно да разбираш — прошепна Луси и се извърна, за да може да го целуне.

Той й беше съпруг, тя му дължеше обяснение за реакцията си при вида на мъжа, за когото преди много години се беше сгодила, но не искаше да му разкрива всичките си страхове. Осъзнавайки, че повече обяснения няма да последват, Ричард я притегли към себе си и също я целуна.

Независимо че Луси искаше да обсъди отново всички подробности по подготовката за годежното парти, на следващата сутрин двамата слязоха доста късно за закуска. При появата им хванати под ръка, Едуард предпочете да запази коментара за себе си.

— Какви са плановете ти за днес? — попита Луси, докато оправяше ревера на дрехата на съпруга си.

— Обещах да намина в Министерството на външните работи — каза й.

Ръката на Луси увисна във въздуха.

— Ще работиш за тях отново ли? — попита, придавайки си безразличен вид и стараейки се гласът й да не издава вълнението, което я беше обхванало.

— Не. Приключих с работата си за тях — заяви твърдо Ричард.

Луси широко се усмихна и въздъхна с облекчение.

— Други неща ме интересуват много повече сега — напомни й той и й намигна.

Тя се изчерви и се извърна така, че брат й, който все още стоеше в ролята на наблюдател, да не може да види пламтящите й бузи.

— Ричард!

— О, не му забранявай да говори подобни неща, Луси — изхихика брат й. — Толкова неща научавам покрай него.

Луси се извърна да го погледне и той се засмя. Обади се часовникът.

— Трябва да тръгвам — каза Луси. — Не искам Арабела да ме чака.

— И аз идвам с теб — каза брата й, излизайки след нея от стаята.

— Не. Отиваме да проверим как вървят приготовленията. Ти само ще ни пречиш. В същото време би могъл да обсъдиш с татко марките на вината, които да поръчаме. Опасявам се, че предвиденото количество няма да стигне.

Тя си сложи шапчицата, отстъпи назад и така се озова много близо до Ричард. Усмихна му се, а той сведе глава и я целуна. После и той взе шапката си.

— Само след вас, госпожо Блаунт — изрече галантно съпругът й.

Луси потрепери при произнасянето на името си. Кимна и го хвана под ръка. Вратата се затвори, скривайки от погледа им загледания в тях Едуард.

Той се извърна и понечи да се насочи към гостната, когато забеляза, че вратата, водеща към кабинета на баща му, е отворена. Влезе вътре.

— Чу ли ги? — попита го.

— Да.

Баща му вдигна глава над книгите върху бюрото си и се облегна.

— Какво мислиш?

— За какво?

— За тях двамата. Смяташ ли, че решението й се оказа правилно? — попита баща му с известно нетърпение в тона.

Едуард се почеса по главата, разрошвайки по този начин старателно подредената от слугата си коса.

— Да, така смятам. Имах известни колебания, като ги видях отначало — призна синът.

— И аз така смятам. Като дойдоха, съвсем ясно си личеше, че са скарани. Но всеки женен мъж трябва да има предвид, че колкото и да харесва съпругата си, винаги ще се намерят поводи за спорове. Запомни това, Едуард.

Старият господин въздъхна, после се засмя.

— Караниците и особено сдобряването след това си имат известни предимства.

— Предимства ли?

— Няма значение. Сигурен съм, че ще го разбереш по-късно.

Старият човек отново се засмя.

— Сега ми разкажи как се държа Луси на снощния бал. Не мислех, че ще се реши да отиде.

— Обаче ти я постави в такава ситуация, че тя нямаше избор — напомни синът му.

После се вгледа по-отблизо в баща си. Въпреки страшните болки по време на пътуването, старият господин явно беше в много добро настроение — не се беше чувствал така от години. Едуард седна пред бюрото.

— Тя даже танцува.

Същия този следобед повишеното настроение на Луси беше подложено на изпитание. Беше стояла с часове на проба, докато модистката нанесе последни корекции на роклите, които беше си поръчала, и сега се чувстваше напълно изтощена. Искаше й се да се прибере в стаята си и да легне. Но не стана така, както се надяваше.

Още докато сваляше шапчицата си, дочу смях откъм салона, където баща й обичаше да прекарва следобедите си. Беше там заедно с децата и съпруга й.

— Е, добре. Щом си се върнала, сега вече можем да поръчаме да ни донесат чай — каза баща й, като я видя да влиза в стаята.

— Мен ли сте чакали? — попита Луси с въздишка.

Прегърна Карълайн и се усмихна на момчетата. Робърт й направи място до себе си на канапето. Тя седна и за миг притвори очи.

— Уморена ли си? — попита я съпругът й и вдигна въпросително вежди.

— Не много.

Тя му се усмихна, надявайки се думите й да са го успокоили. Въздъхна с облекчение, като усети, че той се отпусна до нея.

— Дядо каза, че мога да си хапна торта с чая — прошепна Карълайн на ухото й.

— Наистина ли?

Луси погледна към баща си, навел се над някаква книга, която му показваха момчетата.

— Обясни ли ти каква точно ще бъде тортата? Може би няма да я харесаш — подразни тя момиченцето.

— Да не харесам тортата? — попита детето и широко разтвори очи.

— Кой не обича торта? — обади се Ричард, притегляйки Карълайн на коленете си.

— Не и аз — заяви Робърт, вдигайки глава.

— Не и аз — обади се Дейвид.

Той погледна към баща си, притиснал малката му сестричка и седнал до Луси. Обхвана го ревност. Присви устни и сведе глава към картата, която държеше господин Мередит.

— Покажете ми отново, къде сте ходил — каза той и обърна гръб на баща си.

Ричард погледна към по-големия си син и въздъхна. После се загледа в Едуард, припомняйки си какво му беше предложил той. Може би да изпрати децата при родителите на Джулия в Йоркшир, щеше да се окаже добра идея. Но веднага си спомни колко болни бяха те всъщност и поклати глава.

Луси и Ричард бяха отказали всички покани, отнасящи се до същата вечер, и бяха предпочели да останат с децата. След вечерята, сервирана по-рано, отколкото беше прието в града, те се събраха в салона да изиграят една игра на карти, на която господин Мередит беше научил момчетата. Играха, докато стане време да си лягат, и накрая даже Дейвид изглежда се забавляваше.

Забелязвайки белезите на умора по лицето на стария човек, не след дълго и Ричард, и Луси казаха лека нощ. Изкачвайки се по стълбите заедно, Луси позволи на Ричард наистина да й се притече на помощ — много повече, отколкото обикновено. Пред вратата на стаята си тя се прозя.

— Да ти пожелая ли лека нощ сега? — попита я Ричард, чудейки се дали прозявката не е сигнал за него да спи в отделно легло.

— Защо? — сепна се Луси. — Ще излизаш ли?

Във въпроса й се съдържаха много повече въпроси.

— Не и тази вечер — каза той твърдо, отвори вратата пред нея и я последва.

Луси въздъхна с облекчение. Въпреки че той я погледна със страст в очите, вътрешно тя се раздираше от съмнения дали съпругът й я обича.

Той прекоси стаята и се отправи към собствената си спалня, където го чакаше слугата му. След като приключи с преобличането, се върна в стаята при нея и се излегна на леглото. Отначало не забеляза особения израз на лицето й.

Най-накрая и Бети излезе от стаята. Луси се извърна към него, държейки в ръка смачкан лист хартия.

— Ричард — изрече с треперещ глас.

Той отвори очи и седна.

— Какво се е случило? — попита притеснено, после слезе от леглото и се приближи до нея.

— Прочети това — и му подаде листа.

Той го взе и очите му се присвиха гневно.

— Откъде го взе? — попита.

— Беше тук, на тоалетката ми. Нямаше го, когато се преобличах за вечеря. Сигурна съм в това, щях да го видя… — И след тези нейни думи и двамата настръхнаха.

Ричард отново прочете написаното върху листа и сви устни.

Попитай съпруга си, защо не е направил погребение на първата си жена.

Всяка буква беше писана първо на друга хартия, изрязана и залепена върху листа. Лицето му се сгърчи — отново се започваше, помисли си той.

— Кой би могъл да изпрати подобно нещо? — попита Луси, ставайки от стола пред тоалетката.

— Попитай слугинята си.

— Тя сигурно си е легнала.

— Извикай я — настоя той.

Тя се вгледа в израза на лицето му и видя там непреклонност. Затова побърза да позвъни.

Когато Бети влезе, Ричард стоеше до камината, смачкал листа в ръка. Момичето погледна първо него, после господарката си.

— Кога пристигна това писмо? — попита той с такъв строг тон, какъвто слугинята досега не беше чувала.

— Беше на тоалетката, когато влязох тук след вечеря — осведоми тихо Бети.

Беше си помислила, че вероятно някое от децата беше оставило съобщение за тях.

— По кое време?

— След като вие привършихте с вечерята — обясни Бети. — Нещо лошо ли съм направила, господарю?

— Не — каза Ричард и прекоси стаята, лицето му придоби замислен израз. — Кой друг влиза в тази стая?

— Всяка една от слугините и икономката — прошепна Бети. — Също и Роулс, вашият слуга.

— Друг?

— Лакеите, които се грижат да е топло.

Бети погледна към господарката си, опитвайки се да разбере какво толкова се е случило. Луси не забеляза погледа й и продължи да гледа през прозореца. Думите в писмото, колкото и невинни да бяха, изгаряха душата й. Какво имаше предвид изпращачът на това писмо? Не беше много сигурна, че иска да разбере.

— Би ли могъл някой от тях да влезе тук тази вечер? — попита Ричард.

Бети се извърна отново към господарката си.

— Кажи му, Бети — нареди спокойно Луси.

Момичето сведе глава. После си пое дъх и каза:

— Тази вечер не.

— Защо? С какво тази вечер е по-различна? — попита Ричард, улавяйки колебанието в тона й. — Какво се е случило?

— Днес икономката имаше рожден ден. Готвачката беше приготвила специална торта. Всички дойдоха да я поздравят. Е, разбира се, само за няколко минути.

Луси осъзна, че слугинята й всеки миг ще се разплаче. Затова побърза да я успокои.

— Много добре са направили. И, разбира се, ти си й помогнала да се подготви.

Слугинята видимо се успокои.

— След като казваш, че сте били там само за няколко минути, някой все трябва да е забелязал нещо по-особено. Може би е добре да разпиташ. Няма как това писмо да не е било дадено на някой да ми го предаде.

Ричард вдигна въпросително вежди в знак на протест, но Луси предпочете да се престори, че не го е забелязала. Бети кимна и се втурна извън стаята, въздъхвайки с облекчение.

Ричард отново прочете написаното на листа.

— Дейвид беше с нас цялата вечер — каза той тихо, сякаш повече на себе си, отколкото на нея.

— Не би могъл да бъде той — увери го Луси, надявайки се да е права. — Виж буквите. Не приличат на написани от детска ръка.

Тя се приближи до него, взе листа и го приглади с ръка.

— Виж.

— Сигурна ли си? — попита я той, гласът му леко потреперваше.

Не му се искаше да повярва, че синът му е способен на подобно нещо. Луси му се усмихна. Никой от тях не забеляза, че устните й трепереха.

— Да — промълви тихо тя. — Защо някой би искал да ми изпраща подобно съобщение, Ричард? — попита, искайки той да й отговори честно.

Съпругът й сви рамене. Седна и подпря глава на ръцете си.

— И аз бих искал да зная — прошепна. На лицето му се изписа твърдост. — Ще узная, на всяка цена — обеща й.

— Как? — попита го, прииска й се да повярва, че е възможно, но не беше много сигурна в това, понякога той беше толкова непредсказуем.

— Имам приятели, които могат да ми помогнат — я увери.

— Приятели?

Тя прекоси стаята, сложи ръце на раменете му и лекичко го завъртя така, че да може да гледа лицето му.

— Те знаят много добре какво трябва да се направи — отново я увери той. — Миналия път бяха почти на път да успеят.

— Миналия път?

Луси го погледна така сякаш досега не го беше познавала.

— Миналия път? И друг път ли са ти пращали подобни съобщения? — попита го недоверчиво.

Той се изправи и протегна ръце, за да я прегърне, но тя се отдръпна. Ръцете му увиснаха. Той отстъпи назад, после се приближи до прозореца и, също като нея преди минути, се загледа навън. Забравяйки импулсивното си отдръпване преди малко, Луси се приближи до него и го хвана за ръка. Повече от всичко му се прииска да се извърне към нея, да й разкаже цялата история, да усети съчувствието й. Вместо това запази мълчание.

Луси с неохота пусна ръката му, по израза на лицето й явно личеше, че се терзае.

— Моля те, обясни ми — помоли.

Но той не й отговори. Най-накрая Луси се отказа. Прекоси стаята, крачейки като старица и се пъхна под завивките. Ричард продължаваше да се вглежда в нощта навън.

(обратно)

Глава девета

На следващата сутрин Ричард се събуди сам в леглото си. Макар да не беше спал много добре, бе твърде неспокоен, за да се мъчи да си доспива. Позвъни на слугата си, облече се и вече бе готов за излизане, докато по-голямата част от хората, живеещи в къщата, още и не бяха станали.

— Кажи на Бети да не безпокои жена ми — нареди той на Роулс. — Ако госпожа Блаунт пита за мен, кажи й, че ще се върна късно следобед.

И излезе.

Доста по-късно, когато Бети разпита всички кой би могъл да остави писмото, къщата зашумя като кошер.

— Винаги обвиняват слугите — оплака се един от лакеите, докато помагаше на Джарвис, един от по-старите слуги, да внесе сребърните сервизи в стаята до кухнята, за да бъдат лъснати.

Джарвис се опита да го накара да замълчи.

— Не е твоя работа да обсъждаш действията на господарите — каза той, поглеждайки изпод вежди лакея.

И лакеят веднага разбра, че не трябва да продължава.

На по-долните етажи също обсъждаха.

— Не съм аз, дявол ме взел. Ама нали се погрижиха за сградата на старата ми майка, иначе щях да им дам да се разберат — казваше перачката, кривейки устни и не обръщайки внимание на укорителния поглед на икономката.

Когото и да беше попитала Бети, всеки отричаше да е оставил писмото в стаята на Луси. Тогава тя се помъчи да си спомни кои бяха около масата, когато поднесоха тортата за икономката, и накрая сама се убеди, че никой от слугите не би могъл да го стори.

— Джарвис даже заключи входната врата, след като изнесоха подноса с чая от салона, така че и портиерът да може да присъства — обясни на господарката си, докато правеше прическата й.

— Тогава как писмото е стигнало дотук? — учуди се Луси.

Същото се питаха и приятелите на Ричард в Министерството на външните работи.

— Значи не си получавал нищо подобно, докато бяхте в Девъншир? — попита го бившият му наставник.

— Не, нищо. И затова това писмо толкова ме изненада. Въпреки че веднага след съобщението за женитбата ни във вестника зачаках да се появи подобно нещо. Нищо.

— Не е било много умно да позволиш това съобщение, Ричард — каза наставникът му и смръщи лице.

Облечен в сиво, той като че се сливаше с бледосивите стени на помещението.

— Да позволя! Направих ужасна сцена заради него, но едва след като се беше появило, и то без мое знание — каза Ричард, мислейки си в същото време за странните взаимоотношения, които се бяха установили между него и Луси след спора им по този въпрос. — Но съобщението не може да е поводът. Така и нищо не се случи, преди да пристигнем в Лондон.

— Странно — промърмори наставникът на Ричард и лицето му отново се смръщи.

В течение на час след този разговор той разказа на Ричард за всички действия, които бяха предприели неговите подчинени.

— Тези хора биха могли да бъдат навсякъде — промълви замислен бившият началник на Ричард.

Ричард пребледня.

— Нищо ли не може да се направи? — попита той.

Питаше се дали единственото спасение не е пълната изолация. Но се съмняваше, че връщането им в Девъншир ще му донесе така жадуваното спокойствие.

— Не бих казал. Ще се обадя на господина, който работеше по-рано по твоя случай.

Наставникът замълча за миг и се вгледа в младия мъж, когото винаги бе товарил с най-важните и най-опасни мисии.

— Няма да ти излезе много евтино, освен това ти вече не си на държавна служба…

И той сви рамене.

Ричард кимна като знак, че го е разбрал и каза със спокоен тон:

— Кесията ми е достатъчно дълбока. Няма значение колко скъпо ще ми излезе, бих искал да стигна до истината.

— Добре. Ето какво ще направим.

Ричард се върна вкъщи с чувство на задоволство, че и друг се е заел с търсене на отговорите на въпросите, които си задаваше. И се зае с подготовката си за вечерта.

Луси, която беше прекарала по-голямата част от деня в мисли къде ли е Ричард, вече беше готова. Веднага щом чу гласа на съпруга си в съседната на нейната стая, тя почука на вратата, свързваща двете стаи, и после влезе, без да изчака отговора на Ричард.

— Ричард, Бети не можа…

Очите й се разшириха.

— О! — възкликна при вида на съпруга си, който се беше съблякъл чисто гол и си миеше лицето. Слугата му се втрещи от ужас и побърза да увие хавлия около кръста му.

Ричард изтри с нея лицето си, отново я привърза около кръста си и прекоси стаята, приближавайки се до Луси.

— Какво казваш за Бети? — попита, улавяйки я за ръка и отвеждайки я към столовете пред камината.

Движенията му бяха толкова галантни, все едно че вече беше напълно облечен.

— Не е могла да разбере нищо. Никой в къщата изглежда не знае нищо.

Тя поклати глава, когато Ричард безмълвно й посочи с ръка един от столовете.

— Нищо? Този лист хартия не е попаднал в стаята ти благодарение на някаква магия!

Леко покашляне откъм другия край на стаята ги накара да се обърнат.

— Имаш нещо да ни кажеш ли, Роулс? — попита строго Ричард.

— Само една идея. Ако само ми позволите да поразпитам, докато сте навън тази вечер? — попита колебливо.

Въпреки че вършеше перфектно задълженията си, винаги се беше опитвал да стои настрана от делата на господаря си и да не се сближава прекалено с него, така че и сега не се чувстваше много сигурен в правилността на постъпката си.

— Разпитвай, когото искаш и колкото искаш — даде разрешение господарят му. — Но внимавай да не обезпокоиш слугите повече от необходимото.

— Какво имаш предвид? — попита Луси, макар почти да беше отгатнала какъв ще бъде отговорът.

— Джарвис ме посрещна на вратата, оплаквайки се от настойчивостта, с която слугинята ти го е разпитвала — обясни Ричард.

— Специално ли дойде при теб? — попита тя с гневен тон.

— Баща ти отказа да го изслуша, а брат ти не беше вкъщи целия следобед.

Ричард прекоси стаята и започна да се облича — първо ризата, метната от Роулс на леглото, след това чорапите.

— Едуард е с Арабела, за да се видят с един от роднините й, който днес пристига в града.

Луси се запъти към стаята си.

— Мислиш ли, че трябва да говоря с Джарвис? — попита тя. — Не мога да повярвам, че не е поискал да говори с мен. Все пак това е моя къща.

— Каза, че не би искал да те безпокои — обясни съпругът й. — Обсъдихме обстойно въпроса и аз се погрижих за всичко. Не трябва да се тревожиш за нищо.

Почувствала се като външен човек в собствената си къща, Луси понечи да протестира, но беше достатъчно разумна да разбере, че не бива гневът й да излиза наяве. След притесненията сред слугите през този ден тя беше сигурна, че всяка гневна дума, казана на някой от тях, веднага би стигнала до останалите и би дала повод за нови коментари.

— Добре, оставям всичко в твои ръце — въздъхна тя, криейки зад маска на спокойствие емоциите, бушуваха в нея.

Освен, че не можеше да го дари с деца, оказва се, че не можеше и да се справя със слугите, мислеше си тя.

Ричард се усмихна и вдигна глава. Но усмивката му веднага като че се стопи, като видя, че тя изобщо не го гледа и се е запътила към стаята си. Тя все още не беше отворила вратата, съединяваща стаите им, когато той я попита:

— Как са децата?

— Децата ли?

Тя се извърна бавно, за да го погледне, припомняйки си пред какъв проблем се беше изправила следобед.

— Да, децата. След като им обясних, че няма да можеш да ги заведеш на езда в парка, както им беше обещал, им казах, че ще отидем да ги видим, преди да тръгнем за бала — каза спокойно Луси, макар едва да сдържаше гнева си.

— А, паркът.

Той поклати глава, докато навличаше връхната си дреха с помощта на Роулс.

— Надявам се да не са ти създавали много затруднения?

— Затруднения ли?

И изведнъж Луси като че загуби контрол над чувствата си — от устата й изригна вулкан от думи.

— Ричард, почувстваха се оскърбени и се разгневиха. Накара ги да се почувстват като бреме, което можеш всеки миг да пренебрегнеш заради други по-желани от теб неща. Успях да залъжа Карълайн и Робърт с обещание за утре, но Дейвид се затвори в стаята си, като преди това затръшна вратата. И отказа да излезе и за обяд, и за чая.

— Утре вече ще е забравил — отговори Ричард някак с безцеремонен глас, несъзнателно изпадайки в настроението си отпреди пожара.

Той взе иглата за шалчето си, подадена му от слугата, и я забоде на мястото й.

— Ричард, говорим за сина ти. И то за този син, който се нуждае от допълнително внимание.

Все още шокирана от думите му, тя се втренчи в него, а лицето й като че се беше лишило от цвят. След като освободи Роулс, той прекоси стаята, улови ръцете й и ги задържа в своите. Тя се отдръпна и си влезе в стаята.

Ричард я последва. Луси отказа да се извърне и да го погледне в очите, този път лицето й пламна от гняв и се открои по особен начин на фона на кехлибарената рокля, която беше облякла.

— Луси, съжалявам, че те оставих да се оправяш с децата сама. Зная, че постъпих зле. Но нямах време да обсъдя с теб всичко, защото се наложи да изляза. Дейвид ще забрави. Ще видиш.

Той я улови за раменете и я завъртя с лице към себе си. Тя нервно облиза устни. Той се усмихна. Сведе глава и я целуна, потисканите му чувства през целия ден изведнъж нахлуха и като че се изляха върху нея.

Луси се опита да се изплъзне. После, макар все още да й се искаше да има достатъчно сила, за да не отвърне на ласките му, тя въздъхна, притисна се по-силно към него и обви ръце около шията му. Когато целувката свърши, й се стори, че е била твърде кратка. Но после разтърси глава сякаш да се отърси от завладелите я чувства.

— Отиваме ли да видим децата?

В учебната зала беше изключително студено. Двете по-малки деца поздравиха баща си, макар и неохотно, но Дейвид изобщо отказа да му обърне внимание. Ричард протегна ръка към него, но се поколеба да го докосне.

— Искате ли да пояздим в парка утре? — попита той.

— Мислиш ли, че ще имаш свободно време? — попита Робърт, несигурен дали може да се вярва на бащиното обещание.

Случилото се днес беше напомнило на детето за времето отпреди пожара.

— Освен днес някога нарушавал ли съм обещанията си? — попита Ричард.

Въпреки думите преди малко, казани на Луси, той много добре знаеше какво е някой, макар и веднъж да те е разочаровал. Не искаше децата му да страдат, както той беше страдал.

— След пожара не — изрече бавно Робърт, толкова бавно, сякаш някой вадеше думите с ченгел от устата му.

Докато говореше, беше навел глава и не смееше да погледне баща си. Карълайн, която се беше приближила до Луси и гладеше с ръка меката копринена тъкан на роклята й, вдигна глава — изглеждаше много натъжена.

— Татко обещава, че повече няма да прави така, Робърт — обяви тя на брат си.

Изразът на лицето й беше много сериозен и в този миг тя не приличаше на малко едва шестгодишно момиченце.

— Той даде обещание и преди да тръгне за Русия — напомни влязлото в този миг по-голямо момче.

Сякаш нож се заби в сърцето на Ричард. Той погледна към Луси, очите му бяха потъмнели от болка. Нямаше ни най-малка представа, че в сърчицата на децата му се беше настанила такава горчивина заради пътуванията му. След пожара беше прекарвал почти изцяло с тях, отказвайки се от нещата, които биха му доставили развлечение или удоволствие, и на практика не ги беше оставял сами. Припомни си какво беше казал на Луси преди минути и се почувства виновен.

— Мислех, че ще ме разберете — промълви тихо.

— Разбрахме, че не те е грижа за нас — възропта Дейвид. — Ако мама не беше умряла в пожара, сигурно пак щеше да заминеш някъде и да не те видим месеци наред.

Луси протегна ръце към упоритото малко момче, но то рязко се дръпна.

— Не, Дейвид — отрони тя и в очите й се появиха сълзи.

Карълайн отвори широко очи и се притисна в Луси.

— Дейвид греши. Зная, че греши — прошепна тя. — Татко ни обича — добави по-високо.

Ричард тежко преглътна, погледна я и й се усмихна.

— Благодаря ти, сърце мое.

После премигна няколко пъти, защото очите му се бяха изпълнили със сълзи. Извърна се към по-малкия си син.

— Мислиш ли също като Дейвид, че не ме е грижа за вас? — попита, като в същото време коленичи на пода, забравяйки, че е с дрехите, с които се готвеше да излиза, за да може да се вгледа по-добре в очите им.

— Той ни спаси, Дейвид — каза по-малкото момче, осмелявайки се най-сетне да вдигне глава и да погледне по-големия си брат. — И ни научи да управляваме корабчето.

Усмивката на детето беше колеблива, но това беше достатъчно за баща му да разбере, че не е изгубил напълно обичта му.

Той шумно въздъхна. Седна на пода, почувствал се изведнъж слаб след облекчението, което изпита — твърде малко го интересуваше каква гледка представлява. После протегна ръце, за да прегърне двете си по-малки деца. Отначало бавно, след това подтичвайки, те се спуснаха в прегръдките му. Дейвид за миг се загледа към тях, след това им обърна гръб.

Луси се отпусна върху стола — люлка в единия ъгъл на залата, без изобщо да мисли, че може да измачка балната си рокля. Беше свидетел колко разстроени бяха децата следобед и сега, след току-що разигралата се сцена между тях и баща им, беше останала смаяна от дълбочината на чувствата им. Вгледа се в Дейвид, прииска й се да може някак да се докосне до душата му, да намери подходящата дума за него, да го накара да се почувства по-добре.

Все още седнал на пода, Ричард погледна към Луси. Тя му се усмихна. При вида на балната й рокля той се сепна. Притисна по-силно децата към себе си, те го изгледаха с любопитство, и попита:

— Ще може ли Едуард днес да те придружава по време на бала?

— Защо? — попита Луси, усещайки гърлото си свито и затаи дъх.

— Искам да остана с децата.

— И двамата ще останем.

— Не, ти трябва да отидеш — промълви тихо той. Последните му думи като че удариха Луси. Пак не се съобразяваха с мнението й. Тя успя да се овладее:

— Ще трябва да попитам Едуард.

Осъзнавайки недоволството й и какви последствия можеше да има то за техните взаимоотношения, той се почувства задължен да обясни защо настоява:

— Напълно готова си за бала, освен това ако поне един от нас отиде, роднините на Арабела няма да се почувстват обидени, че не сме изпълнили обещанието си.

Луси стана, макар сърцето да й повеляваше да остане и да се бори да стане част от това семейство.

— Ще видя дали Едуард все още е в къщата — изрече тихо тя.

И излезе, преди Ричард да успее да каже каквото и да било в отговор. Бръчки прорязаха челото му и той се замисли над особения тон, с който Луси изрече последните думи.

Карълайн се разплака.

— Не искам да отива. Накарай я да се върне, татко — помоли момиченцето, бършейки очи и нос в ръкава му.

— Тя не си заминава завинаги. Ще се върне, а аз тази вечер оставам с вас — опита се да я успокои баща й.

После погледна към полуотворената врата, след това последователно Робърт и Карълайн.

— Утре ще се видите с Луси.

— Момичетата все плачат — каза Робърт пренебрежително.

— Не е вярно — изхленчи Карълайн.

— Ами, нали виждам — изгледа я брат й, настроен войнствено.

— Престанете веднага, и двамата — повиши глас Ричард, извади кърпа от джоба си и я подаде на Карълайн.

— Не харесвам Лондон — включи се Робърт начумерено. — Искам да си отидем вкъщи.

— Аз също. Кога ще си тръгваме? — попита Карълайн и отново започна да хленчи.

В този миг и Дейвид се обърна да ги погледне. На лицето му се изписа очакване.

Въпреки че първата му реакция беше да се върнат в Девъншир, Ричард много добре съзнаваше, че ако искаше веднъж завинаги да узнае кой заплашва семейството му, трябваше да доведе разследванията си докрай. И да остане в Лондон — поне за известно време. Въздъхна и каза:

— Ще трябва да останем известно време тук.

— Защо?

— Заради сватбата на вуйчо Едуард и Арабела — обясни важно Карълайн. — Днес влязох в балната зала и ги видях да…

— Той не ни е вуйчо — прекъсна я Дейвид.

— Какво? — попита Карълайн, извръщайки се към него.

— Той е ваш вуйчо след сватбата ни с Луси — прекъсна ги баща им със строг глас. — Както и Луси след сватбата ни ви е майка.

— Мащеха — прошепна Дейвид, но така, че да бъде чут.

После погледна към баща си, чудейки се дали той ще го накаже. Сигурен беше, че учителят им щеше да го накаже, ако го беше чул да говори така.

Не за първи път Ричард от своя страна се чудеше дали по-големият му син просто не го предизвиква. Макар да не му харесваше това качество на сина му, той съзнаваше, че в това отношение детето има изцяло неговия характер. Затова се опита да запази спокойствие, като си пое дълбоко дъх.

— Да, тя е твоя мащеха, по-скоро ти е втора майка, Дейвид. Мисля, че вече говорихме по този въпрос, когато ви съобщих, че ще се женя повторно.

Дейвид промърмори нещо под сурдинка. Ричард отново сдържа гнева си, напомняйки си, че синът му е едно дете, което вероятно не можеше да се справи с големите промени, настъпили в живота му. Дали не беше твърде мек с тях през изминалата година, запита се той. Но след нещастието те бяха потърсили обичта му и на него не му се беше искало да им даде какъвто и да било повод да се почувстват отблъснати, след като беше получил шанса да се сближи с тях.

Единствен син, чиято майка обичаше празненствата и светския живот, а баща му беше луд на тема спорт, той винаги беше копнял за голямо семейство. С тази мисъл се беше и женил, а след това беше открил, че жена му прекалено обича да е център на внимание сред обществото в провинцията, за да има време за собственото си семейство. Тя охотно го беше допускала до леглото си, а след това го беше ругала всеки път, като установеше, че е бременна, и го беше отпращала. След като се беше родила Карълайн, тя беше отказала веднъж завинаги да изпълнява съпружеските си задължения. По същото това време той беше започнал да пътува по поръчение на Министерството на външните работи. И по този начин не беше разбрал как са пораснали децата му. Сега съжаляваше за пропуснатите години от детството им.

Въздъхна. После се изправи и седна на стола, на който преди малко беше седяла Луси.

— Разкажете ми какво правихте днес — поде, опитвайки се да игнорира емоциите от последните няколко минути.

Отначало бавно, след това по-уверено и бързо Карълайн и Робърт възстановиха случилото се през деня. Даже и Дейвид се включи с едно-две изречения, когато окончателно осъзна, че баща му не възнамерява да излиза.

След като излезе от учебната зала, Ричард се разходи из къщата, търсейки някой, с когото да си поговори. Когато разбра, че господин Мередит вече се е оттеглил в покоите си, той взе книга от библиотеката, върна се в стаята си и се опита да чете. Бързо се отказа, настани се по-удобно върху стола и съвсем скоро се унесе в дрямка.

Шумът на затваряща се врата го събуди. Той се изправи и се ослуша. Дочу шум от съседната стая.

— Луси? — извика и след това отвори вратата.

Тя седна в леглото.

— Да?

— Добре, че все още не си заспала. Исках да говоря с теб.

Сърцето й, ускорило пулс при звука на гласа му, сега като че се успокои.

— За какво? — попита тя и така силно стисна ръце в юмруци, че кокалчетата й побеляха.

Той я изгледа учуден.

— За децата, разбира се. Ти се оказа права. Не трябваше да се съмнявам в преценката ти.

Думите му би трябвало да я успокоят, каза си Луси. Но тя си припомни как той я отпрати да отиде сама на бала и предпочете да остане с децата.

— Права ли? — попита тя прегракнало.

— Трябваше да ме накараш да те изслушам.

— Как? Ти познаваш децата си по-добре от мен.

— Очевидно не. Чу какво казаха. Те ме мразят.

— Ричард, не те мразят. Обичат те.

— Даже и Дейвид ли? — попита той. После се замисли над това, което току-що беше казал, и се запита колко всъщност мъже наистина се интересуват от децата си. Най-много да се зарадват, че им се е родил син, но рядко някой щеше да седне и да се замисли за наследника си. Даже и родителите му, и приятелите им бяха същите. Припомни си, че когато посещаваше училище, едва ли имаше повече от две-три момчета, сред тях и Едуард, които получаваха редовно писма от родителите си или някой от семейството им ги посещаваше. Когато беше във ваканция, родителите му даже не си бяха вкъщи. Заминаваше направо от училище при дядо си в Уелс, а после, след като дядо му умря, започнаха пребиваванията му при приятели като Едуард. Така ли се беше държал и той със своите деца?

Лицето му се сгърчи от болка при тази мисъл, измъчвала го през цялото време, след като пожела лека нощ на децата си.

Луси го беше наблюдавала през цялото време и беше видяла как изразът на лицето му се променя в зависимост от това какво мислеше и й се прииска да го погали.

— Дейвид нямаше да бъде толкова разстроен, ако не те обичаше толкова — опита се да го убеди тя. — А и повече не е споменал, че предпочита да отиде при родителите на Джулия.

Тя улови ръката му и го притегли да седне на леглото до нея. Погали го по бузата, опитвайки се да го успокои. Опитвайки се да отнеме поне част от болката му.

— По-добре да беше споменала.

— Какво? Защо?

Луси се отдръпна от Ричард. В мига, в който си беше помислила, че може би го разбира, той я беше изненадал неприятно с реакцията си.

— Не. Нямах предвид това — каза той. — Или може би имах точно това предвид. О, вече не знам…

Луси за миг го изгледа. После, независимо, че я владееха противоречиви чувства, наклони глава към него:

— Ела да си лягаме, Ричард. Утре отново ще говорим.

Той извърна глава и я погледна. Не му се искаше да се отказва от разговора, прекалено много бяха съмненията. Но след това въздъхна и се пъхна под завивките. Луси духна свещта и позволи на Ричард да я вземе в прегръдките си.

На следващата сутрин, докато Луси се занимаваше с подготовката за празненството същата вечер, Ричард заведе децата в парка. Той не забеляза двойката, която ги наблюдаваше от каретата, спряла недалеч от къщата.

— Това е най-големият — прошепна жената.

Тя дръпна кожената завеса и се вгледа в момчето.

— Казах ти, че всички са тук — промърмори с дрезгав глас мъжът до нея. — Внимавай да не те видят.

— Не съм толкова глупава — беше гневният й отговор, после тя се наведе напред и заповяда на кочияша да последва каретата с Ричард и децата.

— Не се дръж тогава като глупачка!

Тя се извърна да го погледне, но този път не каза нищо. Когато каретата пред тях намали ход и спря пред входа на парка, каретата, в която бяха те, продължи и ги подмина.

— Нека и ние да слезем тук — предложи тя.

— Много е опасно.

— Глупости!

И преди той да може да я спре, тя извика на кочияша, че го освобождават.

— Трябва да разберем нещо повече. Плати на кочияша.

Мъжът измърмори нещо под сурдинка, но се подчини на изреченото със заповеднически тон от нея.

Внимателно прикривайки се, те успяваха да следят съвсем отблизо Ричард и децата. Вървяха пред тях достатъчно далеч, за да могат в миг да избягат, но и достатъчно близо, за да могат да чуят за какво си говорят. Когато стана така, че Дейвид се оказа начело на групичката, жената се усмихна.

— Той ли е? — попита мъжът.

— Да.

По тона й личеше, че е много развълнувана.

— Хайде да тръгваме — чуха да казва Ричард.

— Но още не сме пили мляко — взе да протестира Робърт.

Карълайн също се помъчи да убеди баща си да поостане още малко. Дейвид просто загледа баща си гневът му беше твърде силен, за да може така лесно да му прости, както бяха сторили по-малкият му брат и сестра му.

— Трябва да взема един пакет.

По тона на гласа му децата разбраха, че не бива повече да спорят с него. Робърт даже и не се обади.

— Какво има в него? — попита Карълайн, вдигайки глава към баща си.

— Нещо, предназначено за Луси.

— За празненството довечера ли? — искаше да знае момиченцето. — Тя пак ще бъде хубава, нали? Даже по-хубава от Арабела.

Карълайн улови баща си за ръка и лекичко подскочи. Дейвид се извърна към нея и се опита да я подразни, правейки гримаса, но тя не му обърна внимание.

Ричард се засмя.

— Елате. Ще ви отведа вкъщи.

Дейвид отново измърмори нещо под сурдинка Баща му го изгледа строго.

— Ето я каретата, татко — изрече бързо момчето, когато забеляза погледа на баща си.

После се обърна към Робърт.

— Ще съм в нея преди теб, Робърт.

— Ами… — отговори брат му и се затича, а след него хукна и Дейвид.

— Глупаци — обобщи Карълайн и усмихната вдигна глава към баща си по начин, който го накара да осъзнае защо бащите на хубавите момичета побеляват по-рано, отколкото бащите на момчетата.

Мъжът и жената, които сега тръгнаха след тях, си размениха съучастнически погледи. Те наблюдаваха, докато семейството се качи в каретата, после мъжът направи знак на един кочияш, който чакаше клиенти през входа към парка.

Когато Ричард се върна с децата вкъщи и ги остави под грижите на гувернантката и учителя, разбра, че разходката е продължила по-дълго, отколкото беше предполагал. Затова се отказа от вечерята и веднага излезе. Когато се върна, вече беше станало време да се преоблича за празненството.

През по-голямата част от деня Луси беше заета да уточнява последните детайли за предстоящото празненство. Но намери и време да влезе в учебната зала и да обещае на децата, че ще могат да наблюдават пристигането на гостите от най-горната стълбищна площадка.

— И ще поръчам на готвачката да ви донесе от същите ястия като за гостите — обеща им с усмивка, припомняйки си колко вълнуващо беше за самата нея, когато като дете й позволяваха да наблюдава пристигането на гостите и после да опита от ястията, приготвени специално за тях.

— Ще дойдете ли с татко да ни видите, преди да дойдат гостите? — попита Карълайн почти с плач.

Робърт и Дейвид направиха гримаси, след като чуха въпроса й. Тя се извърна да ги погледне.

— Е, добре де, нали вчера пак трябваше да ходят на бал, а пък дойдоха?

— Ще се опитаме — отговори й Луси с усмивка, прикриваща болката при спомена за случилото се предната вечер. — Само дано гостите ни не започнат да пристигат по-рано.

— Дядо може да ги посрещне вместо вас — предложи Робърт. — Днес ми каза, че и той ще присъства на бала. Обаче как ще се изкачи по стълбите.

В този миг по-големият му брата го изгледа насмешливо.

— Чух, когато Джарвис каза на единия лакей да го пренесе — изрече Дейвид с такъв тон, сякаш очакваше Робърт да му възрази. — И да пренесе и инвалидната му количка.

— О! — успя само да възкликне по-малкото момче. После децата отново извърнаха погледи към Луси очаквателно. Тя им се усмихна, пожела им довиждане и си излезе.

Докато стигна стаята си, вече куцаше. Не обърна обаче внимание на болката и за пореден път провери дали всичко по предварително изготвения от нея списък от необходими за празненството неща е свършено. След това се протегна и за миг затвори очи.

— Сега да си взема вана — промърмори тя, чудейки се дали ще й остане време и за лека дрямка. Докато чакаше да донесат водата, още веднъж провери мислено всички детайли по празненството, с надежда нищо да не е пропуснала.

Когато вече се беше отказала да се надява, че ще успее да се приготви, преди да пристигнат гостите, в стаята влезе Ричард, облечен в черно и бяло — комбинация според най-последната мода. Той се усмихна, оценявайки балната й рокля в морскозелено, гарнирана с бродерии в златно. Това съчетание още по-добре подчертаваше белотата на кожата й. Беше сложила и перлите си.

— Мисля, че тези бижута ще подхождат повече на роклята ти — обяви той, докато й подаваше кутия с гривна, огърлица, обици и декоративен гребен от злато и диаманти.

Лекичко я улови за раменете и я обърна така, че да може да разкопчае пърлената й огърлица. Луси се загледа в бижутата, които държеше. После се опита да се извърне и да погледне Ричард в очите.

— Не се извръщай още — каза й той, докато се мъчеше да открие закопчалката.

Най-накрая откопча огърлицата и я подаде на Бети, която също беше в стаята.

— Подай ми огърлицата — каза на Луси, докато лекичко я галеше по врата и раменете.

Тя отвори уста и усети, че се задъхва. Извърна се и с устни докосна ръката му.

— Ричард, нямаше нужда — прошепна.

Той закопча огърлицата и извърна Луси с лице към себе си.

— Но аз исках да ти ги подаря — промълви той меко, вглеждайки се в очите й — толкова сини, като морето в слънчев ден.

Бети нервно потрепери. Ричард се отдръпна от Луси.

— А сега нека слугинята сложи гребена в косите ти — предложи той.

Без да каже и дума, Луси седна пред тоалетката. Макар да наблюдаваше какво прави Бети с косата й, тя не изпускаше от поглед и Ричард. Той й се усмихна и тя усети като че топли вълни преминаха през нея. Гледаше го като хипнотизирана. Ако бяха сами, вече щеше да е в прегръдките му и да е забравила напълно предстоящото празненство.

Когато Бети бе окончателно готова с прическата й, Луси се изправи и се огледа още веднъж в огледалото. После се извърна към Ричард и го погледна. Той пристъпи крачка към нея. Тя разтвори устни и ги облиза. Припомняйки си, че гостите всеки миг ще започнат да пристигат, той й подаде ръка. Тя въздъхна и сложи ръката си върху неговата.

Малко по-късно, застанала до баща си, Луси приветстваше гостите усмихната и очите й блестяха. Не беше от дълго време в Лондон, но лесно се беше вписала в обществото най-вече защото одумванията и клюките, които беше очаквала да чуе за себе си, просто не се бяха появили. Тя хвърли бърз поглед на съпруга си, който не се беше отделял от нея, откакто започнаха да прииждат гостите, и му се усмихна. Той отвърна на усмивката й с усмивка.

— Ще танцуваш ли с мен? — прошепна в ухото й. Тя поклати глава и се извърна да поздрави току-що пристигналите нови гости. Музикантите известиха присъстващите за предстоящия първи танц и гостите започнаха да се подреждат.

— Не мога да си позволя да танцувам, преди да са дошли всички гости — каза му тя в една от паузите между представянето на новопристигналите.

— Мога да чакам — увери я той и й намигна.

Против волята си тя му се усмихна.

Баща й се извърна да й каже нещо, но предпочете да замълчи, наблюдавайки щастливия израз на лицето й. Независимо, че празненството беше заради Арабела и Едуард, то се беше оказало добра възможност дъщеря му отново да заеме мястото си в обществото. Макар отначало да не беше убеден в правилността на решението й да се омъжи за Ричард, господин Мередит беше доволен от промяната, настъпила у Луси след женитбата.

Още щом последният гост пожела лека нощ, цял Лондон вече говореше — не само за Едуард и Арабела, но също и за Ричард и Луси.

Ричард беше завъртял във вихъра на танца Луси. Нещо повече, беше я задържал и танцувал с нея три танца подред. Едва когато тя беше се оплакала, че е изтощена, той я беше отвел да седне и да си почине. А когато тя се беше оттеглила в покоите на децата, за да се увери, че при тях всичко е наред, той я беше последвал, не желаейки повече от минута да я губи от погледа си. Наблюдавайки ги как излизат от балната зала, гостите веднага бяха започнали да правят най-различни предположения, но в едно никой не се беше усъмнил — че се обичат.

В малка къща в не най-богатата част на града, една жена се разяри, след като чу разказа как е преминало празненството.

— Направо скандално — обясни приятелят й, после наклони глава към нея. — Чух, че бижутата от злато и диаманти, които тя носеше, са й специален подарък от съпруга й. Един от диамантите беше голям колкото нокътя ми.

Слушателката му за миг не реагира. После устните й се разтеглиха в усмивка. Никой, който би могъл да я наблюдава в този миг, не би могъл да бъде заблуден какви чувства я вълнуваха.

— Злато и диаманти ли? Добави и тях в списъка. — Тя замълча за миг.

— А писмото? Какво стана с писмото? — попита.

— Всичко върви по план.

Той се засмя, разхлаби шалчето си и продължи:

— Никой не ме забеляза. Чаках, докато засвири музиката, и после се промъкнах в къщата заедно с няколко души, които току-що бяха пристигнали. Никой не се заинтересува от мен.

— А за какво ли? — каза тя и сведе глава, за да може той да я целуне по шията. — Казах ти, че точно така и ще стане.

По лицето й премина сянка.

— Не ми се понрави обаче да си стоя вкъщи сама. Трябваше и аз да дойда.

— Твърде опасно е, скъпа моя. Но ти вземаш решенията. Искаш ли да променим плана? А сме близо, толкова сме близо — прошепна той.

После я прегърна и притисна към себе си. Бръкна в джоба си, извади оттам малка брошка във формата на камея със златен обков и й я подаде.

Тя прие подаръка, усмихна се и това й подейства някак отпускащо.

— Прав си. Просто трябва да изчакаме още съвсем малко.

Тя изгледа бедно обзаведената стая и прошепна:

— Повръща ми се от това място.

— Можехме да заминем веднага за Америка.

— Америка? Все още ли се стремиш към този континент? Това даже вече не е модно. Знаеш, че не бях в състояние да пътувам! — И тя го изгледа с такъв поглед, сякаш хвърляше цялата вина за крехкото си здраве върху него.

— Моя беше вината. Чаках прекалено дълго за теб — предпочете да се съгласи с нея той, знаейки, че признанието за собствената вина е единственият начин да предотврати по-нататъшното разгаряне на спора.

— Точно така беше — каза тя и лекичко го плесна по бузата. — Но повече няма да променяш плановете ми, нали, скъпи?

— Никога.

Мъжът отстъпи назад, очите му проблясваха. Очакваше нов изблик на гняв, но нищо подобно не се случи.

Жената му се усмихна. После се извърна и се запъти към вратата. Точно пред нея се спря и го погледна през рамо.

— Идваш ли? — попита.

(обратно)

Глава десета

Второто писмо не бе открито по-рано от следобеда на следващия ден след празненството. Всички бяха станали по-късно и повечето поискаха да изпият сутрешното си кафе или шоколад в стаите си. Луси, разбрала, че не само те, но и слугите ще бъдат уморени, беше уговорила рано следобед да се сервира студена вечеря.

Слънцето, което тъкмо се беше показало, когато се бяха разотишли по стаите да си лягат, все още грееше, когато започнаха да заемат местата си около масата.

— Хареса ли ти празненството? — обърна се господин Мередит към Карълайн, която беше избрал за своя дама по време на вечерята.

— Дамите бяха много красиви — отговори детето. — Но не колкото мама и Арабела.

Момчетата се спогледаха и се усмихнаха снизходително. Карълайн изгледа последователно всеки от братята си, но изразът на лицето й не се промени.

— Точно така беше — настоя тя.

— И аз мисля така, скъпа моя — потвърди господин Мередит и й се усмихна.

Момиченцето победоносно изгледа братята си.

— А на вас хареса ли ви? — обърна се той към момчетата.

Дейвид кимна и тъкмо се готвеше да му отговори, когато се намеси Робърт.

— Досадно беше да седим горе на стълбите, обаче храната беше хубава. Особено пирожките с омар и пастичките.

Дейвид наведе глава над чинията си, прииска му се брат му да не е толкова бъбрив.

— Някой иска ли да дойде с мен на разходка? — попита баща им.

Дейвид вдигна глава.

— Аз ще дойда — каза тихо.

Баща му се усмихна и му кимна.

— И аз — добави Луси.

— Колко скучно! Така ли прекарвате следобедите си в Девъншир, Луси? — попита брат й.

След като годежът му беше оповестен публично и вече нямаше какво да го тревожи, че някой или нещо може да го раздели с Арабела, той изглеждаше много по-спокоен.

— Не. Излизаме в морето.

— В морето ли? — попита бащата на Луси и веждите му се вдигнаха въпросително нагоре. — Не е ли малко опасно?

— Татко ни взема всички, дядо Мередит — обясни му Дейвид. — Ние сме много добри ветроходци.

— И Карълайн ли? — попита Едуард, усмихвайки се на момиченцето.

То се намръщи.

— Научих се да управлявам корабчето още на пет години — заяви надуто.

Още веднъж възрастните си размениха насмешливи погледи. Момчетата захихикаха.

— Кажи им, татко!

Ричард кимна и побърза да прикрие насмешливата си усмивка.

— Ако сте приключили с храненето, можете да се приготвяте за разходка. Ще ви почакам.

Още докато говореше, децата се изправиха, помолиха учтиво за позволение да се оттеглят и се затичаха към стаите си. Той изчака да излязат и едва тогава се обърна към тъста си.

— Кога се връщате в имението си, господине?

Имаше нещо особено в тона му, което накара старият господин да го погледне по-внимателно.

— Не съм решил още. Признавам, че ми се понрави да се срещам с приятели. И да мога да чета вестници, преди още новините да са прекалено остарели. Мога да остана и след завършването на Сезона. Защо?

Той се извърна към дъщеря си, искаше му се да разбере как тя ще реагира на промяната в плановете му. Луси беше навела глава и мълчеше.

— Възникна малък проблем. Ако, разбира се, е приемливо за вас, ще можем ли да останем по-дълго, за да мога да го разреша?

Луси погледна за миг Ричард и после сведе отново глава.

— Винаги сте добре дошли. Съжалявам, че се е появил проблем, но пък се радвам, че ще прекарам повече време с дъщеря си. Притеснявах се от раздялата. Коледа е още много далеч — и усмивка озари лицето на господин Мередит.

— Коледа ли? — попита Ричард, опитвайки се да си припомни дали вече не е дал обещание за посещение по време на коледните празници.

— За сватбата ми, Блаунт — засмя се Едуард. — Ако оцелея дотогава. Опитах се да принудя семейството на Арабела да измести датата по-рано, но майка й остана непреклонна.

— Не е приключила още с подготовката на булчинската си рокля. Освен това, докато се избродират всички ленени покривки и спално бельо, ще мине много време. А и ти обеща, че ще изчакаш.

— Не виждам защо трябва да чакам да избродират инициалите ми на всички покривки. Ти изобщо не си направи труда да чакаш за подобно нещо — опита се да я подкачи брат й.

Като видя, че лицата и на Луси, и на Ричард като че замръзнаха, на Едуард му се прииска да можеше да си вземе думите обратно.

— При нас беше различно — отрони тихо Луси.

После тя се извини и напусна стаята.

Едуард местеше поглед от Ричард на баща си. Осъзнавайки, че каквото и да каже като извинение, ще бъде безполезно, той сви рамене и вместо това обяви:

— И аз трябва да тръгвам. Обещах на Арабела, че ще прекарам заедно с нея следобеда.

Между Ричард и тъста му за миг се настани тишина. После старият господин каза:

— Ако искаш да обсъдиш проблема си с мен, ще съм радостен да мога да те посъветвам.

Ричард се почувства неловко след тези думи, още повече, че не знаеше какво е казала Луси на баща си и затова отговори:

— Поласкан съм от вашето предложение. Въпреки това, мисля, че с този проблем трябва да се справя сам.

Чувайки шум в преддверието, той се изправи.

— Сега се налага да ви пожелая приятен следобед. По всичко изглежда, че вече ме очакват за разходката.

Господин Мередит се загледа след него, смръщил вежди.

Децата се върнаха от разходката със зачервени бузи и в леко приповдигнато настроение, всички говореха едновременно.

— Учителят и гувернантката им, струва ми се, няма да бъдат много доволни, че си ги оставил да тичат на воля, Ричард — каза Луси, вслушвайки се какво разказваха децата на лакея, който им беше отворил вратата.

Разбира се, всичко това бе изречено с усмивка. Тя позволи на Джарвис да отнесе чантичката и шапчицата й.

— Поръчайте да поднесат чая в приемната. И попитайте баща ми дали би искал да се присъедини към нас — нареди тя на главния слуга. — Ще пиеш ли чай с нас или ще излизаш? — обърна се тя към съпруга си.

— Ще пия чай с вас — каза Ричард, наслаждавайки се на руменината, появила се на лицето й от слънцето. — Какви са плановете ти за вечеря?

— Отказах всякакви покани — въздъхна Луси.

— Винаги можеш да кажеш, че си променила плановете си — напомни й съпругът й, разчитайки погрешно въздишката й.

— Нямах такова намерение! — възкликна Луси. — Мисля, че заслужавам една спокойна вечер.

— Ние всички заслужаваме много повече спокойствие, на каквото досега нямахме възможност да се радваме — отговори Ричард.

После, опитвайки се да надвика децата си, додаде:

— Деца, ще пием чай в приемната. Измийте си ръцете и лицата и елате при нас.

Децата се втурнаха нагоре по стълбите.

— Моля, дръжте се както подобава на една дама и господа — подвикна той след тях.

Децата веднага се подчиниха и забавиха ход, но така беше само докато знаеха, че той може да ги вижда. Когато излязоха извън полезрението му, отново се затичаха. Разбира се, всичко се чуваше и Ричард се намръщи.

— Какво очаквате, господине? Те са си деца — каза съпругата му и го хвана под ръка.

Беше се почувствала освежена след разходката с децата — по някакъв начин тя я беше навела на мисълта за причините, заради които се беше омъжила.

— Да донеса ли пощата за вас тук, господине? — попита Джарвис, отваряйки им вратата на приемната.

Ричард кимна. Когато счупи печата на плика, който лежеше най-отгоре, и прочете няколкото думи на листа вътре, му се прииска да върне сякаш времето назад. Писмото гласеше:

Питайте съпругата си дали е намерила изчезналата й брошка. Следващия път може да липсва нещо, което няма да бъде толкова лесно да си върнете.

Ричард прочисти гърлото си и се опита да изрече името на жена си, но като че гласът му не излизаше. Опита отново.

— Луси?

Нещо в тона му я накара да вдигне глава и внимателно да се вгледа в очите му.

— Да?

— Да ти липсва някаква брошка?

— Как разбра? — попита тя смаяна.

— Откога е изчезнала?

Въпреки че не беше повишил тон, нещо в интонацията му й подсказа, че зад въпросите му се криеше нещо по-сериозно.

— Не съм сигурна. Не можах да я намеря тази сутрин. — Тя се намръщи. — Ричард, брошката не е ценна. Просто дреболия — подари ми я Едуард по случай първия ми Сезон.

Преди да могат да продължат разговора си, вратата се отвори и в приемната влезе господин Мередит. Усещайки притеснението им, той ги изгледа с любопитство. Най-накрая се усмихна на дъщеря си.

— Как мина разходката в парка? Къде са децата?

— Тук сме, дядо — извика Карълайн на прага.

И се покатери на коленете му. Очите на Луси се разшириха от изненада, тя знаеше колко болни са краката на баща й, и се спусна да я вдигне.

— Остави я, Луси — възпря я баща й. — Знаеш, че не трябва да мърдаш много, нали, сладка моя? — И се усмихна на Карълайн. — Момчетата могат да ни повозят.

Момиченцето се засмя, а момчетата веднага откликнаха на предложението. Макар килимчетата често да ги караха да се спират, децата не се умориха да бутат инвалидната количка.

Когато слугите поднесоха чая и Луси собственоръчно приготви чаша за всеки, тя ги повика около масичката. Благодарение на чистия въздух и насъбраното слънце по време на разходката, децата бяха огладнели толкова, че сега унищожиха почти цялото количество сладкиши и пасти, поднесени заедно с чая. Ричард, напротив, не хапна почти нищо. Когато отказа да опита и от любимата си лимонова пита, Луси наистина се разтревожи.

Щом като приключиха с чая и сладкишите, Ричард придружи децата до учебната зала. Но преди да ги остави на грижите на учителя им, той го извика настрана и тихо му каза:

— Много внимателно ги наблюдавайте. Предупредете и госпожа Стенхоуп за същото. Не допускайте да изчезват от полезрението ви.

— Нещо лошо ли се е случило, господин Блаунт? — попита господин Ейвъри, чудейки се какво ли са направили децата.

— Просто ви казвам да бъдете по-внимателен.

Ричард остана доволен, когато младият мъж кимна. После целуна дъщеря си и разроши косите на синовете си.

— Ще дойда при вас, когато се върна — обеща той. — Но не ме чакайте, ако се забавя, и си лягайте.

Луси го чакаше в коридора.

— Какво се е случило? — попита го тя, докато влизаха в стаята.

Ричард в същото време заповяда на Роулс да му приготви връхни дрехи за преобличане.

— Нищо.

Луси усети как между тях отново се изправи познатата стена. Но този път реши да не мълчи.

— Не се опитвай да ме лъжеш, Ричард. Кажи ми какво става?

— Нямам време да обсъждам това сега — заяви твърдо той. — Ще се видим, когато се върна. Попитай слугинята си кога е установила липсата на брошката ти.

И Луси, и слугата му се намръщиха при последните му думи.

— Роулс, докъде стигна с разследванията?

— Надявам се скоро да открия отговора — отговори слугата.

— Веднага да ме осведомиш.

Поемайки шапката и ръкавиците, Ричард се приближи до съпругата си, която в същото време се опитваше да сглоби малкото споменати от него факти и да успее да получи отговор на загадката, която представляваше за нея поведението му, и я целуна по бузата.

— Ще се видим по-късно. Почивай си.

— Къде отиваш, Ричард — попита Луси.

— В моя клуб.

И преди да може да му зададе поне още един въпрос, той вече беше излязъл. Луси и Роулс се спогледаха. После тя си влезе в стаята.

Улеснен от отсъствието на господаря си, Роулс реши да продължи с разследванията си. По време на бала предната вечер той имаше шанс да се сближи още повече със слугинята, която се грижеше покоите на господаря и господарката му да бъдат чисти — напета мома, отскоро в Лондон. Поласкана, че е привлякла вниманието на такъв мъж, тя се разбъбри повече от обикновено. Потвърдиха се съмненията на Роулс, че не всички са присъствали на рождения ден на икономката. Една слугиня и един от лакеите не били там. Момичето захихика, когато започна да разказва за начина, по който двамата се измъкнали, и после под секрет му довери:

— Е, тя вече е изгубила онова, което момите трябва най-зорко да пазят…

— На някого да са трябвали по това време? — попита той.

— Всичко беше толкова наопаки цялата вечер, че даже и да са трябвали на някого, никой нищо не е споменал. — Момичето отново се разсмя и му поднесе устни за целувка.

Веднага щом се откопчи от нея, Роулс се зае да издири лакея. Не се наложи дълго да го увещава, че трябва да поговорят. Просто му спомена, че господарят му желае да разговаря с него на таванския етаж. Лакеят, придружил господин Мередит в пътуването му до Лондон и за първи път изобщо напускащ провинцията, с радост изостави лъскането на сребърните съдове и се заизкачва с Роулс по стълбите нагоре.

— Седни тук — каза слугата на Ричард и посочи далечния ъгъл на стаята.

Лакеят отначало като че се подчини, но после се извърна и се запъти към изхода. Роулс се прокашля. Лакеят спря и зачака по-нататъшни заповеди. Слугата на Ричард се приближи до него.

— Разбрах, че си открил място, където да прекараш с момиче — започна той с леко пресипнал глас.

Очите на лакея се разшириха от страх.

— Не съм аз, господин Роулс — каза той нервно.

После погледна към вратата, сякаш измервайки разстоянието до нея и преценявайки дали ще може да избяга.

— Аз пък чух друго.

— Грешно са ви осведомили — каза лакеят, като се приближи до Роулс и на лицето му се изписа гняв. — Заради това могат да ме уволнят. Знам вече кого ще обвиня, ако това стане.

Роулс отстъпи.

— Сега пък ти ме разбра погрешно — каза той колебливо, прииска му се никога да не се бе притичвал на помощ на господаря си така самопожертвувателно. — Намерих си приятелка и мислех…

Лакеят се разсмя от облекчение и потупа Роулс по рамото.

— Разбирам какво имаш предвид. Е, наистина си открил човека, който да ти каже какво да направиш. Има едно местенце в градината, обградено с високи храсти и с пейка по средата. Рядко някой ходи там.

— Но как се измъквате без никой да ви види?

Лакеят отметна глава назад и се разсмя.

— Искаш да ти издам всичките си тайни, така ли? — попита.

Роулс кимна. Лакеят се втренчи в него, като че се опитваше да разбере нещо по израза на лицето му. Най-накрая каза:

— Има една врата, която прилича на прозорец. В сутерена.

— Какво? Къде?

— Повече нищо няма да ти кажа. Трябва да тръгвам.

И преди Роулс изобщо да има време да отвори уста, лакеят вече беше излязъл от стаята.

Докато Роулс говореше с лакея, господарят му беше отнесъл писмото на мъжете, които с помощта на наставника си беше наел да се занимават със случая.

— Кажете ми какво открихте досега? — настоя той и хвърли писмото на масата пред тях.

— По-тихо, господине — помоли го нисък мъж в доста стари дрехи.

Същият този мъж огледа тъмната и усойна кръчма, за да се увери дали някой не ги гледа с любопитство. Като се убеди, че при този шум никой не би могъл да ги чуе какво си говорят, той взе листа от масата и го прочете.

— Брошката наистина ли липсва?

— Съпругата ми потвърди липсата й. Какво възнамерявате да правите?

— За кое? — попита мъжът и се подпря на масата, в едната си ръка държеше чаша с бира.

— Плащам ви, за да спрете всичко това — процеди Ричард през зъби. — И то трябва да спре.

— Съгласен съм. Но трябва да ни дадете още малко време — каза мъжът и върна писмото на Ричард — Разпознавате ли почерка?

— Всеки би могъл да го напише.

— Не точно всеки.

— Защо? — попита Ричард и го изгледа изненадан.

— Вгледайте се в буквите. Всички са перфектно изписани. И никъде няма грешка.

Мъжът се наведе към Ричард и изрече почти в ухото му:

— Човекът, който го е писал, е получил много добро образование.

Изненадан, Ричард отново прочете писмото.

— Нещо друго имате ли да ми съобщите?

— Сега не. Когато партньорът ми се върне, тогава може би.

После отново огледа кръчмата — един-двама души ги зяпаха любопитно.

— Трябва да си тръгвате. И не се връщайте повече тук.

Ричард също се огледа и забеляза нездравия интерес, които бяха предизвикали. Той кимна.

— Искам резултат — повтори твърдо. — Знаете ли къде да ми изпратите съобщение?

Мъжът кимна. Докато Ричард вървеше към изхода той го следваше с поглед. Нищо не можеше да се прочете по израза на лицето му.

Щом Ричард се върна в къщата на площад Гросвенър, Роулс вече го очакваше.

— Разбрах по какъв начин са влезли в къщата — докладва слугата и по тона му личеше колко е доволен от постижението си.

После разказа историята на лакея и слугинята без обаче да издава имената им.

— Откри ли въпросния прозорец? — попита Ричард разхлабвайки шалчето си.

— Не още. Не можах да измисля подходяща причина да сляза в сутерена — изрече със съжаление слугата.

— Хм. Пред мен ще възникне същият проблем — проточи Ричард и започна да сваля ризата си — Сигурен ли си, че лакеят не те е излъгал?

— Не мога да бъда сигурен, преди да съм открил вратата — каза Роулс.

По тона на гласа му и издадената му брадичка Ричард разбра, че слугата му не е чак толкова уверен.

— Разбира се. Сега да измислим основателна причина да слезем в сутерена — каза Ричард и се засмя. — Слугите на господин Мередит доста ще се чудят, като ме видят долу.

— Може би госпожа Блаунт ще измисли нещо — предложи слугата, като в същото време проверяваше кои от шалчетата на господаря му се нуждая от гладене.

— Невероятно добра идея, Роулс. Ще я известя веднага — и Ричард се втурна към вратата, която разделяше стаите им.

Там се оказа само слугинята.

— Къде е съпругата ми? — попита той, без да обръща внимание, че разочарованието от отсъствието на Луси ясно си личи на лицето му.

— Мисля, че е в приемната с господин Мередит — осведоми го тихо Бети.

Тя погледна за миг Ричард, после сведе глава и отново се зае с довършването на шева, с който се беше заела. Въпреки че господарката й не споделяше чувствата си, за Бети беше ясно, че бракът й беше с проблеми. Колкото повече време минаваше, толкова повече Бети се убеждаваше, че проблемите идват от съпруга.

Ричард изруга тихо. Налагаше се да чака. Знаеше, че нито той, нито Луси биха искали да въвличат баща й в техните проблеми. Може би след вечерята ще му се удаде възможност да поговори с нея, помисли си той.

Докато Ричард изчакваше по-подходящо време да говори със съпругата си, авторката на писмото беше заета с друго.

— Откри ли мъжете, от които се нуждаем — попита тя партньора си, а на някога красивото й лице беше изписана решителност.

— Четирима от най-огромните и най-безмилостни мъже, с които едва ли някога би искала да се срещнеш — отговори мъжът, ехидно усмихнат. — Чакат само сигнал от нас.

За миг замълча, но после отново се обади:

— Сигурна ли си, че това ще подейства?

— Глупак. Разбира се, ако свършиш своята част от работата, ще подейства. Не моят план се провали последния път — добави тя с горчивина.

— Казах ти, че прозорецът беше затворен. Трябваше да чакам, докато обявят тревога — отговори той, понякога му се искаше да я беше оставил онази нощ там, където я беше открил.

Сякаш усетила какви мисли го занимават в този миг, тя се усмихна.

— Зная, че не трябваше да споменавам за това.

Тя се приближи до него, лекичко го поглади по гърдите, след това ръката й се спусна по-надолу. Той потрепери. Тя го целуна, а ръцете й продължиха да го галят.

— Но мисълта, че той се спаси, винаги ме докарва до ярост. Трябваше да умре.

Този път партньорът й се зае да я успокоява.

— Той ще си плати за всичко. Обещавам ти.

Завладян от нея още от първия път, когато бяха станали интимни, оттогава той като че живееше само за да й доставя удоволствие.

Жената в прегръдките му притисна лице към рамото му и се усмихна.

(обратно)

Глава единадесета

Луси вдигна глава, когато Ричард влезе в приемната. По усмивката й не можеше да се разбере какви чувства я вълнуват. Нямаше и смисъл да му показва колко е ядосана. Беше прекарала повечето време, след като изпи чая си, да си напомня, че не беше му обещавала нищо друго, освен да споделя с него къщата му, децата му и леглото му. Само защото тя повече не намираше за задоволително тяхното някога удобно решение, той не беше длъжен да споделя нейните възгледи.

— Къде е Едуард? — попита Ричард, оглеждайки се, очаквайки сякаш приятелят му непременно да е някъде в стаята.

— С Арабела. Като прикачен с карфица към нея е — каза господин Мередит. — Или поне така ще бъде, докато семейството й не се умори от постоянното му присъствие.

Той се усмихна и продължи:

— Спомням си какво беше, когато аз ухажвах майка ти, Луси. Не ми се искаше изобщо да я изпускам от полезрението си.

— Истина ли казваш, татко? Колко дълго бяхте сгодени?

И Луси, и Ричард с изненада видяха на бузите на стария господин да се появява червенина.

— Седмица.

— Седмица? Нима, татко?

— Толкова се страхувах да не си промени мнението, че я убедих, а пък тя убеди семейството си да ни позволи да се оженим със специално разрешение. Разбира се, всички от обществото с нарастващо любопитство брояха всеки месец до раждането на Едуард.

— Татко! — Луси бе направо шокирана от думите му.

— Не се превземай. Какво толкова съм казал. Той се роди единадесет месеца след женитбата.

Притеснен от израза на лицето на жена си, Ричард сподави смеха си.

— Нищо такова нямах предвид — извика Луси и бузите й се обагриха в червено. — Как можеш да подкрепяш родителите на Арабела в настояването им Едуард да изчака със сватбата? Те биха се вслушали в думите ти, а ти се показа толкова жесток!

— Не съм жесток. Когато аз се жених за майка ти, тя не беше се сгодявала преди това за никого, още повече, че предишният годеник на Арабела е и починал и тя е носила траур за него. Така че нямам право да подкрепя една прибързана женитба. И така се говори достатъчно за нея в обществото. Много по-добре е нещата да вървят по реда си и по-спокойно — заключи той твърдо. — А брат ти много добре разбира всичко, докато ти не го приемаш.

— Не смятам, че е честно…

Преди Луси да може да приведе още аргументи, Джарвис отвори вратата и обяви, че предстои да бъде сервирана вечерята. Тя улови ръката на съпруга си.

— Ти какво ще кажеш? — попита го.

— Не бих искал да чакам толкова дълго за теб — прошепна той в ухото й.

Дъхът му я погали. Тя извърна глава, за да го погледне в очите и му се усмихна. Господин Мередит се извърна, беше се приготвил да им каже нещо, но като ги видя се извърна обратно — на лицето му се беше появила усмивка.

Едва след вечеря, когато се запътиха към покоите си, Ричард имаше възможност да говори с Луси за сутерена.

— Сутерена ли? Защо се интересуваш от него? — попита тя и вдигна въпросително вежди.

— Така можем да си обясним по какъв начин съобщенията са стигнали до стаята ти — поясни той тихо, отваряйки вратата, водеща към покоите им, пред нея.

В стаята я очакваше Бети.

— Отпрати я — помоли Ричард, прегръщайки Луси през кръста.

Луси изпълни молбата му, изчака слугинята да затвори вратата и се извърна към него.

— Какво се е случило? Какво си разбрал? — попита тя с прегракнал глас и едва поемайки си дъх.

Той се вгледа в разтрепераните й устни. Не можа да се въздържи, наведе глава и я целуна. Ръцете му я обгърнаха и той я притисна силно към себе си, така че тя усети тежестта на тялото му. Целуна я отново, а тя вдигна ръце и го прегърна.

— Ти си сладка, толкова си сладка — промърмори той, забравяйки за миг какво беше решил да я помоли — твърде отдавна не я беше държал в прегръдките си.

Въпреки желанието й да се забрави в прегръдките му, да му позволи да я избави от всичките й притеснения, Луси се отдръпна.

— Ричард?

— Хм.

Той сведе глава, за да я целуне отново, но тя отдръпна глава и отстъпи крачка назад.

— Какво има?

— Нали искаше да говорим? — напомни му тя.

— Може и по-късно да поговорим — каза той, улавяйки я за ръка и придръпвайки я към себе си.

Желанието да я има явно си личеше по израза на лицето му.

Но Луси не се предаваше.

— Какво искаше да ми кажеш за сутерена? — попита тя, като сложи ръце на гърдите му и по този начин го задържа на разстояние от себе си.

— Какво за сутерена?

— Аз те питам същото? — напомни тя.

Той улови едната й ръка и я поднесе към устните си. Луси отново направи опит да се освободи от него.

— Ричард!

Този път, за нейно съжаление, той също отстъпи назад и разтърси глава, сякаш за да проясни мислите си. Пое си и няколко пъти дълбоко дъх, после се намръщи като че искаше да си припомни за какво всъщност искаше да разговаря с нея.

— Сутеренът. Нека да ти кажа какво откри Роулс — и я поведе към канапето пред камината.

След като изслуша разказа на Ричард, Луси се намръщи.

— Прозорецът, който всъщност е врата? Какво трябва да означава това? — попита тя.

— Надявах се ти да можеш да ми кажеш — каза Ричард. — Чувала ли си за тази врата?

— Нищо подобно не зная. Но татко купи тази къща точно преди да бъда представена в обществото. Преди това имахме друга къща, по-малка. Само веднъж съм била тук, така че не съм имала време да разбера всичко за нея. Може би татко или Едуард биха могли да ти помогнат — предположи Луси, опитвайки се в същото време да потисне по някакъв начин нарастващото у нея напрежение.

Ричард смръщи чело.

— Не искам да въвличам и тях в нашите проблеми — обясни той. — А Едуард и така е достатъчно притеснен. Не бих искал допълнително да го притеснявам.

— Глупости. Те с радост ще ти помогнат.

Той се изправи и се загледа в горящия огън. Макар да беше началото на лятото, вечерите бяха студени. Тъкмо когато Луси почувства, че повече няма да може да издържи на настъпилата тишина, той се извърна към нея.

— Много съжалявам, че ти причиних такива притеснения.

Луси усети сякаш сърцето й пропусна един удар. Да не би да искаше да й каже, че съжалява, че я е помолил за помощ. Тя сведе глава, за да не може Ричард да види сълзите й.

Но сякаш усетил какви чувства я вълнуват, той отново приседна на канапето и се приближи плътно до нея.

— Сигурно съжаляваш, че изобщо прие моето предложение — промълви той, улавяйки ръката й в своята.

Пръстите му погалиха дланта й. Тя не се отдръпна и той като че си възвърна самообладанието.

— Да съжалявам? Ричард, изобщо не съжалявам — увери го тя и в същото време усети надеждата, че зад страстта му се крие нещо повече, отново разцъфтя у нея.

Сълзите й пресъхнаха. Прииска й се той да я погледне в очите, да се освободи от притесненията си и да й каже какви чувства изпитва към нея.

Той я погледна, но не каза нищо подобно. Отново си сложи познатата маска.

— Значи аз съм истински късметлия.

Устните му се разтеглиха в усмивка, очите му заблестяха и той се наведе към нея. Луси затаи дъх, забравяйки за всички проблеми помежду им, пред които току-що отново се бяха изправили, впечатлена от прочетеното обещание в очите му.

— Ричард? — прошепна тя.

Отговорът му се сля с целувката, която последва. Този път никой от тях даже и не направи опит да се отдръпне, позволявайки на страстта помежду им да пламне и да ги поведе един към друг.

Доста по-късно същата вечер, лежейки в обятията му, Луси се извърна към него, за да го погледне.

— Ричард?

— Хм — промърмори съпругът й и в тона му си личеше задоволството му.

Той протегна ръка и започна да увива една от къдриците й между пръстите си.

— Трябва да си поговорим.

Той въздъхна и кимна. Лекичко се отдръпна от нея и оправи възглавницата под себе си така, че да може да седне и да се облегне.

— За сутерена — предположи той, тонът му беше тоста мързелив.

— Не само за това.

В резултат на случилото се през последните няколко дни, Луси беше взела решение. Беше отсрочила изпълнението му след празненството по случай годежа на Едуард и Арабела, макар да знаеше, че не може вечно да отлага и да стои настрана. Чувстваше се силно приканена от развитието на отношенията й с Ричард.

Тя облегна глава на рамото му. Сред настъпилата тишина се опитваше да намери най-точните думи.

— Ричард?

Той се прозя и отвори очи. Не беше настроен за разговори сега и му се искаше да може да го отложи.

— Какво?

— В какво съжаляваш, че си ме въвлякъл? Какво става? Какво означават двете писма? — веднъж започнала да говори, въпросите й се изляха наведнъж от устата й.

Както много често тези дни, Ричард отново си пожела да можеха да се върнат към първите дни след женитбата си — когато още не се беше появило съобщението. Толкова щастливи бяха тогава… Осъзнавайки, че е невъзможно, той въздъхна. После каза:

— Това започна около три месеца преди пожара.

— Пожара ли? — Луси се изправи в леглото. — За едно и също нещо ли говорим? Ричард, не те разбирам.

— Ако трябва да кажа истината, и аз нищо не разбирам.

— Престани да бъдеш толкова загадъчен — помоли с настоятелен тон Луси. — Просто ми разкажи какво знаеш.

— Зная, че бележката, която получи, е част от нещо по-голямо. Три месеца преди пожара започнах да получавам писма, в които ме заплашваха, че ще навредят на семейството ми. Отначало помислих, че са във връзка с работата, която вършех за правителството.

Ричард направи пауза, за да си поеме дъх, чертите на лицето му като че се бяха изострили.

— А не бяха ли? — попита Луси, подтиквайки го да продължи.

— По всичко изглежда, че не. Хората, които наставникът ми нае по това време, за да разберат кой може да бъде авторът им, установиха, че не може да са били свързани с работата ми. Взех предпазни мерки. Но писмата продължиха да пристигат.

— Какво пишеше в тях?

— Най-вече заплахи, които отказвах да взема много на сериозно.

Ричард притвори очи, вината, че не им беше обърнал по-сериозно внимание, която почувства след пожара, го обхвана отново.

— Нищо не направих, а Джулия можеше още да бъде жива.

— И ние никога нямаше да се оженим.

Луси не можеше да си представи, че тонът на гласа и издаваше отчаянието й. Права е била, той съжаляваше за първия си брак, мислеше си тя.

Ричард обви ръце около нея и я притегли към себе си.

— Никога не казвай подобно нещо. Не зная как бих се справил през последните седмици без теб…

После я улови за брадичката и лекичко повдигна главата й, така че да може да я погледне в очите.

— Ти отново върна радостта в моя живот.

И я целуна, очаквайки тя да се притисне по-силно към него.

Докосването на устните му до нейните я накара да се освободи от мислите, че той би могъл да съжалява за първия си брак. Тя направо се разтопи от любов и наистина се притисна по-силно към него. Не би могъл едновременно да я целува по този начин и да желае гибелта й, помисли си тя. Известно време постояха така, прегърнати и мълчаливи. После Луси попита:

— Писмата, които се получиха в Лондон, като тези, които са започнали да пристигат три месеца преди пожара, ли са?

— Откъде разбра, че не съм получил само едно писмо? — попита той и се замисли дали всъщност тя не знае повече, отколкото му казва — но веднага отхвърли тази мисъл.

— Ричард, наблюдавах израза на лицето ти следобед, когато отвори едно от писмата. Единствения път, когато видях същия израз на лицето ти, бе, когато ти дадох писмото, което намерих на тоалетката си. А също и след като беше прочел съобщението във вестника — допълни тя.

Ричард трепна.

— Съобщението — повтори той.

За миг замълча, после добави, надявайки се Луси да приеме обяснението му:

— Съжалявам, че избухнах тогава. Но бях извънредно притеснен.

— Притеснен? Ричард, ти изригна като вулкан. Защо?

— Страхувах се. Когато се преместих с децата в Девъншир, не казах почти на никого къде отивам. Един мъж от Министерството получаваше писмата ми тук в Лондон и ги препращаше. Имаше грижата също и да изпраща моите писма, предназначени за приятелите ми. И докато никой не знаеше къде се намираме, заплахите спряха да пристигат.

— О!

Луси изви глава, за да може да вижда очите му.

— Какво казаха за това мъжете, които беше наел наставникът ти?

Съпругът й изглеждаше наистина много притеснен.

— Ричард?

Той се прокашля. После каза:

— Те не знаеха нищо за това. Не им бях казал нищо.

— Какво? Ричард, как си могъл да постъпиш толкова глупаво?

— Зная. Наставникът ми вече ми проглуши ушите с подобни обвинения. Но всичко, за което можех да мисля тогава, беше как да спася децата си.

Мисълта, че съществува опасност за децата, я накара да се разколебае. Но все пак попита:

— Добре, но защо реагира така, като видя съобщението във вестника?

— Страхувах се, че така всички ще научат местонахождението ни — отговори тихо.

Прииска му се да я притисне по-силно към себе си, но не го стори — страхуваше се тя да не се отдръпне.

— И така ли стана? — попита Луси с още по-колеблив тон.

Нейното семейство беше поставило децата му в опасност, дали той някога би й простил?

— Не. Първото писмо се появи едва когато пристигнахме в Лондон.

Луси въздъхна с облекчение и се замисли. Отново облегна глава на рамото му. Той я прегърна с една ръка и я притисна така силно към себе си, че тя можеше да почувства пулса на сърцето му.

— Защо са чакали досега? — попита тя почти шепнешком, така че думите й изглеждаха не толкова изречени, колкото като мисъл, минала едновременно през главите и на двамата.

— Не зная — призна той някак неохотно.

Отново си помисли дали не е по-добре да натовари семейството си на каретата, да запрегне конете и да се отправи колкото е възможно по-бързо към Девъншир.

— Някой сега занимава ли се със случая? — попита Луси.

Тя трескаво размишляваше над чутото, искаше да го огледа от всички страни.

— Обърнах се отново към мъжете, които вече бяха работили над предишните писма — съобщи й Ричард.

После я погали по рамото и я целуна по врата. Луси не обърна внимание на чувствата, предизвикани от докосването му.

— При тях ли беше днес следобед?

— Да.

— Показа ли им писмото, което получи днес?

— Да.

Изведнъж притесненията, които беше крила толкова дълго в себе си, взеха връх и сложиха край на сдържаността, на която толкова дълго се бе учила. Реагирайки както ако беше момиче, тя се извърна и го удари в областта на стомаха.

— Ох! Защо ме удари? — попита я той снизходително, разтърквайки мястото, което беше улучила.

— Защото ме остави на тъмно. Кажи ми сега какво пишеше в писмото, което се получи днес?

Гледаше го с такъв поглед, сякаш той би могъл да бъде авторът на писмото.

— Споменаваше се за брошката, която ти се е изгубила, и се правеше намек, че скоро и друго нещо ще изчезне по същия начин.

— Брошката ми ли? Какво биха искали да докажат с това? Тя даже не е и толкова ценна.

— Мъжете, които съм наел, предположиха, че това е просто предупреждение. Ако този, който е доставил писмото, е могъл да вземе брошката…

Ричард се отказа да довърши изречението, страхувайки се, че ако изрече опасенията си на глас, те наистина ще се случат.

— Друго бижу ли могат да вземат? Ричард, трябва да сложим всички твои подаръци в сейфа на татко.

Луси се отдръпна от него и понечи да слезе от леглото.

Ричард я улови за ръката и я придърпа към себе си.

— Не мисля, че имат това предвид — обясни той.

Луси отново се настани на предишното си място и облегна глава на рамото му.

— А какво?

Доста колебливо, сякаш страхувайки се, че ако облече догадките си в думи, те ще придобият реалност Ричард каза:

— Луси, трябва много да внимаваме. Ако пожар обхване тази къща, баща ти…

— Татко?

Очите й се разшириха. Извърна се, за да го погледне.

— Ричард, да не искаш да кажеш…

Също като него тя не посмя да изрече на глас мислите си.

— … че пожарът не е бил нещастен случай.

Тихо изречените от него думи като че прогориха мозъците им. Макар душата му да беше изпълнена с не по-малък ужас от мисълта какво би могло да се случи, Ричард все пак запази самообладание, докато на лицето на Луси можеше да се прочете силен страх.

— И ти мислиш, че в последното писмо намекват за това — каза тя с внезапно одрезгавял глас.

— Не зная. Единственото, което си спомням, е, че миналия път се оставих Джулия да ме убеди, че няма никаква опасност. А толкова я молих да отидем някъде другаде. Този път възнамерявам да се подготвя по-добре.

Ледената нотка, която Луси усети в тона му, бе по-режеща, отколкото зимен вятър.

— Значи Джулия е знаела за заплахите?

— Да. И също като мен си мислеше, че са свързани с работата ми като куриер. Но и двамата сме грешали и това струва живота на Джулия. Не възнамерявам да излагам нечий друг живот на опасност — приключи гневно Ричард.

Луси придоби замислен вид. Тя се прозя, но не притвори очи, напротив, като че се беше втренчила в нещо невидимо. Най-накрая изрече:

— По-добре наистина да се подготвим този път. Сега нищо не можем да направим. Но утре…

— Утре ще слезем в сутерена — довърши твърдо Ричард, прехвърли ръка през раменете й и я придърпа надолу.

Даже и когато усети по равномерното й дишане, че най-накрая се е успокоила и заспала, той остана буден — като на пост.

След закуската на следващата сутрин Луси предприе първата стъпка по осъществяване на плана им да изследват сутерена. Срещна се с икономката и й обясни, че баща й възнамерява да предприеме някои промени из къщата и я е помолил да инспектира местата, където ще се правят подобренията.

— Не бих искала да попреча на никого в работата му. Моля ви просто да осведомите готвачката и останалите от персонала да не се безпокоят излишно, а ние ще се постараем да бъдем колкото е възможно по-незабележими.

— Ние? — попита икономката.

— Съпругът ми и аз — уточни кратичко Луси, чудейки се как да обясни присъствието на съпруга си, ако бъде попитана.

За щастие икономката само кимна и излезе от стаята й.

Когато не след дълго те слязоха в сутерена, икономката ги чакаше на най-долната площадка на стълбите.

— Ще съм щастлива да отговоря на всички ваши въпроси — каза тя и ги последва.

Луси и Ричард се спогледаха. Не бяха очаквали подобна компания. Колкото бе възможно по-бързо те обиколиха всички стаи — навсякъде имаше слуги, които се трудеха над ежедневните си задачи — търсейки прозореца, за който им беше споменал Роулс. Отначало не откриха нищо. Вече бяха готови да се откажат, тъкмо когато надникваха в стаята, където обработваха храната. Там забелязаха сводест прозорец и тъй като беше отворен, видяха, че води към градината.

— Откога този прозорец е в такова състояние — попита Луси, сочейки дъските, които частично го покриват.

— Така е, откакто за пръв път дойдохме в тази къща — каза икономката, чудейки се на внезапния интерес на господарката си.

— Нека да проверя — прошепна Ричард. — Отвлечи й вниманието, за да мога да проверя.

Луси кимна.

— Доволни ли сте от обстановката тук долу — попита Луси жената, която ги беше придружила навсякъде в тяхната обиколка из сутерена. — Какви промени бихте направила?

— Сигурна съм, че ще остана удовлетворена от всички промени, които господарят ще направи. Той настоя кухнята да бъде оборудвана със съвсем нова готварска печка. Много по-удобна е и е много по-чисто с нея — каза икономката.

— Не намирате ли кухнята малко тъмна?

— О, даже е много по-светло, отколкото в някои други къщи. И с тия лампи на тавана навсякъде става по-светло. Няма нужда от повече.

Тя замълча, за да си поеме дъх и се огледа. Забелязвайки Ричард до прозореца, прекоси стаята и се приближи до него.

— Този прозорец си е чиста загуба на материал. Освен това и много духа. Изобщо няма нужда от него.

Ричард кимна.

— Ето една промяна, която може да се направи. Зазидайте го.

— Съгласен съм — каза Ричард, приближавайки се до Луси. — Ще предадем на господин Мередит вашите препоръки.

Той лекичко постави ръка на рамото на Луси и допълни:

— Благодаря за помощта ви. Ако ни потрябват повече сведения, ще се върнем. Моля да ни извините, че ви отнехме толкова време.

Луси извърна глава и го загледа, но не можа по израза на лицето му да разбере дали това е търсеният от тях прозорец. Тя се сбогува с икономката и позволи на Ричард да я поведе по стълбите нагоре.

Той избра да влязат в приемната. След като вратата след тях се затвори, тя се извърна към него.

— Е, какво мислиш? Прав ли е бил Роулс?

— Да. Дъските едва се държат на гвоздеите. Всеки би могъл без усилие да ги махне.

Лицето му беше замислено.

— И какво ще правим сега? — настоя да узнае Луси, хващайки една с друга ръцете си, надявайки се треперенето им така да не личи.

— Ще го зазидаме.

Ричард се насочи към вратата, после спря.

— Забравих. Ще кажем ли на баща ти?

— За кое?

— Че ще правим промени в собствената му къща. Не можем да го залъжем, както направихме с икономката.

— О!

Луси се смълча. Но това трая само миг.

— Просто ще му обясним всичко.

На лицето на Ричард се изписа неохота.

— Той ще разбере.

— Ще разбере, че съм изложил на опасност дъщеря му ли? Ако ти беше Карълайн, а аз ти бях баща, не съм сигурен, че бих се отнесъл с разбиране към подобно нещо.

— Татко няма да застане на пътя ни. Ще видиш — обеща му тя.

За нейна изненада, баща й реагира точно както й беше казал Ричард.

— Заплахи? В моята къща? Кой ги отправя? — гласът му беше подобен на рев.

Когато Ричард обясни, че все още нямат никаква представа кой би могъл да бъде, бащата на Луси като че, противно на очакванията им, се поуспокои.

— С какво мога да ви помогна? — попита той, като местеше поглед от единия към другия и обратно.

— Открихме прозорец, през който може да се проникне в къщата, и мислим, че точно него е използвал авторът на писмата — каза Луси.

Тя се наведе над баща си и прехвърли ръка през раменете му.

— И? — попита господин Мередит доста рязко.

Но в същото време прегърна дъщеря си през кръста.

— Бихме искали да го зазидаме — обясни Ричард. — Вашата икономка мисли, че това е много добра идея. Сложили са няколко дъски, но въпреки това оттам продължавало да духа. А ако го зазидаме, ще спрем достъпа на външни хора.

— Сигурно и някои от слугите го използват, за да си правят срещи — предположи господин Мередит.

После погледна първо Луси, след това Ричард, после отново Луси. Най-накрая се прокашля. Луси се изправи и се приближи до съпруга си. Ричард я прегърна през кръста.

— Добре, зазидайте го — каза тихо старият мъж. — И ми съобщете, ако се появят нови писма.

Преди залез-слънце прозорецът беше зазидан. Наблюдавайки работата откъм градината, Ричард въздъхна с облекчение, после се извърна към съпругата и децата си, които бяха дошли с него. Особено за децата беше много интересно. Ако Ричард не ги беше спрял, момчетата щяха да се спуснат да помагат на мъжете, които се трудеха с тухлите.

— Можехме да им помогнем да пренесат тухлите, татко — опита се да протестира Робърт, когато Ричард ги дръпна и ги отведе настрани.

— Можехме също да им носим инструментите — обади се Дейвид.

Гледаха го толкова умолително, че на Ричард не му даде сърце да им откаже направо.

— И така да се изцапате, че да не можете да се появите в парка — каза Луси.

И се усмихна на съпруга си.

— Ще ходим в парка ли? — попита Робърт.

— Оня с кравите ли? — попита Карълайн и очите й се разшириха от вълнение. — Татко каза, че следващия път можем да си поискаме малко мляко. Нали, татко?

— Това ли съм казал? — попита Ричард, все още загледан в работниците.

После се извърна и се усмихна на дъщеря си.

— Да. Ти обеща. Кажи му, Дейвид! — примоли се Карълайн, подскачайки около тях.

— Ще предпочетеш мляко пред сладолед? — попита я баща й.

Той видя как работниците положиха последната тухла и след това се обърна изцяло към семейството си.

— Днес мислех да ви заведа на друго място.

— Къде? — поиска да узнае Дейвид.

Ричард за миг вдигна очи към Луси и се усмихна.

— В менажерията.

— Какви животни има там? — попита Робърт.

— Сами ще видите. Аз самият не съм бил там от години — отвърна баща му. — Хайде сега бързо по стаите си да се приготвите.

Последва ги с поглед, докато се изгубиха по посока към къщата. После се извърна към Луси.

— Ще дойдеш ли с нас?

Тя отвърна на усмивката му с усмивка.

— С удоволствие…

Неспособен да устои на обхваналата го страст, макар да бяха на открито и всеки от слугите би могъл да ги види, той я целуна.

Тя инстинктивно отстъпи назад. Лицето й беше поруменяло.

— Трябва да се преоблека в нещо по-подходящо — смотолеви Луси. — Кажи на децата, че няма да се забавя.

И забърза към къщата.

Ричард се приближи към току-що зазидания прозорец и плати на работниците. После и той се запъти към къщата, удовлетворен, че достъпът до къщата е затворен.

(обратно)

Глава дванадесета

На другия край на града един от мъжете, които Ричард беше наел да открият кой заплашва семейството му, се намръщи, като чу доклада на партньора си.

— Значи знаем не повече, отколкото преди? — попита той остро.

— Много странно, нали. Трябва да е някой, който го познава много добре — каза партньорът му и си сръбна доста голяма глътка бира.

После отри уста с ръкава си.

— Говори ли със слугите?

— И не поискаха даже да имат нещо общо с мен. Изглежда някой така се е постарал в разпитите си, че ги е направил подозрителни.

Той се пресегна през масата и приближи глава до ухото на мъжа, така че никой да не може да ги чуе.

— Наех няколко мъже да наблюдават. Никой не ще може да влезе или да излезе, без да бъде забелязан.

— Добре си го намислил. Ще се наложи обаче да наемем още няколко, за да наблюдават всеки обитател на къщата, когато излезе из града.

— Но ще струва много пари — като че се оплака партньорът му. — Той дали ще плати?

— Вече плати — успокои го мъжът, който единствен беше виждал Ричард, и показа пълната кесия. — И ми каза да не се безпокоя, ако трябва да се доплати — допълни и се усмихна. — Каза, че ще има и повече, ако ги открием.

— Хм. Мисля, че не ни казва нищо. Прати му съобщение. Нека да се срещнем с него, но другаде. Ако го видят втори път тук, ще има приказки.

Мъжете си кимнаха един на друг.

Когато Ричард се върна от разходката с децата и Луси, съобщението им вече го очакваше. Луси го наблюдаваше и след като той счупи печата, тя усети, че цялата трепери. А той смръщи вежди.

— Е? — обади се тя.

— Мъжете, които наех, искат да се видим.

— Може ли да дойда с теб?

— Не. Дама като теб няма работа в тази част на града, където трябва да отида. Почини си.

Нежността в тона му посмекчи отказа.

— И не ми казвай, че не се нуждаеш от почивка — додаде той строго, но в същото време й се усмихна. — Започна да накуцваш, а това е сигурен знак, че си уморена. Май не трябваше да идваш с нас този следобед.

— Ричард, не трябва да се опитваш постоянно да ме предпазваш само защото не съм много здрава. Не искам по тази причина да стоя настрана от семейните ни дела — каза Луси тихо. Изразът на лицето й беше сериозен. Ричард се загледа в нея, покорен от тихата молба, съдържаща се в тона. — Искам да стана част от живота на децата, част от твоя живот. Но не бих могла, ако ти постоянно настояваш да си стоя вкъщи.

Осъзнавайки, че разговарят в коридора, а съвсем близо до тях се намираха и двама от слугите. Ричард тихо каза:

— Почини си преди вечеря. После ще поговорим насаме.

Едва тогава Луси забеляза слугите и кимна.

— Ще поговорим, като се върна — обеща съпругът и.

Наблюдава я известно време, докато тя се изкачваше по стълбите. После си сложи шапката и излезе от къщата.

Още като влезе в кръчмата, в която му бяха казали, че ще се състои срещата, се огледа. За негова изненада, беше задимено, но чисто. Масите бяха разположени на доста голямо разстояние една от друга и в ниши — това осигуряваше известна усамотеност. Някои от посетителите бяха облечени също толкова добре като него. Огледа още веднъж внимателно хората, опитвайки се по лицата им да познае търсения от него човек, но скоро се убеди, че няма да му бъде лесно да го открие. Едър мъж се приближи до него.

— Търсите ли някого? — попита.

Ричард го загледа за миг. После кимна.

— Името ви?

Ричард му го каза.

— Оттук, моля — отговори мъжът.

И го поведе към ниша в задната част на кръчмата, закрита допълнително със завеса. Като стигна там, мъжът повдигна леко завесата и пропусна Ричард вътре.

— Радвам се, че се оказахте толкова бърз, господин Блаунт — посрещна го мъжът, с когото Ричард се беше запознал едва вчера. — Седнете. Това е партньорът ми, господин Джоунс.

— Смит и Джоунс. Много интересно — каза Ричард с усмивка. — Каква е тази кръчма?

— Кръчма, където между другото можеш да останеш незабелязан — отговори мъжът, наречен Джоунс.

— Срещу заплащане, разбира се — добави Смит.

Ричард кимна.

— Какво научихте? — попита той, местейки поглед от единия към другия.

В същото време си мислеше, че ако се намираха на улицата, сред повече хора, за нищо на света не би ги познал. Даже тук те като че се сливаха с интериора.

Мъжете се спогледаха. После Смит каза:

— Нищо. Затова ви повикахме да дойдете.

— Нищо?

Ричард се изправи.

— Искате да ми кажете, че се отказвате ли?

В гласа му се усещаше студенина. Загледа ги и в очите му блеснаха опасни пламъчета.

Двамата мъже станаха едновременно и се изправиха един до друг, очаквайки избухването му.

— Моля, седнете, господине — предложи със спокоен тон Смит. — Изобщо не сме споменали нещо за отказване.

Ричард ги изгледа последователно, след това отново седна.

— Просто ни трябва нещо, за което да се заловим.

Ричард се отпусна.

— Е, добре, какво искате да знаете?

Смит извърна глава към Джоунс и получи потвърждение от него да започне пръв с въпросите.

— Кажете ни къде сте ходил и какво сте правил, откакто дойдохте в града.

— Вече ви казах — понечи да им откаже Ричард.

— Разкажете ни още веднъж. Може да сте пропуснал нещо — помоли тихо Джоунс.

Ричард отново ги изгледа последователно и започна да разказва.

Когато стигна до посещението в театъра, Смит го прекъсна.

— Някой да е показал по-специален интерес към вас тази вечер?

Ричард не се замисли нито за миг.

— Бяхме център на внимание — призна той.

— Защо? — попита Джоунс.

— Съпругата ми е била обявена за най-неотразимата дебютантка по време на първия й Сезон. След това обаче дълги години не е посещавала града. Затова всеки, с когото тогава е разменила, макар и няколко думи, се опитваше да привлече вниманието й.

— Да сте забелязали сред тях нещо по-особено? — попита Смит и веждите му полетяха въпросително нагоре.

— Не — за миг Ричард се замисли и добави: — Има един човек. Бившият й годеник.

— Може ли да ви има зъб заради нея? — попита Джоунс.

— Съмнявам се. Навремето се е съгласил годежът да се развали. Освен това оттогава са минали осем години.

— Някои гонят карез цял живот — напомни му Смит. — Как му е името?

Ричард му каза. Изведнъж в съзнанието му се появи една мисъл и това го накара да сбърчи вежди. Но не загуби нито секунда в колебание и реши да я сподели с мъжете, които беше наел.

— Това ще означава, че писмата отпреди пожара нямат нищо общо с последните съобщения — каза той замислен. — Не мога да повярвам.

— Пожар ли? Какъв пожар? — обади се Джоунс, за миг изглеждаше доста объркан.

— Вече ви разказах за него — каза Ричард с такъв тон, като че се отбраняваше.

— Някак между другото — каза Смит. — Разкажете ни повече.

Ричард изгледа и двамата. После започна да разказва. Те го слушаха внимателно, прекъсвайки го само за да поискат да им дообясни някой детайл, който им се струваше важен или просто за да поискат още подробности.

— И после се преместихме с децата в Девъншир — завърши разказа си Ричард.

— И колко време прекарахте там? — попита Смит.

— Повече от година. Дойдохме в Лондон, защото жена ми трябваше да организира празненство по случай годежа на брат си.

— Значи жена ви. Хм. Познавахте ли я достатъчно добре, преди да се ожените? — попита Джоунс.

Ричард се разгневи.

— Няма да търпя никакви обвинения и намеци за съпругата ми. Тя е невинна.

— Никакви намеци не правим, господине — прекъсна го с дрезгав глас Смит, опитвайки се да го успокои.

Двамата мъже срещу Ричард се спогледаха.

— Просто си мислим, че е възможно някой от нейните познати да ви отправя заплахи — добави Джоунс.

— Казах ви вече, че тя не ми създава проблеми — каза Ричард. В гласа му мъжете усетиха твърди нотки. — Нямах връзка с нея, когато започнаха да пристигат първите писма.

Смит и Джоунс отново се спогледаха. После Смит каза:

— Вие мислите, че писмата са писани заради вас.

Ричард кимна.

— Може би ще се наложи Джоунс да посети предишния ви дом и да се поогледа.

— Какво се надявате да откриете там? — поиска да узнае Ричард.

— Най-вероятно нищо. Какво стана със слугите ви? — попита Джоунс, навеждайки се напред и вглеждайки се в очите на мъжа, който ги беше наел.

— Повечето все още си живеят там. Грижат се за това, което остана след пожара.

— Не ги взехте в Девъншир, така ли?

— Не, повечето от тях са се установили със семействата си в близкото селце — обясни Ричард. — Освен това исках да наема хора, в които да съм абсолютно сигурен.

— Мислите, че някой от тях би могъл да е причината за тези писма? — предположи Смит.

— Не зная. Тогава единственото, което ме интересуваше, бе да защитя семейството си.

— Хм.

Смит се извърна към партньора си.

— Ще поговориш с тях, нали?

Джоунс кимна.

— Можеш веднага да тръгваш.

Преди Ричард да успее да го спре, Джоунс дръпна завесата и се оттегли.

— Но сега какво възнамерявате да правите във връзка с последните писма? Как ще защитите семейството ми?

— По всички възможни начини — и Смит разказа на Ричард за мъжете, които беше наел. — Но не позволявайте никой от семейството ви да излиза сам. Винаги трябва да са с придружител. Някой от слугите и то не само един. И да са достатъчно силни физически и умът им да щрака. Ако ви трябват допълнителни…

— Няма да има нужда — увери го Ричард и се изправи. — Очаквам да ме осведомявате често как вървят издирванията ви — добави, вече с ръка на завесата.

Смит кимна.

По пътя към къщата на тъста си Ричард мислено все повече се убеждаваше, че никой и нищо не би могло да навреди на семейството му и че е направил всичко възможно, за да предпази децата и Луси. Но увереността му се изпари още щом прекрачи входната врата.

— Ела бързо — каза тя, сграбчвайки го за ръката и дърпайки го към стаята.

— Какво се е случило?

— Дейвид.

Той спря, но тя продължаваше да го дърпа.

— Ела. Той има нужда от теб — изрече тя умоляващо.

Ричард я последва в приемната. Господин Мередит беше прегърнал най-големия му син. Момчето трепереше и плачеше.

— Какво е станало?

— Били са в парка на площада — обясни Луси. — Според господин Ейвъри и госпожа Стенхоуп нищо особено не се е случило.

Ричард се приближи до сина си.

— Оставете го да дойде при мен, господин Мередит — помоли тихо и прегърна Дейвид.

Синът му се опита да се освободи, после сви ръце в юмруци и започна да го удря. Но както беше избухнал, така и спря. Тогава Ричард го придърпа към канапето и го накара да седне. Приседна и той и го притисна към себе си. Едва сега забеляза Карълайн и Робърт и разтревожения израз на лицата им.

— Луси — промълви той колкото се може с по-мек тон.

Тя се приближи до него.

— Заведи децата в стаите им, моля те.

Тя кимна и хвана двете по-малки деца за ръка.

След като се излязоха от стаята, господин Мередит се прокашля, но не се реши да каже нещо. Дейвид беше подновил опитите си да се освободи от здравата прегръдка на Ричард и старият мъж известно време наблюдава как зет му придържа детето, като се опитва едновременно да избегне ударите.

— Да извикам ли лекаря? — попита.

Ричард вдигна глава, лицето му се беше сгърчило в гримаса.

— Не още. Ще опитам аз да го успокоя.

Той разхлаби прегръдката си, но това само направи опитите на Дейвид да се освободи още по-неистови.

— Хайде, Дейвид. Успокой се.

— Трябва да изляза. Тя иска да ме види — каза момчето умоляващо.

— Повтаря само това, откакто са се върнали. Какво може да означава? — попита господин Мередит.

Ричард не отговори на стария човек. Цялото му внимание беше съсредоточено върху сина му. Най-накрая момчето престана да се бори. Но продължи да повтаря:

— Тя иска да ме види. Трябва да изляза.

Когато вратата на стаята се отвори, Дейвид като че се вцепени — може би от страх кой би могъл да бъде посетителят. Беше Луси. Детето захлупи глава на гърдите на баща си. Ричард го притисна в прегръдките си. Постепенно хленченето на Дейвид стихна и той вече не повтаряше онези думи. Тримата възрастни чакаха, докато съвсем се успокои. Дишането му стана равномерно и момчето заспа.

— Изтощи се, горкото дете — каза господин Мередит и въздъхна. — Сега бихте ли ми обяснили какво се е случило?

— Господин Ейвъри и госпожа Стенхоуп казаха, че нищо особено не се е случило. Една дама разхождала куче и Дейвид се спрял при него. Изглежда много му харесало, защото го последвал дори когато дамата излязла извън парка. Господин Ейвъри го хванал за ръката и, според Карълайн и Ричард, Дейвид се разярил и започнал да се мята. Господин Ейвъри трябвало да го влачи до вкъщи — каза Луси. — Те са много стреснати, Ричард. Обещах им, че ще отидем да ги видим, преди да си легнат.

— Да се е разярил? Дейвид никога не е правил подобно нещо. Какво би могло да се случи? — попита Ричард.

— И коя е била дамата? Сигурно живее някъде наблизо, на този площад — обади се господин Мередит.

Той отри лице с голямата си носна кърпа и те видяха, че ръката му трепери. Беше се опитал да успокои Дейвид и се чувстваше изтощен, искаше му се само да си легне и да си почине. Но не се оплака, защото не искаше Луси да го отпрати да си почива с думите, че това е само за негово добро.

— Дамата ли? Робърт и Карълайн дали могат да я опишат? — обърна се Ричард към съпругата си.

— Те са обърнали много повече внимание на кучето — каза му Луси. — Но бихме могли да попитаме господин Ейвъри и госпожа Стенхоуп. Може би те са запомнили нещо около тази жена.

Луси приседна до Ричард и погали момчето по косата.

— Толкова е малък, а се налага така да страда.

Както и по-рано, прииска й се като че да поеме цялото страдание, което изпитваше детето, и да му остави само чистите чувства на щастие и безгрижие.

— По-добре да го сложа да си легне — каза тихо Ричард.

После стана и вдигна момчето на ръце.

— Накарай го да изпие нещо успокоително, за да не се събуди през нощта. Нека се наспи спокойно — обади се господин Мередит.

Макар да го каза със спокоен тон. Ричард разпозна недвусмислената команда. Той кимна и понесе детето към вратата. Луси избърза пред него и я отвори.

След като дадоха на Дейвид успокоително, съблякоха го и то сложиха да си легне, двамата се почувстваха напълно изтощени. Спогледаха се и въздъхнаха едновременно.

— Какво не бих дал за един обикновен спокоен ден — въздъхна Ричард и се протегна, надявайки се да успокои напрегнатите си мускули.

Луси кимна. После се прозя, но не си направи труд да закрие устата си с ръка.

— Дали другите двама вече са заспали?

Луси вдигна глава и се загледа в светлината, идваща откъм учебната зала.

— Може и да не са заспали. Мисля, че още е много рано. Но се чувствам сякаш вече минава полунощ.

— Да отидем да си поговорим с тях. После ще вечеряме в стаята ти.

Той я прегърна през рамо и я поведе към учебната зала. Посягайки към дръжката на вратата, той спря за миг.

— Как бих искал да не трябваше да правя това.

Объркване и отчаяние — това се четеше в тона му. Луси кимна в знак на съгласие.

Сцената, която завариха в учебната зала, ги убеди, че решението да се видят с децата е правилно. Карълайн и Робърт със сериозни лица и изплашени очи вечеряха. Щом видяха баща си и Луси, като че се изплашиха още повече. Хвърлиха по един бърз поглед към наставниците си, после отново сведоха глави и продължиха да вечерят. Докато наблюдаваше как Карълайн с мъка преглъща залъчетата хляб, на Луси й хрумна, че децата вероятно биха се почувствали по-добре в присъствието само на баща им и нейното. Затова предложи на учителя и гувернантката:

— Ако искате, можете да се оттеглите. Ние бихме могли да останем с децата и да ги сложим да си легнат.

След като господин Ейвъри и госпожа Стенхоуп излязоха от стаята, Луси отпрати и слугинята на децата.

— Ако ни потрябваш, ще ти позвъня, Мери — каза й тя.

Когато останаха сами с децата, Ричард придърпа един стол, седна помежду им и се опита да поведе неангажиращ разговор с тях. Луси също се отпусна на един стол. Едва когато Робърт и Карълайн приключиха с вечерята си, той се реши да ги разпита за случката в парка. Но първо погледна към Луси и когато тя му кимна окуражително, той зададе първия си въпрос:

— Учудих се, като разбрах, че след като бяхме на разходка, сте излезли отново. Често ли ходите в парка на площада?

Карълайн се настани на коленете на Луси. Робърт стана и се приближи до баща си.

— Господин Ейвъри ни преподаваше за листата. Вече се научихме да ги разпознаваме. Днес трябваше да открием три вида. Ето моите — каза той и извади от джоба събраните от него.

— Аз хвърлих моите, когато Дейвид… — започна Карълайн и сбърчи лице, сякаш се готвеше да заплаче.

Луси я обгърна с ръце и лекичко я притисна към себе си.

Робърт видимо пребледня.

— Дейвид разваля всичко — кресна той гневно. — Щях да спечеля първата награда с моите събрани листа. А сега господин Ейвъри изобщо не се интересува от тях.

— Прибери ги в чекмеджето си и му ги покажи утре. До утре всички ще са се успокоили — каза баща му. — Освен ако Дейвид отново не провали излизането ви.

— Разбира се, че пак ще го направи. Защо се държа така? Нарича мен бебе, а май той е бебето!

Ричард прегърна сина си, искайки да знае отговора на въпроса му.

— Може би ще можеш да ми помогнеш случилото се да не се повтори — предложи бащата.

— Как?

Карълайн, останала безмълвна досега, се размърда, при което причини неимоверна болка на Луси, но тя стисна зъби и когато детето понечи да слезе, го притегли към себе си в още по-здрава прегръдка.

— Мисля, че всичко стана заради онази дама — започна тихо Карълайн.

— Каква дама? — попита Луси, прикривайки зад маска на привидно безразличие надеждата си, че причината за тайнственото поведение на Дейвид всеки миг ще излезе наяве.

— Онази с тъмните дрехи. С кученцето — допълни момиченцето и се облегна на рамото на Луси.

— Ти също ли я видя? — обърна се Ричард към Робърт.

Момчето кимна.

— Тя каза ли ти нещо?

— Не. Аз нали събирах листа. Обаче Дейвид разговаря с нея.

— Какво му каза тя? — попита баща му. Усещаше сърцето си да бие толкова силно и се опасяваше, че няма да чуе отговора на момчето.

— Не зная.

— Дейвид се изплаши — обади се Карълайн. — Аз бях при госпожа Стенхоуп — ти нали ми каза да не разговарям с непознати?

Момиченцето извърна глава към Луси, сякаш за да провери дали тя одобрява подобно поведение. Луси отвърна с усмивка.

— Как изглеждаше тази дама? — попита тя, отмятайки с ръка къдриците, паднали над челото на Карълайн.

— Като вещиците в приказките, които Дейвид ни чете.

— Как пък разбра? — обади се брат й. — Нали беше с воалетка.

— Вярно ли е това? — обърна се Ричард към дъщеря си.

Карълайн кимна.

— Какво още си спомняте?

— Ами, имаше си кученце — изпревари сестра си Робърт.

— Беше сама — допълни Карълайн и отново вдигна поглед към Луси. — Не ми изглежда да е добра.

Възрастните се спогледаха.

— Защо? — попита Луси.

— Госпожа Стенхоуп каза, че една дама не излиза навън сама.

И Ричард, и Луси се засмяха, защото момиченцето много точно имитираше тона и израза на лицето на гувернантката. Луси притисна Карълайн към себе си.

Преди баща им да продължи с въпросите, Робърт приближи лице до неговото и го погледна, сякаш искаше да го помоли за нещо. При това изглеждаше все така притеснен.

— Татко, може ли, докато спя, поне една от свещите да остане запалена?

— Запалена ли?

— И при мен също — обади се Карълайн. — Толкова тъмно става, като се загасят всичките.

— Сигурни ли сте, че искате да оставя свещите запалени? — попита баща им, помнейки как седмици наред след пожара паленето на свещите вечер му причиняваше страдание. — Нали знаете, че Мери е в съседната стая.

— Само тази нощ, татко — примоли се Робърт.

Ричард отправи безмълвен въпрос към Луси. Тя кимна.

— Добре, само за тази нощ — съгласи се той и лекичко притисна към себе си сина си. — Ако си припомните още нещо за разходката, ще ми го кажете утре, нали?

— Като например колко грозно е било кученцето ли? — попита Карълайн.

— Така ли, сърце мое? — обади се Луси и й се усмихна. — И как точно изглеждаше.

— Като ония гадни кучета, които имаше мама.

— И ти ли смяташ така, Робърт? — поиска да узнае баща му. По израза на лицето му изобщо не личеше огромното напрежение, което изпитваше.

— Да. Предполагам, това значи, че повече няма да ходим на площада — каза ядно момчето. — Дейвид разваля всичко.

Ричард съобразително не се обади. За няколко минути настъпи тишина. След това Карълайн се прозя.

— Време е за лягане — прошепна Луси. Момиченцето се опита да възрази. Вместо това то се прозя отново и после само слезе от коленете на Луси. Приближи се до баща си и го целуна по бузата, но изобщо не обърна внимание на брат си. А Луси още докато се изправяше, отново усети болка в краката.

— Ще ти помогна да се приготвиш — каза тя и протегна ръка към Карълайн.

Детето я пое и двете се запътиха към детските спални.

— И аз ли вече трябва да си лягам, татко? — попита Робърт.

— Защо, какво правиш по това време обикновено?

— Играем си с Дейвид, докато Мери приготвя Карълайн.

— Е, добре, но Дейвид сега го няма. Ще поиграеш ли с мен? — попита баща му.

Когато Луси се върна, те бяха потънали в играта. Тя целуна Робърт по бузата и каза на съпруга си, че се оттегля в покоите им и ще прати Мери при тях. Ричард кимна.

Когато не след дълго той отвори вратата на стаята й, тя го попита:

— Успя ли да разбереш нещо повече?

— Не. Смятам, че той наистина се е интересувал най-вече да събере исканите от учителя им листа. Карълайн, оказа се, е забелязала повече неща от него. — Той въздъхна. — Ще трябва да изчакаме събуждането на Дейвид, за да научим още нещо.

— Мислиш ли, че ще ти каже? — попита го Луси, отмятайки къдрите, паднали над челото й. После се извърна, за да го погледне по-добре. На светлината на свещите прасковено оранжевото на халата й хвърляше нежни отблясъци на лицето й.

Ричард беше застанал зад нея с ръце на раменете й.

— Не зная — отрони той с тъжен глас. Толкова тъжен, че на Луси й се стори, че не ще може да понесе тази тъга.

— Ричард, не позволявай на случилото се да те отчая — промълви тя и се изправи, за да може да го вижда по-добре.

— А бих ли могъл?

— В противен случай, човекът, който те заплашва, ще поеме контрола над собствения ти живот — додаде тя с гневен глас.

— Какво искаш да кажеш? — попита той.

Той отстъпи крачка-две назад, объркан към кого точно беше насочен гневът й.

— Размисли добре над постъпките си.

— Нямах възможност да направя много неща, откакто сме пристигнали в Лондон. — Обичайната му твърдост постепенно се възвръщаше. — Този път обаче смятам да се отнеса много сериозно към заплахите. Не както миналия път.

— Миналия път просто си бил сам със страховете си. Сега аз съм до теб.

Луси замълча. Изведнъж пронизалата я мисъл накара лицето й да се сгърчи от ужас.

— Мислиш, че случилото се днес с Дейвид има връзка с онези писма, нали? — почти извика тя.

Ричард я загледа втренчено — искаше му се да не беше изричала страховете си на глас — и кимна. Луси пребледня.

— Утре ще разкажа всичко на Смит.

— Смит?

— Един от мъжете, които наех. Днес се срещнах с него и с партньора му.

— И какво ти казаха?

Преди да може да й отговори, от другата страна на вратата се чу шум. Луси се усмихна.

— Нашата вечеря пристига.

Тя прекоси стаята и отвори вратата.

Въпреки че нито един от двамата не беше гладен те си похапнаха доста добре, макар всеки да ядеше само за да окуражи другия. Когато слугата отнесе и последното блюдо, Луси повтори въпроса си:

— Какво ти казаха мъжете, които си наел?

Ричард отметна къдрите, паднали над челото му.

Колкото и да не му се говореше по въпроса, знаеше, че съпругата му има право да узнае всичко. Сега и тя се намираше в същата опасност. Затова се отказа да чака по-подходящо време и й предаде в най-общи линии разговора си с мъжете.

— Какво се надяват да открият в имението ти? — изрази Луси учудването си на глас, бърчейки в същото време чело.

— Даже и те не знаят какво да очакват.

Ричард се загледа в намаляващия огън в камината, а в това време трескаво се мъчеше да намери кардиналното обяснение на всичко случило се досега. Изведнъж се изправи.

— Съгледвачите?

— Кои?

— Смит каза, че е наел няколко души да наблюдават къщата и да ни следват, когато излизаме навън.

Луси веднага разбра какво има предвид.

— Мислиш ли, че са видели какво е станало на площада ли?

Ричард отново приседна на канапето, появилите се пламъчета в очите му се изгубиха.

— Не зная. Предполагам, всичко зависи кога са започнали наблюдението.

Луси се досети за още нещо.

— Всички ни ли наблюдават?

— Не зная. Защо?

— Откъде знаят кой живее в тази къща и кой е чужд? — попита тя.

— Джоунс каза, че те вече са поразпитали. Но освен при Роулс и твоята слугиня не са имали много голям успех — отговори малко троснато Ричард.

— Защо, какво е станало?

— Никой повече не иска да отговаря на каквито и да било въпроси. След като зазидахме онзи прозорец, на Роулс и подобни като него вече не се гледа с добро око.

— Защо на него, а не на Бети?

— Предполагам, защото Роулс беше този, който знаеше за прозореца — врата към градината. Сега на слугите им е много по-трудно да се измъкват незабелязано от къщата.

Ричард се плъзна по канапето и се приближи до Луси. Тя сложи глава на рамото му. За няколко минути настъпи тишина.

Първа се обади Луси.

— Ричард, мисля, че трябва да разкажем всичко на Едуард.

— Защо? Това само ще го разстрои. Сега той повече от всякога заслужава да не бъде притесняван от нищо.

— Съгласна съм с теб, но позволи ми да познавам добре брат си. Той много повече ще се разстрои, ако не му кажем. Особено ако узнае, че вече сме казали на татко.

— Откъде би могъл да разбере?

Тя се извърна, за да го погледне — по лицето й се четеше смайване.

— Ричард, ти май се шегуваш, така ли?

— Защо?

— Сигурно се досещаш, че слугите вече говорят за това. Макар нищо да не са казали на хората, които си наел, коментират помежду си. Няма начин Едуард да не разбере. Трябва да говориш с него още тази вечер.

— Сега ли?

Макар да осъзнаваше, че решението й е мъдро, не му се искаше точно сега да я напуска.

— Веднага щом се върне вкъщи. Беше казал на татко, че тази вечер Арабела ще иска да си легне рано, защото утре организира официална закуска. Така че няма да се забави много.

— Освен ако не се отбие в клуба си — напомни й Ричард.

Въпреки явното си нежелание, взе четката й и се опита да среши косата си както го правеше Роулс. После извърна глава към леглото и въздъхна.

— Трябва ли и ние да присъстваме на закуската?

— Аз трябва да бъда там — отговори му Луси — но ти можеш да си останеш вкъщи.

И тя започна да мисли какво по-приемливо извинение да представи на Арабела.

— Но ти си приела от името и на двамата, нали?

Луси кимна.

— Тогава значи и двамата трябва да отидем. За кога е обявена закуската?

— Обещах да бъдем там около единадесет. Повечето поканени ще се появят доста по-късно. Арабела се показа доста по-неспокойна от обикновено и затова се съгласих да отидем по-рано.

Тя се изправи и взе четката от ръката му. Само с няколко сресвания сложи косата му в ред. После оправи яката му и се отдръпна.

— Добре. Изглеждаш чудесно.

— Знаеш, че бих предпочел да остана с теб — каза и Ричард, прегърна я и я притисна към себе си.

— Ще те чакам — обеща тя, зарадвана от желанието и възхищението, което прочете в погледа му.

В мигове като този тя си позволяваше да мисли, че ги свързват много силни чувства. Той сведе глава и зашепна в ухото й. Тя се изчерви.

— Ричард!

— Да не забравиш — каза й тихо той.

Той отново сведе глава и я целуна. Желанието, което припламна помежду им, беше достатъчно силно, за да накара да изчезнат от мислите му всякакви притеснения заради заплашителните писма. Ричард притисна Луси още по-силно към себе си и тя усети топлината, която се излъчваше от тялото му, през халата си. Прииска й се да забрави всичко и да се отдаде на страстта, но знаеше, че не бива. Затова се освободи от прегръдките му и отстъпи крачка назад, протягайки в същото време ръка, за да го погали по бузата. Той извърна глава и целуна ръката й.

— Ричард.

— М-м?

— Трябва да говориш с Едуард — напомни му тя.

Той целуна ръката й повторно. Отново й се прииска да забрави проблемите им и да се отпусне в прегръдките му. Веднъж вече обаче игнорирането на проблемите с нищо не й бе помогнало. Сега се нуждаеха от помощта на брат й. Точно затова съпругът й трябваше да говори с него още сега. Луси отстъпи още една крачка назад. Ричард само кимна.

— Не се бави много — прошепна му тя, докато го следваше до вратата.

Докато чакаше Едуард в кабинета, Ричард си мислеше за промените, които бяха настъпили в живота му след женитбата с Луси. Нито един от двамата не беше очаквал да се завърне сред обществото отново. И Ричард си каза, че не би трябвало да се отказва от това и че въпреки заплахите и случилото се с Дейвид, не бяха сторили грешка, като бяха дошли в Лондон. Досега не беше осъзнавал колко много му беше липсвала компанията на други мъже. А пък Луси беше върнала щастието в неговия живот. Но Ричард не можа да продължи с анализите, защото вратата на кабинета се отвори.

— Искал си да ме видиш, Ричард — каза Едуард. После се насочи към масичката, където беше гарафата с коняк.

— Да ти налея ли? — попита. — Цялата вечер пихме някаква ечемична отвара. Отвратително беше.

— Защо?

— Откъде да знам? Прищявка на домакинята. Някой ми каза, че е методистка.

— И никой ли не се оплака?

— Да не е луд! Е, разбира се, оплакахме се един на друг. И си казахме, че няма да приемаме повече покани, ако тя продължава по този начин.

— Дали такава заплаха би могла да подейства?

— Подейства веднага, защото стана публична тайна. Разбрах, че мъжът й наредил да се сервира вино в библиотеката на тези, които изобщо не могат да издържат без алкохол.

Едуард се протегна.

— На мен обаче не ми се искаше да оставям Арабела в устата на вълците.

— Вълците ли? Престани, Едуард. Даже и най-големите клюкари знаят, че няма за какво да се захванат с нея — напомни му Ричард.

— От това не ми става по-добре. Не ми харесва да се въртят около нея и да възхваляват косата й, очите й… Направо се вбесявам.

Едуард се прозя и отново се протегна.

— Но ти не ме чакаш, за да говорим за моите проблеми, нали?

— Прав си. Бих искал да поговорим за моите.

Ричард си пое дълбоко дъх и се почуди откъде да започне.

— Твоите? Не ми казвай, че между теб и Луси има някакви проблеми — каза Едуард и сякаш облак премина през лицето му.

— Не. Не и в смисъла, който ти влагаш. Луси е най-доброто, което ми се е случвало от много дълго време насам — побърза да го увери приятелят му.

Отначало, когато Ричард започна разказа си, Едуард се беше разположил удобно на избрания от него стол. Колкото повече напредваше разказът, Едуард все повече и повече се накланяше към зет си и когато Ричард приключи, той се изправи и започна да кръстосва кабинета. Възцари се тишина и тъкмо когато и двамата си мислеха, че ще се пръснат от напрежение, Ричард не издържа и попита:

— Ще ни помогнеш ли?

— Как можеш изобщо да се съмняваш? Защо не ми каза по-рано?

— Едуард, не исках да те притеснявам с моите проблеми — беше отговорът на Ричард.

— Твоите проблеми ли? Ричард, всички проблеми, които засягат сестра ми, засягат и мен. Освен това, по-добре да се занимавам с нещо, отколкото да изгарям от ревност, като гледам как Арабела се радва на всеобщо внимание.

— Ти ревнуваш?

— Не ми се подигравай, Ричард! Не би могъл да знаеш колко съм страдал. Сега, кажи ми как бих могъл да ти помогна.

След известно време, качвайки се по стълбите, те се почувстваха в изключително добро настроение, сякаш всичките им проблеми се бяха разрешили от само себе си — изглежда конякът им беше подействал.

По същото време в друг квартал на града един мъж наблюдаваше как една жена нервно кръстосва стаята, в която се намираха.

— Почти го бях хванала — процеди тя през зъби. Ако беше побързал…

— Побързал? При всички тия хора наоколо? Щяха да ни хванат, преди да направим и една крачка — изсумтя той, улавяйки я за ръката. — Откажи се. Хайде да заминем за колониите.

— Да заминем и да го оставим ненаказан?

В очите й се появиха опасни пламъчета.

— Ами пари? — попита тя.

— Ще ни стигнат.

Тя се изсмя.

— Ще ни стигнат, но за какво? За някаква нищо и никаква малка ферма. Не възнамерявам да прекарам живота си като фермерска съпруга. Искам лукс.

Той предпочете да си премълчи и да не й напомня, че щяха да разполагат с много повече пари, ако тя самата не ги беше пропиляла с лека ръка.

— Остави ли писмото? — попита жената и погледът й се впи в очите му.

— Не.

Виждайки по лицето й да избива червенина, което правеше още по-забележими белезите й, той побърза да обясни:

— Зазидали са прозореца.

— Хм.

Изведнъж тя се изсмя зловещо.

— Май ще трябва да пристъпим към другия план. Мъжете готови ли са?

— Само чакат да им дадем сигнал.

— Добре. Ти ги наблюдавай. Мен повече не бива да ме виждат при тях.

Тя се наведе и взе на ръце малкото кученце, което се мотаеше в полите й, и отново се изсмя.

(обратно)

Глава тринадесета

Луси и Ричард се събудиха решени да открият кой заплашва живота им и какво е причинило вчерашната реакция на Дейвид. Докато тя се обличаше за официалната закуска, той отиде да си поговори с момчето. Когато след доста време се върна, Луси разбра по израза на лицето му, че новините не са добри.

— Какво ти каза? — попита го.

Той извърна глава към слугинята й, без да промълви и дума. Луси веднага разбра. Но изчака Бети да забоде и последната фуркета в косата й и едва тогава я освободи. Веднага щом вратата се затвори, Ричард каза:

— Нищо не ми каза.

— Нищо ли?

— Не иска да говори с никого. Просто лежи и има такъв израз на лицето сякаш е видял нещо ужасно.

Ричард се облегна на полицата на камината и се загледа надолу.

— Не зная какво да правя.

Безсилието и болката, съдържащи се в тона му, нараниха дълбоко Луси. Тя прекоси стаята и сложи ръка в неговата.

— Може би трябва да повикаме лекар — предложи тихо тя.

Ричард я притисна в обятията си с такава сила сякаш се давеше, а Луси беше сламката, за която се беше хванал.

— Сигурна съм, че татко ще знае кого да ни препоръча.

— Той е толкова малък. Какво ще правя, ако цял живот остане такъв? — попита Ричард и гласът му като че се пречупи. — Независимо че пожарът беше най-ужасното нещо, което можеше да ни се случи, именно през изминалата след него година се сближих с децата си много повече, отколкото бях успял да постигна дотогава. Дейвид ме следваше навсякъде, задаваше въпроси. — Той притвори очи ужасен. — Дали някога отново ще можем да разговаряме?

— Винаги най-много си се тревожил за Дейвид. Спомни си как се държеше той с мен отначало. Но лека-полека започна да свиква — опита се да го успокои Луси.

— Виж сега какво стана с него. Трябва да има нещо, което мога да направя…

Ръцете му я притиснаха с нова сила, мачкайки прясно изгладената муселинена рокля. Тя не каза нищо и на свой ред го прегърна. След известно време той разхлаби прегръдката си и отстъпи лекичко назад.

— Трябва да има нещо — повтори Ричард.

Очите на Луси заблестяха.

— Нали каза, че Смит и… и…

— Джоунс ли? — попита той.

— Да. Нали каза, че те са наели някого да наблюдава къщата. Може би този някой е видял какво се е случило с Дейвид.

Печалното изражение на Ричард рязко се смени с енергично.

— Веднага ще се свържа с тях.

Той отново я взе в прегръдките си.

— Ти си чудесна съпруга и умна жена! — каза и я целуна.

Луси облегна глава на гърдите му, развълнувана от неговата реакция. Почукване на вратата ги накара да се разделят.

— Влезте — обади се Ричард.

Не очакваха, че точно Джарвис ще влезе. Спогледаха се изненадани.

— Току-що донесоха това. Казаха, че е спешно — докладва лакеят, подавайки на Ричард запечатано съобщение.

Той го пое с израз на ужас от това какво ли съдържа и счупи печата. Съзирайки подписа, въздъхна с облекчение.

— Благодаря ти, Джарвис. Ще ти позвъня, когато съм готов с отговора.

— От кого е? — попита Луси.

Вече беше разбрала, че не е поредното писмо, съдържащо заплаха.

— От Смит и Джоунс ли?

— Не, от мъжа, който се занимава с делата ми.

Ричард се съсредоточи в съдържанието на писмото.

Но още докато четеше се намръщи.

— Какво е станало? — попита Луси.

— Някой е влизал в къщата ми — отговори той.

— В Девъншир ли?

— Не. В лондонската ми къща. Нали ти казах, че смятам да наема слуги да я почистят и приготвят за следващото ни пребиваване в града. Възложих тази работа на господин Лидсуърт.

Ричард отново се зачете в писмото.

— И? — обади се, нетърпелива да узнае продължението, Луси.

— Веднага щом влезли със слугите в къщата, разбрали, че нещо не е наред. Иска да се срещнем там колкото е възможно по-скоро, за да разбера дали нещо не е изчезнало.

— Сега ли?

— Не, по-късно. Ще трябва да съобщя за това на Смит. Веднага след това ще тръгна натам.

И той се запъти към стаята си, но припомняйки си за закуската, спря и се извърна към Луси.

— Дали Арабела ще ми прости отсъствието?

— Тя ще разбере — увери го Луси.

Този проблем, за разлика от всички други я накара да си помисли колко малко в този миг значеха за тях светските им задължения.

— Да кажа ли на татко и Едуард?

— Не още. Но може би по-нататък ще имам нужда от помощта им.

Той я целуна и я притисна към себе си, омачквайки още повече роклята й.

— Оставям те без придружител — въздъхна той мрачно.

— Не се тревожи. Едуард нали ще бъде там? Освен това Арабела ме помоли да отида преди всички останали. Никой няма да забележи, че съм дошла сама. Изведнъж очите й се разшириха от ужас. — Мислиш, че заплахите включват и мен? — попита тя.

— Може би.

Беше се сетил за подобна възможност още докато четеше последното писмо — заплаха.

— Ще те осведомя веднага щом разбера нещо повече — обеща й той, сложил вече ръка на дръжката на вратата. — Обещала ли си да ходим някъде тази вечер?

— На бал, организиран от една братовчедка на Арабела. Да й изпратя ли писмено извинение?

— Не. Само предупреди Роулс. Ще се върна навреме.

Преди да успее да го попита за какво да предупреди слугата му, той се изгуби от погледа й. Тя се погледна в огледалото, смръщи лице, като видя колко измачкана е роклята й и позвъни на слугинята си. Налагаше се да се преоблече.

Когато Ричард пристигна пред градската си къща, Смит и гледащият го с подозрение господин Лидсуърт вече го очакваха.

— Кажете му, че вие сте ме наели — обади се Смит веднага щом съгледа Ричард. — Гледа ме така сякаш аз съм крадецът.

Ричард даде необходимите обяснения и господин Лидсуърт видимо си отдъхна.

— Интересно нещо. Нека да ви покажа — каза той. Влязоха в къщата и веднага се насочиха към двете големи стаи на първия етаж. Още щом влязоха, видяха, че някои от покривалата на мебелите са смъкнати и хвърлени напосоки на пода.

— Слугите, които наехте, ли направиха това? — попита Ричард.

— Беше така, когато влязохме — увери го Лидсуърт. — Нали след като напуснахте къщата, по ваша поръка веднъж вече бях влизал в нея и сега веднага разбрах, че нещо не е в ред.

— Прав сте. Нека разбера какво липсва.

Докато крачеха из стаите, Ричард отбелязваше на глас липсващите неща, между тях няколко статуетки, които беше настояла да купят навремето първата му жена. Също и една картина, висяла отляво на камината в една от стаите. Когато влязоха в библиотеката, Ричард направо ахна — цели лавици книги липсваха, докато покривалата на мебелите си бяха на местата.

— По дяволите — изруга Ричард, опитвайки се да си припомни кои заглавия биха могли да са сред изчезналите.

— Голяма ли беше стойността им? — попита Смит, който си водеше бележки.

— Ако са тези, за които мисля, наистина имат стойност. И то голяма — каза с гневен глас Ричард.

Трескаво затърси първото издание на произведенията на Шекспир, но не откри нито един от томовете.

— Гръм и мълнии! — извика той, потресен повече от липсата на книгите, отколкото на китайските статуетки или картината.

— Ще може ли да ми приготвите списък на липсващите книги? — попита Смит, оглеждайки внимателно стаята.

Ричард кимна. Веждите на Лидсуърт полетяха нагоре, по всичко изглеждаше, че той се готви да зададе въпрос, но Смит го изпревари.

— Може би ще мога да открия кой ги е купил — обясни той искането на списъка. — Как е положението в другите стаи?

— Не сме се качвали горе — призна Лидсуърт.

— Какво ли е положението в стаята, където държим сребърните съдове и прибори… — промърмори като че по-скоро на себе си Ричард.

— Винаги ли ги оставяте в къщата? — попита Смит неодобрително.

— Обикновено не, но Джулия не виждаше смисъл да ги пренасяме непрекъснато, след като често посещавахме града. Последния път даже оставихме почти всички прибори и съдове тук. След пожара изобщо забравих за тях.

— Къде е тази стая?

Ричард ги повече към сутерена, подмина кухнята и миялното помещение и отвори една доста тясна врата.

На светлината на свещта, която държеше, ясно се видяха счупените порцеланови и керамични съдове на пода.

— Някой вече е бил тук — разбра Лидсуърт.

— И ви е измъкнал всичко. Не е трябвало да оставяте ценни неща в къщата — допълни Смит.

Ричард беше напълно объркан.

— Трябваше да наема пазач — изсумтя той ядно.

Господин Лидсуърт предвидливо не му напомни, че вече му беше предлагал подобно нещо.

Докато огледат всички стаи и следобедът си беше отишъл. Смит влизаше преди тях във всяка стая и докато не я прегледаше основно, не ги пускаше, без обаче да им казва какво точно търси. Като приключиха с огледа, Ричард се сбогува с Лидсуърт, но преди това му нареди да изпрати слугите, които беше възнамерявал да наема, да почистят основно къщата. После се извърна към Смит.

— Е, какво ще кажете? Тази кражба свързана ли е със заплахите?

Смит сбърчи чело. После поклати глава.

— Прекалено много прах има — каза той замислен.

— Прах ли?

— Никакви следи от скорошен взлом. Никакви отпечатъци. Крадците трябва да са влизали доста отдавна. Най-вероятно почти веднага, след като сте напуснали къщата.

— Сигурен ли сте?

— Абсолютно — увери го Смит.

— Значи е било обикновена кражба — каза Ричард, макар да не искаше така лесно да се откаже от предположението, че кражбата има връзка със заплахите.

— Нищо такова не съм казал — отговори веднага Смит. — Който и да е бил крадецът, много добре е знаел какво търси. Освен това се е постарал да не нанесе вреда на тези вещи, които биха могли да се виждат през прозорците.

Смит прекоси стаята и показа какво има предвид. Въпреки че Ричард не си беше дал сметка, сега, като му обърнаха внимание, осъзна, че е точно така. Доста ценна картина, висяща точно срещу прозореца, беше оставена на мястото си. Докато картината от отсрещната стена липсваше.

— Няма нито едно счупено стъкло или насилена врата. Крадецът е разполагал с доста време. Най-вероятно е идвал няколко пъти и е изнасял награбеното през изхода за слугите. Сигурно на идване даже е носел по нещо. Така че никой да не се усъмни с какво всъщност се занимава. Ако някой от съседите го е видял, сигурно си е помислил, че правите ремонт.

— Трябва ли да разбирам, че всичко е загубено? — попита Ричард, оглеждайки се наоколо из стаята, в която се намираха — приемната.

Колкото и да не му се нравеше, че е ограбен, единственото, за което истински съжаляваше, бяха книгите. Докато се оглеждаше, му дойде идея. Луси сигурно щеше да е много доволна да се заеме с обзавеждането на къщата.

— Не бих казал такова нещо. Ще поразпитаме наоколо, за да разберем дали някой не е купил някоя от откраднатите вещи — обади се в това време Смит.

Той направи последна обиколка и се върна в приемната.

Докато вървяха към входната врата, Ричард си спомни какво възнамеряваше да научи от Смит.

— Имахте ли време да разпитате мъжете, които наблюдават къщата ми?

— Още не. Дойдох веднага тук. Отивам при тях сега. До утре сутринта ще имаме отчета им. Искате ли да пратя някого да пази тук, докато Лидсуърт осигури пазач?

Ричард изрази съгласие, свали един от ключовете за входната врата, нанизани на халка, и го даде на Смит.

Като се върна вкъщи, той се запъти направо към учебната зала.

— Има ли някакво подобрение при Дейвид? — попита с разтревожен глас господин Ейвъри.

— Не е изрекъл нито дума през целия ден — отговори учителят с видимо неодобрение в гласа.

— Нали поне е станал.

— Е, да, поне това. Веднага щом излязохте. Даже пи чай с господин Мередит, брат си и сестра си.

Ричард усети как го обхваща страх за съдбата на момчето му.

— И тогава ли не каза нищо?

— Нито дума.

Ричард отново усети неодобрението в гласа на младия мъж. Прииска му се да изплаче пред него мъката си, да му каже, че това не е просто каприз на Дейвид. Че момчето се намира в голяма беда. Но се въздържа. С бавна крачка се приближи до децата, които играеха на карти. За миг се загледа в тях.

— Искаш ли да ни помогнеш, татко? — попита Робърт.

Баща му поклати глава.

— Дейвид постоянно печели.

Щом като Ричард се приближи до най-големия си син, той откри картите си и ги остави на масата. После стана и понечи да се оттегли. Баща му го последва, не обръщайки внимание на протестите на Робърт и Карълайн.

— Дейвид, разкажи ми какво се случи на площада вчера — помоли тихо Ричард, не откъсвайки поглед от лицето на сина си.

Лицето на Дейвид смени на няколко пъти израза си, преди момчето да поклати глава.

— Ще се видим утре сутринта — въздъхна Ричард, свеждайки глава, за да целуне по бузата сина си.

Дейвид се отдръпна като ужилен и побягна. Ричард се почувства като ранен в сърцето, но си наложи да каже довиждане на другите си две деца и се отправи към покоите си.

Все още под впечатлението на всичко случило се през деня, той се преоблече, изяде си вечерята и придружи жена си на бала, установявайки, че не си спомня кой го беше организирал. Не забеляза даже, че двамата с Луси се радваха на всеобщо внимание — той в черно и бяло, а Луси в зашеметяваща рокля от сатенирана коприна в син цвят и с дантела с цвят на слонова кост. Когато брат й я отне от него, за да танцуват, той просто застана и ги следваше с поглед, докато танцът свърши. Но по начина, по който гледаше, Луси даже не беше сигурна, че той съзнава отсъствието й до него.

Арабела се присъедини към тях и сложи край на унеса му.

— Би трябвало да съм ти много ядосана, Ричард — каза тя леко намусена.

После погледна към роклята на Луси и й се прииска вече да е омъжена, за да може тя да има думата при избора на дрехи.

— Защо? — насили се да попита Ричард, след като усети как Луси лекичко го побутва.

— Защото липсваше днес. Всъщност разбрах, че не си имал избор. Е, как беше? Хванахте ли крадците?

Преди Ричард да успее да си отвори устата, за да я наругае и да провали вечерта, се обади Едуард.

— Какви крадци? Мислех, че се разбрахме да ми казваш всичко — почти изрева той.

— Нямах възможност да те видя по-рано. А и балът не е място да се обсъжда такова нещо. Ще поговорим по-късно.

Осъзнавайки правотата на приятеля си, Едуард кимна. Луси обаче забеляза, че макар да танцуваше с Арабела, за известно време той не сваляше очи от тях.

Дойде миг, когато Ричард почувства, че повече не може да остане в балната зала.

— Ще може ли скоро да си тръгнем? — попита той, докато танцуваше с Луси.

— Веднага щом този танц свърши — прошепна тя, усмихвайки му се топло.

Той я притисна към себе си и усети как напрежението, което изпитваше, като че намалява.

Докато чакаха да им докарат каретата пред входа на къщата, един господин, който в същото време пристигаше, се спря при тях.

— Радвам се да ви видя в града отново — поздрави ги той.

После, без да се впуска в светски разговори, реши да мине направо на въпроса, заради който се беше спрял при тях:

— Мисля, че трябва да знаеш, Блаунт. Открих същата като твоята статуя — нимфата в градината ви, нали си помниш? Помислих, че е копие, но ме увериха, че е оригинал.

— Как я намери? — попита Ричард, без изобщо да показва вълнението си.

Тази статуя също бе сред откраднатите.

— Намери ми я един, на когото съм поръчал да се оглежда за произведения на изкуството за мен.

— Познавам ли го?

— Съмнявам се. Няма и да ти кажа кой е. Не бих искал да ме надминеш — засмя се мъжът.

— Кога я откри?

— Преди около година. Беше голяма изненада за мен. Не е пристигнала от континента. Предполагам, че я е предложил някой, който много се е нуждаел от пари.

Когато каретата пристигна, Луси и Ричард се извиниха и се качиха в нея. Едва след като потеглиха, Луси попита:

— От него научи нещо много важно, нали?

— Как разбра?

— По израза на лицето ти. Не, не се притеснявай. Той нищо не забеляза. Беше твърде зает да ти покаже, че се е оказал по-успешен колекционер от теб. Статуята е открадната от теб, нали? — попита тя.

Докато пътуваха към бала, съпругът й в общи линии й беше описал какво се е случило.

— Да — кимна Ричард и поднесе ръката й към устните си. — Вие сте много умна, госпожо.

Тя сведе клепачи и го дари с кокетна усмивка.

— Както и ти. Ти го накара да отговори на всичките ти въпроси.

— Не на всичките. Може би Смит ще има повече късмет.

Той й се усмихна. После за първи път тази вечер се вгледа в нея и изведнъж вдигна въпросително вежди.

— С тази рокля ли беше облечена по-рано? — попита, вглеждайки се неодобрително в деколтето.

— Ричард, за какво става дума? — попита Луси и се извърна, за да го погледне по-добре.

— За роклята ти.

— Какво за моята рокля? Преди малко даже ми направи комплимент за нея.

— Аз ли? Носеше ли шал тогава?

— Не. Ричард, нищо не разбирам.

Очите на Луси се разшириха от изненада и объркване.

Той се засмя.

— Нали знаеш, скъпа, право на съпруга е да обсъжда облеклото на съпругата си.

— Но ти ми каза, че ме харесваш така.

— Наистина.

Той се приближи до нея.

— Но тя разкрива достойнства, на които само аз бих искал да се радвам — каза той, прокарвайки пръст покрай деколтето й, откриващо едната й гръд.

Луси пламна.

— О! — изохка тя леко, потрепервайки при неговото докосване — както ставаше винаги с нея.

После протегна ръка и приглади косата му. Той улови ръката й и отново я поднесе към устните си.

Когато каретата пристигна пред къщата на господин Мередит, те и двамата пламтяха от страст. Изкачиха почти на бегом стълбите.

— Бети дали ще те чака? — попита той.

Луси поклати глава.

— Добре.

Тя се изчерви още повече.

По-късно, лежейки в прегръдките си и не желаейки все още да се предадат в плен на съня, взеха тихичко да си говорят. Едва когато усети, че умората го наляга, Ричард си спомни какво беше намислил да помоли Луси.

— Искаш ли да се заемеш с преобзавеждането на къщата?

— В Девъншир ли?

Луси веднага се замисли какво би могла да промени.

— Не, тук, в Лондон. По-малка е от тази. Няма да ти отнеме много време.

Говореше бавно и вече почти се унасяше. Луси лежеше загледана в балдахина над леглото им. Ръката му я придърпа по-близо до него. Тя извърна глава и с не по-малко унесен от неговия поглед се загледа в лицето му. Мисълта, че ще се заеме с обзавеждането на неговата къща, я изпълни с чувство на гордост и принадлежност към новото й семейство. Тя ще превърне къщата в техен истински дом.

Веднага щом слязоха на следващата сутрин за закуска, Едуард се спусна към тях.

— Какво стана? За какво говорехте снощи?

Оглеждайки се наоколо, за да се увери, че наблизо няма слуги, Ричард му разказа. Когато вратата се отвори, той веднага смени темата. Въпреки това знаеше, че няма да успее да запази дълго време нещата в тайна от прислугата. Но не знаеше на кого да вярва.

— Ето шоколада. Или може би искате кафе? — попита Луси двамата мъже с такъв тон сякаш това беше от изключителна важност.

Те поискаха кафе и тя им наля в чашите. След като лакеите привършиха със сервирането, тя ги освободи.

— Да имаш някакви идеи, Едуард? — попита тя веднага, щом като слугите затвориха вратата.

— Идеи ли? Какви идеи?

Тя сбърчи вежди и сви устни.

— А, за кражбата — сети се веднага Едуард и за миг замълча. — Бихте могли да обявите, че предлагате награда.

Ричард се замисли.

— Ще попитам Смит дали смята, че това е добра идея. Проблемът е, че се е случило доста отдавна.

— Кога мога да разгледам къщата? — попита Луси, докато разчупваше поднесената препечена с масло кифла на малки парченца.

— Още днес.

Ричард й се усмихна, наслаждавайки се на гледката, която тя представляваше със светложълтата си рокля и привързаната й със светложълти панделки коса.

— Не ми харесва идеята ти — каза брат й мрачно и се вгледа в Ричард.

— Защо — попита приятелят му.

— Ами ако крадците се върнат?

Едуард се изправи и заобиколи масата, подавайки чашата си на Луси. Тя му наля още кафе.

— В цялата къща ще има слуги. Нали каза, че си наредил на господин Лидсуърт да наеме хора да започнат да разчистват още днес? — обърна се Луси към съпруга си.

Ричард като че си отдъхна.

— Да. Тя няма да е сама.

— Пак не ми харесва — настоя Едуард. — Тези хора ще бъдат заети с работата си. Освен това, вероятно не се и познават. Как тогава ще разберат кой е слуга и кой крадец?

Ричард поклати глава.

— Какво предлагаш? — попита той.

Луси погледна единия, после другия и най-накрая поклати глава, недоумяваща какво би могло да ги притеснява.

— Където и да отиде в града, Луси трябва да бъде придружавана от слугинята й и от някой от лакеите, изобщо някой, който познава всички членове на семейството ни.

Луси отвори уста да изрази несъгласието си, но Ричард я изпревари.

— Чудесна идея. А аз ще ги накарам да разберат, че единствената им работа е да не свалят очи от нея.

— Аз нямам ли право да се произнеса по този въпрос? — попита ги Луси с умолителен тон.

— Не — отговориха и двамата едновременно.

— Но Бети има работа тук — възрази тя.

— Ще наемем някого да й помага — обяви твърдо съпругът й. — Още днес ще изпратя бележка на Лидсуърт.

— Не мисля, че всичко това е оправдано. Не знаем кого ще изпратят — каза Едуард и смръщи вежди.

Ричард кимна. После изведнъж му хрумна:

— Ще попитам Смит. Може би знае някой надежден човек.

— Не искам непознати вкъщи. Ще помолим някой от другите слуги. Сигурен съм, че икономката няма да откаже — каза Луси.

И тя изгледа единия, после другия. При решимостта, която излъчваше погледът й, те нямаше как да не се съгласят.

— Е, предполагам това е най-доброто решение — избъбри Ричард, изглеждайки доста глупаво в този миг.

Брат й само кимна в знак на съгласие. После каза:

— Арабела с радост ще те придружи. Може и да ти направи ценни предложения как да обзаведеш къщата по последна мода.

— А дали ще има толкова време? — попита го сестра му. — Прекалено е заета. И ти много добре го знаеш. Затова не настоявай да ми помага.

— Но…

— Едуард, ти май нямаш ни най-малка представа колко е ангажирана.

Едуард я изгледа недоверчиво.

— Само си мислиш, че знаеш, но ме чуй сега. Ако започне да си прекарва времето с мен в градската къща на Ричард, дали ще й остане изобщо време за теб? И не ми казвай, че ще се виждате вечерта. Познавам майка й. Макар да сте сгодени, тя няма да позволи на Арабела да остане и минута насаме с теб, независимо колко го желаете и двамата. А и ти не би искал да предизвикаш клюки по неин адрес, нали? Достатъчно са говорили хората за нея.

Чувствайки се сякаш току-що е бил спасен от двойка тичащи срещу него бързи коне, Едуард беше принуден да признае, че сестра му има право. Макар да нямаше за какво толкова да се радва, Ричард се усмихна, наслаждавайки се на демонстрацията на силния й дух.

— За кога да се приготвя? — попита тя и се изправи.

Малко по-късно, тъкмо когато се занимаваше с жартиерите си, Ричард влезе в стаята й.

— Съгледвачите са видели дамата с кучето — каза той и й подаде съобщението, което току-що беше получил от Смит.

Бети, която помагаше на Луси да си облече долната фуста, промърмори нещо от рода, че поне докато се облича, господарката й би могла да бъде оставена на мира. Луси се намръщи. После се обърна, за да може слугинята да й завърже панделките отзад.

Ричард седна и се наслади на гледката, която представляваше жена му без връхни дрехи. Бети посегна към корсета.

— Този ли ще си сложиш? — попита той, смръщвайки чело, като си припомни какви белези оставяше тази част от женското облекло по кожата й.

— Да — кимна спокойно Луси, макар вътрешно да изгаряше от нетърпение.

Не изрече нито дума, докато слугинята й не закачи и последното телче.

— Какво друго ти пише?

— Виждали са тази дама и преди. Всеки следобед се разхождала на площада. Но не вярват да живее там.

— Защо мислят така? — попита го Луси и се извърна към него.

— Никога не са я виждали да излиза или да влиза в някоя от къщите наоколо — поясни той. — Признават си, че досега не са й обръщали голямо внимание. Наблюдавали са преди всичко къщата на баща ти.

— Приближили ли са се достатъчно, за да успеят да чуят разговора на Дейвид с тази дама? — попита тя, надявайки се мистерията да се разреши.

Седна пред тоалетката, за да може слугинята да й направи прическа, но извърната към него. Ричард поклати глава и Луси въздъхна.

— Ще я наблюдават. Ако се върне, някой от тях ще я последва.

— Ами ако не се появи повече?

— Тогава никога не ще узнаем — прозвуча много отчаяно Ричард.

За да го успокои, както и себе си, впрочем, Луси каза:

— Ще я открият. Ще видиш.

Той се усмихна на увереността й.

Когато Ричард и тя по-късно излязоха, никой от тях не забеляза да е следен. Информиран предварително за плановете им, Смит беше изпратил един от хората си да ги чака около градската къща на Ричард. Но независимо от инструкциите, които му бяха дадени, той изобщо не забеляза облечения като благородник мъж, който притича по външните стълби на съседната къща, отвори една врата, водеща към по-долния етаж и се скри.

Докато разглеждаха къщата, Луси все повече и повече се мръщеше. Макар слугите, които беше изпратил Лидсуърт, да бяха разчиствали цяла сутрин, все още имаше стаи, които бяха в същото състояние както след като бяха влизали крадците. Първият етаж беше прочистен, но не всичко със спалните беше наред. Докато обикаляше мъжката спалня, тя се подхлъзна и без малко да падне. Ричард, на другия край на стаята, се втурна към нея разтревожен. Без да го погледне, тя се наведе, за да вдигне нещото, в което се беше спънала.

— Достатъчно за днес — каза той. — Не бих искал да се изтощиш.

Ричард я подхвана за лакътя и я настани в един шезлонг.

— Не съм изтощена — възрази тя.

Тя се разположи удобно и едва тогава се вгледа в това, което държеше в ръката си.

— Ричард, погледни.

— Какво?

— Намерих го на пода. Мисля, че на миниатюрата си нарисуван ти.

И му го подаде.

— Мислех, че се е загубила по време на пожара. Изпратих го на Джулия, докато още бяхме сгодени. Трябва да я е забравила тук.

Той я завъртя в ръката си.

— Изглежда сякаш някой я е стъпкал. Мислиш ли, че я е изпуснал крадецът?

Той отново се загледа в миниатюрата.

— Може би.

Не искаше да признае, че действително портретът изглежда сякаш някой нарочно в миг на ярост го беше стъпкал. Припомняйки си разногласията между него и Джулия по време на последното им пребиваване в Лондон, му мина мисълта дали всъщност бившата му съпруга не е била тази, която така е стъпкала миниатюрата. Беше напълно в характера й, помисли си той.

— Лошо ли е повредена? — попита тя. — А аз нямам миниатюра с твоя лик? — допълни Луси.

Ричард й се усмихна.

— Нито пък аз с твоя. Ще накараме да ни нарисуват заедно. А аз бих искал и твой голям портрет. И тази картина ще бъде първата от моята нова колекция.

Тя също му се усмихна, стоплена от светлината, струяща от очите му.

— Също и твой портрет. И на децата — допълни тя, останала без дъх от нахлулите чувства.

Той приседна в шезлонга.

— И на децата — повтори и сведе глава, за да я целуне.

Колкото повече време беше с нея, толкова повече растеше любовта му и желанието му към нея. Хаосът около тях и съзнанието, че слугите всеки миг биха могли да влязат в стаята, го накараха да се въздържи от нещо повече от целувка. После се облегна назад и отново огледа стаята.

— Но преди това трябва да намерим отговорите на няколко въпроса. Преди всичко кой е причинил всичко това.

На лицето му се изписа израз на гняв при мисълта, че някой непознат без покана е влизал в къщата му.

Луси, която нямаше ни най-малка представа как е изглеждала по-рано къщата, също внимателно се огледа наоколо.

— Такива цветове ли предпочиташ? — попита тя, имайки предвид плата в червено и златно, който покриваше стените и мебелите.

Тя забеляза междувременно, че завесите не са дотам добре закачени.

— Не, предпочитам нещо по-различно. — Той я погледна и й се усмихна. — Като очите ти, например.

Тя сведе клепачи, премигна няколко пъти и отново се вгледа в него. Изписалата се на лицето му страст я накара да затаи дъх. В същото време откъм коридора се чу шум. Тя сви крака под стола и бързо се изправи. За миг се олюля и Ричард се спусна да й помогне.

Вратата се отвори. Един лакей, който носеше принадлежности за камината, се спря като ги видя, чудейки се дали няма да ги разгневи с влизането си.

— Не знаех, че сте тук — промърмори той, опитвайки се да прикрие страха си и обзелото го в същото време любопитство.

— Стаята е на ваше разположение — каза Луси, обръщайки се към Ричард за потвърждение.

Той кимна. Лакеят, разбрал, че няма да го смъмрят, се усмихна.

В това време и противничката им се усмихна, като разбра, че се готвят да отворят градската къща на Ричард.

— Много удобно — каза тя и очите й заблестяха.

И преди да започне да излага плана си на партньора си, устните й се разтеглиха в дяволита усмивка. След като свърши, се облегна на стола си с доволно изражение.

— Сега ще чакаме.

На следващия ден Луси отново посети къщата и беше доволна да отбележи колко работа бяха свършили слугите. Единствено в кабинета, облицован с дървени плоскости, нищо не беше пипано. След като по-голямата част от основното почистване беше приключена и преди да започне мазането, Луси повика децата да я придружат.

Тя смаяна ги наблюдаваше как разглеждаха къщата като непознато място. Дейвид, който се беше отказал вече да мълчи, застана пред една от картините в приемната.

— Майка ми мразеше тази картина — промълви той тихо.

От случката на площада изобщо не беше проявявал подобен интерес към нещо.

— Мразеше ли? — попита Луси, присядайки на канапето, което възнамеряваше да претапицира с бледосин сатен на райета.

— Каза на татко, че не иска тази картина в имението. Предполагам, че той я е изпратил тук.

Луси загледа картината, учудвайки се какво беше накарало Джулия да не хареса пасторалната сцена, която представляваше. Дейвид също приседна на канапето и поглади тапицерията му. После се огледа наоколо.

— Не харесвам тази стая. Много е тъмна.

После се извърна към Луси.

— Нашите стаи също ли са такива?

— Не знаеш ли?

— Тук идвам за пръв път. Мама винаги настояваше да останем в имението, тъй като не искаше да остава в Лондон дълго.

— А оставаше ли?

Въпреки че не й харесваше какво прави, Луси изпитваше неимоверно любопитство да научи повече за предшественицата си.

Дейвид въздъхна, сбърчи чело и така заприлича повече на стар угрижен човек, отколкото на малко момче, каквото всъщност беше.

— Не. Тя не искаше дълго време да бъде далеч от имението — каза той.

— И от вас — добави Луси, опитвайки се да го разведри в спомена му.

Много се беше натъжила, когато го видя колко страда. И се обвиняваше, че ако не беше настоявала да дойдат в Лондон, нищо нямаше да му се случи.

— О, ние не я виждахме често, освен когато татко се връщаше вкъщи. Беше много заета — каза просто Дейвид. — Теб виждаме много по-често.

Ръката му все още беше върху тапицерията. Луси лекичко я погали и той не се отдръпна.

— Добре, веднага щом оправим тази къща, обещавам, че ще виждате мен и баща ти много по-често, отколкото сега.

И му се усмихна. Когато и на неговото лице се появи подобие на усмивка, тя се почувства сякаш е спечелила много трудна победа.

Помнейки думите му, че майка му не им е отделяла много време, след като бояджиите приключиха, Луси започна да ходи всеки ден, за да наблюдава лично работата на тапицерите, и водеше и децата със себе си. Макар къщата да беше значително по-малка, отколкото бащината й, тя пък разполагаше с голяма градина, където децата можеха да играят и тичат до насита.

Следвайки нарежданията на съпруга й и брат й, при тях навън винаги стоеше един от лакеите. Много заета и едновременно радостна с промените по къщата, които ставаха под нейно ръководство, Луси остави мисълта за заплахите на заден план. Беше щастлива от начина, по който се беше наредил животът й.

(обратно)

Глава четиринадесета

Докато Луси и децата бяха заети с къщата, Ричард и Едуард проучваха всяка възможна следа, на която се натъкваше Смит. Господин Мередит, отказвайки да бъде държан настрана, разпита внимателно всички свои приятели. Но така и не се доближиха до отговора, който търсеха.

Изминаха няколко дни, без да се получат нови заплашителни писма или да се стигне до някакво разрешение на проблема. Ричард се надяваше, че когато Джоунс се върне в града, ще е открил отговорите поне на някои въпроси. Но след неговото завръщане въпросите само станаха още повече. По време на следващата им среща Смит запита Ричард:

— Познавате ли господин Аштън?

— Да. Защо?

— Продал е имота си малко след пожара у вас — изрече Джоунс неприветливо.

— Той възнамеряваше да заминава за Америка — каза Ричард. — Нямаше семейство, което да го задържа. А и имението си получи в наследство от някакъв далечен чичо. Нямаше някакви особени връзки с хората в околността.

При тези думи Джоунс се намръщи, но не се отказа да съобщи новината на Ричард, колкото и неприятна да беше.

— Какво друго научихте?

Двамата мъже се спогледаха.

— Кажете ми.

— Според вашите слуги съпругата ви си е имала любовник.

Ричард се разсмя.

— Аз можех да ви кажа това.

Мъжете го зяпнаха, шокът от чутото се беше изписал на лицата им.

— Тя ми го съобщи, злорадствайки. Именно заради него не искаше да стои дълго време в Лондон.

— А вас не ви ли засегна това? — попита Смит, потресен до дъното на своята душа, възпитавана според моралните норми на средната класа.

— Разбира се, че се засегнах. Но нищо не можех да направя.

Смит и Джоунс отново се спогледаха и след това загледаха Ричард.

— О, не! Не съм организирал пожара, за да се избавя от съпругата си. Тя пожела да ме напусне. Аз трябваше да й осигуря издръжка, каквато тя поиска, а в замяна на това тя поемаше задължението да не безпокои мен и децата повече. Подходих съвсем сериозно към предложението й. Беше много по-добре, отколкото да продължавам да живея с нея — изрече Ричард с горчивина в гласа.

Смятайки въпроса за изчерпан, Смит и Джоунс си тръгнаха, обещавайки преди това да изпратят съобщение веднага щом научат нещо ново.

След като нищо подобно на случилото се с Дейвид не се повтори, а и никакви заплахи повече не им бяха отправяни, Луси си мислеше, че няма за какво повече да се тревожат. И точно тогава ги застигна нещастието.

Както обикновено Луси взе децата със себе си, когато отиде в къщата. Веднага щом видяха какво бяха свършили тапицерите, децата излязоха в градината. Когато стана време да си тръгват, Луси ги повика. Те не се появиха. Тя почака няколко минути и ги повика отново. Отнякъде се показаха Карълайн и Робърт и изтичаха при нея.

— Не можем да намерим Дейвид — съобщи Робърт.

Кръвта на Луси като че се смръзна.

— Къде е лакеят?

Думите с мъка излизаха от устата й.

— Търси го. Ние играехме на криеница — започна обяснението Карълайн. — Аз намерих Робърт, обаче Дейвид е много добър в тази игра.

— Може би мисли, че играта все още не е свършила — предположи Луси и усети като че отново си възвърна способността да диша.

В този миг влезе лакеят, лицето му беше много бледо.

— Е, открихте ли го? — попита тя.

Мъжът поклати глава, останал без дъх от тичане. Луси притвори очи и зашепна молитвени слова.

— Дейвид загубил ли се е? — попита Робърт, гласът му съвсем леко трепереше.

Карълайн сграбчи ръката на Луси, сякаш я достраша, че втората й майка също ще изчезне.

— Не зная.

Луси обгърна раменете и на двете деца и ги поведе към къщата. Като видя Бети, тя изтича към нея.

— Отведи децата вкъщи. После кажи на съпруга ми и на брат ми да дойдат тук веднага.

Изплашена от тона на господарката си, слугинята само кимна.

— Тръгвате с Бети — каза Луси на децата. — Тя ще се погрижи за вас.

— Не искам да си тръгвам без Дейвид — възрази Робърт, тропайки с крак.

Луси едва успя да се овладее.

— Тръгвайте с Бети — повтори твърдо. — Дейвид ще си дойде скоро.

Вътрешно се примоли да се окаже права. Целуна по бузата и прегърна Карълайн и побутна децата към Бети. Не обръщайки внимание на молбите им, тя се извърна към слугите, които се бяха скупчили на стълбите, водещи към кухнята.

— Ще ми трябвате вие, вие и вие — каза тя, посочвайки последователно тези, които й се сториха най-здравите и едновременно с това най-умните. — Претърсете градината, алеите и улиците около къщата. Трябва да е някъде наблизо.

Преди да пристигнат съпругът й и брат й, тя вече знаеше, че слугите никъде не са могли да открият Дейвид. Още щом зърна Ричард, и от очите й потекоха сълзи. Но веднага гневно ги отри и успя да се овладее.

— Изпуснах Дейвид.

И зачака присъдата си.

— Глупости! Той си е направил шега с вас. Докато ние тук говорим, той пие чай с баща ти — каза той тихо и я взе в прегръдките си.

Очите му обаче запазиха разтревожения си израз. Едуард, който беше инструктиран да не сваля очи от слугите, забеляза, че една от слугините силно трепна и на лицето й се изписа страх.

— Дойдохме да те заведем при него. Ще го накажа най-строго, че ви е изплашил така.

Брат й кимна и излезе навън. Почувствала до известна степен облекчение, Луси позволи на Ричард да я отведе до каретата. Веднага щом вратата се затвори обаче той се отказа от маската на спокойствието.

— Как се е прибрал сам вкъщи? — попита Луси, но никой от мъжете не й отговори.

— Видя ли как се измени лицето на една от слугините, като каза, че Дейвид си е вкъщи? — попита Едуард приятеля си. — Направо се издаде.

— Съобщи ли на Смит?

Едуард кимна.

— Смит? Той там ли беше? Защо? Какво е станало? — попита Луси, вглеждайки се изплашена последователно ту в единия, ту в другия.

Те свиха безпомощно рамене. После съпругът й се изкашля.

— Дейвид не е вкъщи — съобщи той, като изричаше с мъка всяка дума.

— Какво?

Толкова дълго се беше пазила, за да не допусне да я обземе паника, но сега й се предаде напълно. Лицето и пребледня.

— Защо излъга?

Очите й се разшириха от ужас.

— Те са го хванали — прошепна тя.

— Те ли? Кой? Ти видя ли кой го отведе? — попита Ричард, сграбчвайки я с две ръце за рамото с такава сила, че щеше да го счупи.

— Онези, които ни заплашиха. Искали са Дейвид не бижутата ми. Дейвид — изплака тя името на детето.

— Някой видял ли е нещо? — попита я брат й — Къде е бил лакеят?

— Това е въпросът, за чийто отговор ще настоявам веднага щом пристигнем — каза Ричард.

Тонът му беше толкова заплашителен и Луси въздъхна с облекчение, че не беше разговарял с нея по този начин.

— Какво ли ще правят с него?

Двамата мъже се спогледаха. Никой от тях не се нае да изрече на глас безбройните възможности.

— Той е само едно малко момче — изхлипа Луси.

— Стегни се, Луси — обади се брат й, поглеждайки през прозореца. — Никой в града не бива да разбере, че Дейвид е изчезнал. Ако разколебаем заговорниците по този начин, още по-добре.

Той й кимна усмихнат, след като тя изтри сълзите си с подадената от съпруга й кърпичка.

— Усмихни се.

Макар едва да сдържаше сълзите си, Луси изпълни съвета на брата си и опирайки се на ръката на съпруга си, влезе в къщата. Когато вратата се затвори след тях, тя престана да се сдържа.

— Дейвид… — изплака.

Ричард я прегърна и те останаха за миг така, после я предаде в ръцете на брат й.

— Заведи я при баща ви — каза той. — Смятам да говоря с онзи лакей.

Той се извърна към Джарвис, който стоеше наблизо.

— Доведете го при нас. Ще бъдем в кабинета. А той би трябвало сега да е в кухнята.

Джарвис кимна — беше дълбоко разтърсен от случилото се.

Докато чакаха, лицата на Ричард и Едуард бяха придобили строго изражение. Затова, когато Джарвис въведе лакея в кабинета, още щом го изгледаха и той взе да трепери. Преди да успеят да изрекат и дума, младият мъж започна да говори, заеквайки.

— Нямам нищо общо с това. Не съм виновен. Аз… ние бяхме застанали на сянка в градината…

— Ние ли? С кого? — попита Едуард.

— Дейзи, слугинята от съседната къща. Но преди това аз се уверих, че няма друг наоколо. Както винаги.

Мъжът се беше разтреперил още повече.

— Винаги ли? — запита Ричард и в тона му се четеше заплаха. — Това и по-рано ли се е случвало.

— О, не, господарят Дейвид не е изчезвал така. Аз съм се виждал с момичето и друг път. Срещахме се тайно всеки път щом тя можеше да излезе — призна мъжът.

Знаеше, че е загубен. Но се страхуваше да не го изпратят в затвора.

— По едно и също време ли? — попита Едуард.

— Щом можеше да излезе.

Мъжът сведе глава.

— Не мислех, че ще се случи нещо лошо с децата. Те просто си играеха.

Произношението, което той се беше постарал да придобие след идването си в Лондон, сега, в мига на голямата уплаха, отстъпи на обичайния му твърд акцент.

— А как се запозна с тази слугиня? — попита Ричард.

— Дойде веднъж да се види с една своя приятелка и аз се случих там.

Той отри чело с кърпата си. Започвайки да осъзнава какво всъщност се е случило, беше започнал да се поти.

— Не бих позволил нищо лошо да се случи на господаря Дейвид — избъбри той, вглеждайки се в очите на Ричард. — Никога не бих.

Ричард се извърна с гръб към него, опитвайки се да сдържи гнева си и да не удари мъжа в лицето.

— Ако беше си вършил добре работата… — изрече Ричард през зъби. — Защо мислиш ти наредихме винаги да бъдеш с децата?

И удари с юмрук по масата. Лакеят подскочи и погледна Едуард, после за всеки случай отстъпи няколко крачки.

— Кажи ни името на слугинята, която те запозна с момичето, с което си се срещал. После си отивай в стаята и стой там, докато те повикаме отново.

Лакеят кимна.

— И не казвай за това, което говорихме тук, на никого, разбра ли? — нареди Едуард.

Лакеят отново кимна. Повтори шепнешком думите на Едуард и излезе.

— Измъкна се оттук с подвита опашка — обади се Ричард вече с овладян глас.

— Трябва да признаеш, че успя да го изплашиш. Щом изплаши и мен — каза приятелят му. — Какво да правя с имената?

— Смит ще се свърже с нас до около час. Ще му ги кажем.

— Сигурен ли си, че би трябвало да изчакаме?

— Какво друго ни остава? Виждаш ли ме да разпитвам слугинята, без да проваля всичко?

— Не, но Луси би могла.

— Луси!

Ричард го погледна с изненада. После на бегом премина коридора и се втурна в приемната.

— Луси!

Сякаш пеперуда, привлечена от пламък, тя също се втурна към него и попадна в прегръдките му.

— Толкова съжалявам — изплака.

Ръцете му я обгърнаха и той я притисна към себе си, сякаш се страхуваше да не изчезне и тя.

— Не е твоя вината — прошепна той, разбирайки, че тя все още се чувства виновна.

И той беше започнал да се обвинява. Известно време останаха така и тя плачеше в прегръдките му. След като се поуспокои, той я поведе към канапето и седна при нея.

— Какво узнахте? — попита господин Мередит. — Лицето му беше пребледняло, но гласът му беше останал твърд.

— Не много. Може би повече ще ни каже една от слугините. Смит ще я разпита след малко — отговори Ричард с не толкова твърд глас като на стария мъж.

Луси си пое дълбоко дъх в опит да се овладее.

— Той защо беше тук? Да не е научил нещо?

— За щастие, той беше тук, когато пристигна Бети. Беше дошъл да ми каже, че са направили всичко възможно и още, че няма изгледи за предстояща опасност — каза Ричард с горчивина.

— Какво?

Луси и баща й го изгледаха поразени.

— Трябва да предприемем нещо. Още сега! — извика тя гневно. — Трябва да се върнем и да говорим със слугинята. Не вярвам на тези мъже. Ако открият пак толкова малко, колкото последния път, може никога да не намерим Дейвид.

Макар да беше започнала ядно, при последните думи вече плачеше.

— Той е само едно малко момче…

Ричард я взе в прегръдките си, искайки също да може да се разплаче.

Влезе Джарвис, лицето му беше бледо и смутено.

— Господин Смит иска да ви види, господин Блаунт. В кабинета е с господаря Едуард.

— Идвам с теб — стана Луси, успяла отново да се овладее.

— Помоли ги да дойдат тук — нареди Ричард.

Ръцете му трепереха. Смит явно има новини, помисли си той.

Нито Едуард, нито Смит бяха с радостно изражение на лицата си, когато влязоха в приемната.

— Е? — обади се Ричард.

Смит се поклони на Луси. После подръпна връхната си дреха.

— Говорете.

— Господин Едуард Мередит се оказа прав. Слугинята се оказа, че знае повече, отколкото ви е казала. Бях й представен като вашия иконом. Надявам се нямате нищо против, че узурпирах тази длъжност, господин Блаунт.

Ричард поклати глава.

— Отначало доста я наплаших. След това говорих с нея насаме. Съобщи ми името на мъжа и на кръчмата, където обикновено ходи. Според нея той е същият, който е отвлякъл момчето. И на кръстовището го е чакала карета.

— Дейвид добре ли е?

— Къде са го отвели?

— Какво ще правим сега?

— Смятате ли, че ви е казала истината?

Отвсякъде го засипваха въпроси. Той покри ушите си с ръце, щом шумът стана невъобразим. Лека-полека останалите се отказаха да го атакуват и се смълчаха.

— Изпратих Джоунс да открие мъжа, който слугинята смята, че е замесен — обяви Смит сред настъпилата тишина.

— Тръгвам натам — каза Ричард, настроен като за битка.

— И аз също — скочи Едуард.

— Не господа, няма да тръгнете. Само ще подплашите този мъж. Само да се покажете, и всички ще разберат, че сте разгадали играта им. И ще са изчезнали, преди още да сте успели да се ориентирате.

— Те ли? — попита господин Мередит. — Колко имате предвид?

— Не мога да кажа със сигурност. В каретата трябва да е имало някой. А ако се вярва на слугинята, мъжът, който е отвлякъл Дейвид, не може да е измислил плана за това. Тя мисли, че момчето е тръгнало само. Заплахата, че ще се наложи насила да го водят, е свършила своето.

— Какво ще правим сега? Не можем просто да седим тук и да чакаме — въздъхна Ричард, загледан в мъжа, който се предполагаше, че би могъл да предотврати нещо подобно на случилото се.

— Опасявам се, че точно това трябва да направите. Те могат да се свържат с вас — каза Смит.

Той загледа работодателя си, но не посмя да отправи поглед и към Луси.

— Защо? — попита тя.

Смит отново не пожела нито да я погледне, нито да отговори на въпроса й. Тя трескаво местеше погледа си от Ричард на Едуард, после погледна баща си и накрая пак Смит.

— Защо? — изплака.

— Кажи й, Ричард — каза тихо брат й.

Съпругът й я отведе да седне на канапето и приседна до нея. После сплете пръсти с нейните.

— Смит смята, че те са го отвлекли заради откуп.

— Откуп? Пари ли? — попита тя и очите й се разшириха от ужас. — За пари?

Нито един от мъжете не посмя да я погледне.

— И после ще го пуснат да си иде, нали? — поиска да узнае тя.

Най-накрая се обади баща й.

— Надяваме се — изрече той тихо, но тонът на гласа му говореше друго.

— Надявате се? Само се надявате ли? Трябва да го намерим! — извика тя като обезумяла. — Какво друго ни остава?

— Да чакаме.

Тези думи като че я усмириха за миг. Тя погледна Смит, прииска й се той да беше изброил повече възможности. Но той не й каза нищо повече. После се извърна към Ричард.

— Бих искал да говоря с лакея.

— В стаята си е — каза Едуард. — Да изпратя ли някого да го доведе?

— Не, предпочитам да поговоря с него в стаята му. Не искам да ни виждат много хора. Може ли някой да ми покаже пътя?

След оттеглянето на Смит се възцари тишина. Тишина, от която ги болеше. Искаше им се да могат да кажат нещо, но не знаеха какво. Луси беше уловила Ричард за ръка, сякаш се боеше, че ще изгуби връзка с реалността. Щом като след известно време вратата се отвори, те всички скочиха.

— Е? — поиска да узнае Ричард, като видя, че е влязъл Смит.

Господин Мередит придвижи инвалидната си количка, така че да вижда лицето му. Луси стисна здраво ръката на съпруга си.

— Не знае нищо — отвърна спокойно Смит. — Просто е бил играчка в ръцете им.

Надеждата им се пръсна.

— Трябва да говоря с партньора си — информира той Ричард. — Ако ви трябвам, знаете къде да изпратите съобщение.

Докато се оттегляше, те машинално го проследиха с погледи — с всяка своя стъпка той сякаш им казваше, че повече нищо не биха могли да направят. Луси притвори очи, седна на канапето и се облегна, а по лицето й започнаха да се стичат сълзи.

Когато тишината стана непоносима, Едуард стана.

— Ще изпратя на Арабела съобщение, че не ще мога да я придружа довечера — каза той и въздъхна.

— Не променяй плановете си — обади се Ричард с такъв тон, сякаш беше на края на силите си.

— Разбира се, че няма да отиде — каза твърдо господин Мередит. — Ако този мъж открие нещо, ще имаш нужда от помощ.

Едуард кимна. Лека усмивка като че докосна за миг устните на Луси, докато гледаше как брат й излиза от стаята.

Изведнъж на Ричард хрумна нещо и той го последва.

— Не й казвай нищо за изчезването на Дейвид, Едуард.

— Защо? Тя скоро ще му стане леля.

— Все още не знаем кой е замесен, а ако някой от слугите от градската ми къща дочуе, че Дейвид наистина е изчезнал, може да се опита да предупреди заговорниците, че вече се досещаме какво се е случило.

Едуард кимна.

— Когато разбере, че съм го скрил от нея, ти ще се разправяш с нея.

Малко горчивата ирония в думите на Едуард накараха Ричард лекичко да се усмихне.

— Вече си под чехъл, така ли, приятелю?

Едуард сви рамене и се запъти към библиотеката. На връщане, преди да успее да влезе в приемната, го изпревари Джарвис.

— Ще позволи ли госпожа Блаунт да сервирам чая?

Ричард се смая. Беше му се сторило, че са загубили Дейвид преди доста часове, а се оказа, че е още следобед. Той кимна на лакея.

Появата на Джарвис и въпросът му като че изведоха Луси от отчаянието, което я беше налегнало. Внезапно тя се изправи.

— Робърт и Карълайн — възкликна. — Отивам при тях.

При други обстоятелства Ричард би я подкрепил, но той много добре познаваше децата си.

— Нареди някой да отиде и да провери как са. Не ги безпокой без причина.

— Без причина ли? Някой държи Дейвид в плен. Те могат да са следващите — кресна тя.

— Не, и ако си стоят в учебната зала. Нареди на Бети периодично да ги проверява. Ще отидем по-късно заедно да ги видим.

— Ами ако започнат да питат къде е Дейвид?

— Накарай Бети да им каже, че е наказан да не излиза от стаята си, задето се скри така.

Господин Мередит, който внимателно ги слушаше, преглътна коментарите си, които се канеше да направи, и кимна. След като и баща й застана на страната на съпруга й, Луси се предаде и се съгласи с тях.

След като чаят беше внесен, Луси наля на всеки по чаша и накара лакея да им поднесе сандвичи. Ричард поклати глава, стомахът му беше прекалено свит, за да поеме каквато и да била храна. Едуард, напротив, взе няколко и после се загледа в тях. Господин Мередит изпи чая си и помоли за още. Луси му наля щастлива, че поне с нещо е полезна.

Часовете на следобеда бавно се изнизваха. Винаги щом чуеха стъпки пред вратата на приемната, те като че замръзваха на местата си. Щом като стъпките се отдалечаха, се отпускаха. Въпреки че Ричард се опита неведнъж и под най-различни предлози да накара Луси да се качи в стаята си, за да си почине, тя винаги отказваше.

Най-накрая едновременно влязоха няколко лакеи, сред тях и Джарвис. Именно той каза:

— Това пристигна току-що за вас, господин Блаунт.

И му подаде писмо. Останалите затаиха дъх, докато го разпечатваше. Очите му пробягаха по съдържанието веднъж, после той вдигна глава.

— Смит се оказа прав.

— Какво пише? — попита Луси, сграбчвайки го за ръката.

Тя трепереше.

— Искат откуп?

— Колко? — поиска да узнае господин Мередит. — Имам известно количество в касата си.

— Съмнявам се, че ще имате толкова в наличност — отговори зет му, загледан в писмото. — Искат десет хиляди лири до утре вечерта.

— Какво?!

Старият човек остана твърде шокиран от сумата.

Едуард стисна толкова силно облегалката на инвалидната количка, че кокалчетата на пръстите му побеляха.

— Ще можеш ли да ги осигуриш? — попита той. — Ще ти помогна, ако трябва.

— И аз — обади се господин Мередит.

— Разполагам с много повече капитал в ценни книжа — увери ги Ричард. — Но ще се наложи да продавам. Дано да успея навреме.

— Ами Дейвид? Пишат ли нещо за Дейвид? — започна да пита Луси като обезумяла, без да обръща внимание на разговора за парите.

Ричард отново се загледа в писмото.

— Ако доставя парите, където ми нареждат, ще бъде свободен.

— Тогава трябва да направим каквото казват — каза тя със заповеднически тон.

В същото време забеляза споглеждането между тримата мъже.

— Какво? Какво лошо има?

Те се опитаха да я успокоят, но тя не отклони вниманието си от въпроса, който я безпокоеше.

— Защо ме гледате така? — обърна се тя към баща си.

Той взе ръцете й в своите, тревогата беше набраздила още повече и без това набръчканото му лице.

— Луси, бъди смела! Трябва да вярваме, че те ще постъпят така, както са написали в писмото.

Тя се вгледа по-внимателно в очите му.

— Но вие не вярвате, че те ще удържат на думата си — едва сега схвана тя от какво се опасяваха.

Мъжете поклатиха глави. Луси издърпа ръцете си от бащините и се отпусна на съседния стол, плачейки.

— Той е само едно малко момче — прошепна тя.

Не след дълго господин Мередит и Ричард подготвиха съответните писма и повикаха Джарвис.

— Кажете на господин Лидсуърт, че въпросът е спешен. И че трябва незабавно да се видя с него — нареди Ричард и подаде писмото си на лакея.

Бащата на Луси използва почти същите думи, когато изпращаше Джарвис да отнесе писмото до неговия агент.

До вечерта плановете им се избистриха.

— Ще се заема с това колкото се може по-рано утре сутринта — обеща господин Лидсуърт, потрепервайки само при мисълта пред какъв ужас се беше изправил неговият клиент и каква загуба би могъл да претърпи.

Заедно с агента на господин Мередит си поделиха имената на евентуалните купувачи.

— Ако не успеете да се справите, съобщете ми за това до обяд — каза Ричард. — Ще ми е необходимо време да уредя паричен заем.

— Не мисля, че ще се стигне до това, господин Блаунт — каза Лидсуърт, но ужасът от това какво би могло да се случи, ясно се четеше на лицето му.

— Ще направя всичко възможно, за да върна сина си — каза Ричард, надявайки се похитителите наистина да искат само парите и нищо повече.

Едуард кимна.

След като агентите излязоха, всички се отправиха към покоите си. Луси се беше оттеглила час преди това, накуцвайки повече от всякога — беше съсипана от изтощение. Докато лежеше в леглото, пред очите й се занизаха случки с Дейвид. И тя отново започна да се измъчва от чувството за вина. Защо не беше отишла в градината по-рано? Защо не беше проявила повече грижи към децата?

Вратата се отвори. Ричард се приближи до леглото и легна до нея. Виждайки, че е будна, той каза:

— Не исках да бъда сам.

След това сякаш повече не можеше да сдържа мъката си, протегна ръце към нея.

— Прегърни ме. Моля те, прегърни ме — примоли се той.

Тя разтвори ръце и докато го прегръщаше, усети сълзи да парват бузите й. Дали бяха от него или от нея? За известно време те просто лежаха прегърнати и мълчаха. След това, сякаш за да се убеди, че независимо от случилото се, той беше жив, Ричард започна да я люби някак неистово и отчаяно — като че нямаше да дочака утрото.

Сънят им след това беше неспокоен. На зазоряване едновременно отвориха очи, станаха и се приближиха до прозореца, загледани в нахлуващата светлина отвън.

— Къде ли е той? — запита на глас Луси и в същия миг посегна с ръка към устните си, за да потисне риданията си.

Когато не след дълго на вратата се почука, те вече бяха облечени.

— Влезте — обади се Луси, очаквайки със страх посетителя.

— Съобщение за господин Блаунт — каза сънливият лакей, който в бързината си беше закопчал копчетата накриво.

Щом видя, че господарите са напълно облечени, очите му се разшириха от изненада.

Луси притвори очи, молейки се, докато Ричард разпечатваше писмото.

— Е? — попита тя нетърпеливо, недочакала да прочете съдържанието му.

— Смит моли да не напускам къщата, преди да дойде.

Ричард четеше отново и отново писмото, за да се увери, че не е пропуснал нищо. Луси въздъхна.

— Сигурно има новини.

— Ами ако нищо повече не е научил?

— Ще платим откупа.

И се надявам, че те ще спазят уговорката, помисли си той.

— Да можехме да направим нещо — изплака Луси, стискайки носната си кърпа.

Чувството на безсилие, което я беше обхванало, ясно се четеше и по лицата на баща й и брат й, когато се появиха на закуска. И нито един от тях като че не беше гладен. Мъжете изпиха неизброимо количество чаши кафе, а Луси си отчупи само крайче кифла и пи шоколад.

Когато се появи Смит, те се бяха разположили в приемната. Леко изненадан да ги открие всички в същия състав толкова рано сутринта, той застина на прага.

— Влизайте, влизайте и казвайте какво ново — обади се господин Мередит с малко дрезгав глас, около очите му имаше тъмни сенки от недостатъчния сън.

Смит погледна към Ричард, който му кимна.

— Мисля, че открихме къде го държат — съобщи той със спокоен тон.

— Къде? — попитаха четиримата в един глас.

— В един обор недалеч от града.

— По пътя за Тънбридж Уелс ли? — попита Ричард, припомняйки си писмото, което му бяха изпратили похитителите.

Смит смръщи вежди.

— По пътя за Мейдстоун.

— Опит да ни отдалечат, така ли? — изказа предположението си на глас Едуард. — С добър кон няма да е трудно да стигнеш за кратко от едното до другото място.

— Може би възнамеряват да се срещнат на друго място по-късно — изказа предположенията си и Смит. — Джоунс е там в случай, че решат да преместят сина ви.

Луси тежко въздъхна.

— Не мисля, че ще предприемат нещо, преди да настъпи нощта.

— А аз се предполага, че ще отида да платя откупа и ще остана да получа инструкции къде да открия сина си малко преди залез — каза Ричард и присви устни. — Не можем ли да ги хванем? — попита той.

На лицето на Смит се изписа неувереност.

— Не съм много сигурен колко хора има вътре.

— Свържете се с партньора си. Аз се налага да остана тук, докато разбера какво е направил Лидсуърт с продажбите.

— Възнамерявате ли да платите откупа? — попита Смит.

— Не, и ако успея да си върна сина по някакъв начин. Но трябва да съм готов с парите.

Тонът на Ричард накара Луси да усети как я полазват тръпки.

— Разбирате ли, че не можем да предвидим какво ще направят? — попита Смит, опитвайки се да разбере дали мъжът, който го беше наел, осъзнава всички рискове.

— Разбирам.

Едуард и Мередит кимнаха. Луси закри с ръце устата си, опитвайки се да потисне риданията си.

— Онези мъже, които бяхте наел по-рано, все още ли са ви подръка?

— Присъствието на прекалено много хора може да се окаже грешка. Пътят в онази посока е много оживен. Възнамерявам да наема покрита каруца за превоз на фермерска продукция — каза Смит с усмивка, но очите му запазиха строгото си изражение.

Двамата по-млади мъже се спогледаха и след това Ричард кимна.

— Поискайте от слугите някои дрехи — предложи Едуард. — Аз ще отида да видя какво е положението с пушките.

Доволен сякаш от суматохата, която беше предизвикал, Смит напусна къщата с обещание да се върне след час.

Веднага щом той излезе, Луси се извърна към съпруга си.

— Идвам с вас — обяви тя твърдо. — И не се опитвай да ме убеждаваш в противното.

След час, когато се готвеха да тръгнат, Ричард направи последен опит да я накара да остане. Облечени в дрехите, които слугите им бяха дали, те напуснаха къщата през входа за прислугата и се втурнаха към закритата карета, която ги очакваше. Господин Мередит и господин Лидсуърт, които се бяха задължили да занесат откупа, ако самите те не се върнат навреме, ги наблюдаваха.

— Господ да ви помага! — прошепна господин Мередит.

(обратно)

Глава петнадесета

Първата част от пътуването им премина в мълчание. Луси понечи да хване Ричард за ръка, но не посмя, виждайки изражението на лицето му. Тя събра ръце в молитвен жест.

Вече близо до странноприемницата, която беше избрал Смит, те освободиха кочияша и изминаха пеша останалата част от пътя. За изненада на Луси никой вътре в нея не им обърна внимание.

— Не говорете. Аз ще се оправя — каза Смит, после се вгледа в мъжете. — Трябва да имате по-уморен вид, нали сте работили с часове.

Ричард отпусна рамене и се постара да изглежда много изтощен. Едуард се опита да го имитира.

Не след дълго се настаниха в каруцата. Луси седна до съпруга си, докато Смит и Едуард се сместиха сред остатъци от зеле и други зеленчуци, явно превозвани с каруцата, преди те да я наемат. Едуард беше предложил да се направят на пияни, но Смит не се съгласи с аргумента, че фермерите ще предпочетат да не си харчат с труд спечелените пари за алкохол, още повече, че те самите си правеха алкохола. Вместо това се свиха, преструвайки се на заспали.

Пътят беше неравен и не след дълго Луси се почувства като разнебитена, Ричард я беше предупредил за това. Но нито едно оплакване не излезе от устата й. Тя стисна зъби, само лицето й леко пребледня. Съпругът й веднага разбра какво чувства, но нищо не каза. Нали я беше предупредил…

Тъкмо бяха подминали кръчмата, известна като При Джордж в Гринуич, а после и тълпа мъже, вървящи в посока към града, когато Смит каза на Ричард да спре. Озъртайки се наоколо, той насочи каруцата към едно голямо дърво, надявайки се клоните му да им осигурят някаква защита против любопитни.

— Мислех вече, че няма да дойдете — каза един мъж, показвайки се откъм единия край на каруцата. — Тогава щеше да се наложи да тръгна да ви търся.

Мъжът едва дишаше и трудно му се разбираше какво говори.

Пренебрегвайки думите му, Смит започна да го разпитва направо.

— Там ли са още?

Мъжът кимна.

— Колко са?

Мъжът почти полегна върху каруцата, опитвайки се да успокои дишането си.

— Джоунс, колко са?

Мъжът вдигна три пръста. Останалите го загледаха с известна изненада.

Джоунс си пое дълбоко дъх и после го изпусна бавно. Едва когато дишането му се поуспокои той се обади отново:

— Двама мъже и една жена. Бяха повече, но другите си заминаха.

Ричард се наклони към него, устните му се разкривиха в доволна от чутото усмивка.

— Колко далеч е този обор? — попита той.

— На около две мили по този път.

Джоунс пое бутилката вода, която му подаде Смит, и отпи голяма глътка.

— Защо сте довели и жена със себе си? — попита той, изглеждайки Луси от глава до пети.

— Тя настоя — обясни Смит, потупвайки леко приятеля си по гърба. — Тя е мащехата на момчето.

— Вие видяхте ли го? Добре ли е той? — попита Луси.

Сърцето й биеше толкова силно, че тя едва чуваше собствените си думи. Ричард се наведе още повече към Джоунс, за да чуе какво ще й отговори.

— Надникнах там рано тази сутрин, докато те още спяха. Той лежеше завит близо до пещта. Не ми заприлича на много изплашено дете — каза й Джоунс.

— Тази сутрин ли? А по-късно не сте ли го виждал?

Той поклати глава.

— Дайте ми още вода. Беше много горещо днес.

— Сега ни разкажете нещо повече за обора — помоли Едуард.

Джоунс се дръпна, някак изненадан от особеното му произношение. Не се срещаше често с хора от аристокрацията. После скочи от каруцата на земята и около него се вдигна облак прах.

— Само една врата ли има? — попита Ричард.

Мъжът кимна.

— Никакъв шанс да ги изненадаме.

— Не и през вратата.

Смит смръщи вежди.

— Ами ако се представим за други? — попита Луси и се загледа в посоката, която беше посочил Джоунс, сякаш можеше да зърне Дейвид от такова разстояние.

— Какво имате предвид? — попита Смит.

Ричард се извърна към нея и я целуна. Тя се изчерви.

— Представете си, че каруцата се счупи тъкмо като минаваме оттам — каза съпругът й и Луси кимна като потвърждение, че е разбрал идеята й. — Казахте, че пътят минава точно покрай обора, така ли? Можем да се престорим, че търсим някого да ни помогне да поправим каруцата.

— Но се постарайте да не говорите — каза Джоунс. — Само една дума да продумате и те веднага ще разберат, че не сте работници.

Смит кимна.

— Вашата жена най-добре да се представя за моя дъщеря — предложи той. — И ако може да се престори на болна или нещо такова.

— Куцането ти! Престори се, че си ударила лошо крака, когато едно от колелата се е счупило — каза Едуард.

— Най-накрая куцането ми да послужи за нещо — вметна Луси, опитвайки се да се усмихне, макар да беше все още силно изплашена.

Тя загледа Ричард, който беше смръщил вежди.

— Как ли ще реагира Дейвид, като ни познае?

— Да, и това трябва да имаме предвид. Но той никога не ни е виждал така облечени. Ако нахлупиш шапката си ниско и същото направим и ние с нашите шапки, и ако гледаме все надолу, може би ще успеем да го заблудим — разсъди на глас Ричард. — И трябва да изглеждаме по-мръсни.

— Аз вече се чувствам все едно върху мен има повече прах, отколкото дрехи — оплака се Луси.

Но позволи на Ричард да я свали от каруцата долу, напълни шепите си с пръст и посипа лицето и дрехите си. Същото сториха и съпругът й, и брат й.

— Достатъчна ли е маскировката, господин Смит? Както беше заета известно време по този начин, страхът й, макар да не изчезна напълно, поне отстъпи на заден план в съзнанието й.

Щом видяха, че на лицето на Смит се изписа одобрение, те се качиха обратно в каруцата. Този път Ричард се присъедини към Едуард и Джоунс и седна във вътрешността й, а Смит подкара конете.

Докато пътуваха, се уговориха какво ще правят. Оборът се намираше от другата страна на невисок хълм, скрит в долината. Планираха да загубят колелото тъкмо като изкачат най-високата част на хълма. С дупките по пътя предположиха, че каруцата така или иначе едва ли би издържала здраво до обора. Нито Едуард, нито Ричард изказаха някакво възражение, макар и двамата да си помислиха какво ли би станало, ако похитителите имат съгледвач на върха на хълма.

Имаха обаче късмет. След като Смит измъкна винта, който придържаше колелото, всички веднага слязоха и продължиха на бавен ход — никой не искаше да пострада, когато каруцата се счупеше. Бяха почти на средата на пътя от хълма надолу до обора, когато колелото се изплъзна и търколи. Каруцата продължи бавно по нанадолнището и спря. С накуцване много по-силно, отколкото в най-лошите й дни, Луси се качи да полегне в нея, докато Смит успокои конете. Едуард и Ричард се покатериха при нея, а Смит и Джоунс в това време отвързаха конете.

— Добре ли си? — прошепна брат й, вдигайки я на ръце, за да я свали от каруцата.

Тя кимна и едновременно с това изпъшка. Ричард я погледна с разтревожени очи.

— Кажи му, че скоро ще се оправя — прошепна тя в ухото на брат си.

Той се извърна към Ричард и му направи знак да се приближи.

— А сега ме свали на земята — каза Луси, когато вече можеха добре да бъдат видени откъм обора.

Брат й се подчини. Тя направи една-две крачки, като при това накуцваше много силно и след това се строполи на земята. Мъжете понечиха да я вдигнат, но тя успя да се изправи. Едуард я подхвана за лакътя.

— Много добре, сестричке — прошепна той, докато се опитваше безуспешно да поизтрие лицето й.

Тя му се усмихна почти незабележимо и притвори очи. Смит в ролята си на припрян баща се защура около тях, крещейки различни заповеди — заприлича им на куче, което се мъчи да хване опашката си.

— Дайте я тук — каза той, мъчейки се да звучи не като градски човек. — И иди, викни помощ.

Преди да посегнат към дръжката на вратата, тя се отвори и в рамката й се показа едър мъж.

— Туй вашия обор ли е? — попита Смит. — Може ли да ни помогнете за каруцата? Счупи се. И дъщеря ми лошо се удари.

Мъжът погледна назад през рамо сякаш чакаше нареждане. За миг се поколеба, после видя строшената каруца и кимна. Сякаш прекалено изплашен, за да обърне внимание на опита на мъжа да ги спре, Смит мина покрай него и влезе в обора. Едуард внесе Луси, огледа се и се запъти към натрупаната в отсрещния край слама. Вторият мъж вътре понечи да ги спре, но дамата до него поклати глава. Едуард положи сестра си внимателно върху сламата и се изправи.

— Добре ли си, момичето ми? — попита Смит, стараейки се да наподоби селско произношение.

Докато минаваше покрай Едуард се опита да огледа обора, но освен двамата вътре не забеляза момчето.

Луси усети раздвижване зад себе си. Тя лекичко отвори очи и се извърна на една страна. Дейвид се беше втренчил в нея. Ръцете и краката му бяха завързани, а около устата му имаше кърпа. Беше я забелязал и започнал да се мъчи да се освободи от въжетата. Тя поклати глава в знак на несъгласие и той спря.

— Ще те вземем веднага щом оправим каруцата — каза Смит и потупа Луси по бузата. — Джоунс, я донеси вода. И ти, непрокопсанико — Смит посочи Ричард, — връщай се при каруцата. Ако я беше я потегнал, както трябва, преди да тръгнем от Лондон, нямаше да стане, каквото стана.

И той се загледа как Ричард и Джоунс излязоха от обора. После сякаш едва сега забеляза останалите присъстващи, той се обърна към тях и направи лек поклон.

— Благодарен съм ви, че ни позволихте да настаня дъщеря си тук, докато се оправим. Не очаквах да видя някой като вас в такова запуснато място.

Дамата се усмихна.

— Тук съм, за да взема решение за този обор. Управителят на недвижимото ми имущество — каза тя и посочи към мъжа, застанал до нея, не обръщайки внимание на киселата физиономия, която той направи — ми предложи да се откажа от него.

Докато говореше, тя свали воалетка, спускаща се от малката й шапчица, така че лицето й напълно се скри и Смит едва различаваше очите й. От другата страна на вратата Ричард, очакващ сигнала на Смит и притеснен за сина си, замръзна от ужас и изненада, когато чу гласа й.

— Т-татко — чу Ричард да се обажда Луси, нарочно заеквайки.

Чу стъпките на Смит, втурнал се към нея.

— Ще се оправиш, момичето ми — каза успокояващо Смит. — Най-малката ми — извърна се той към дамата, за да извини внезапното прекратяване на разговора. — За първи път дойде с нас в града. И вижте сега какво стана.

После се извърна към вратата и подаде уговорения сигнал на партньора си, че детето е намерено.

— Надявам се да се оправи. А сега ви желая приятен ден.

Дамата повдигна леко велурената си пола, изправи се и понечи да си тръгне. Успя да направи само няколко крачки, когато Ричард, усещайки сякаш нещо му пречи в гърлото да диша, се изправи на пътя й.

— Ричард — прошепна тя, като ръката й се задържа на дръжката на вратата, по-скоро за да се подпре.

— Не очакваше, че ще ви открием, нали, Джулия? — Макар да беше пребледнял, гласът му си оставаше твърд. Гневът запали пламъчета в очите му. — Къде е той? Къде е синът ми?

— Тук е при мен — обади се Луси.

Луси по-скоро усещаше, отколкото чуваше хленченето на момчето. Възползвайки се от настъпилата суматоха, тя се приближи до Дейвид и го взе в прегръдките си.

— Той е и мой син — напомни Джулия на мъжа, на когото повече не гледаше като на свой съпруг.

Тя направи крачка към Ричард и му се усмихна сякаш да покаже колко приятна за нея се е оказала възможността отново да го види. Мъжът до нея беше пребледнял. Той бавно пъхна ръка в джоба на връхната си дреха.

— Не се ли радваш да ме видиш? — опита се да кокетира тя. — Каква прекрасна тройка правим само, нали — ти, аз и това момиче, за което сега си женен. Хората ще клюкарстват, но ние няма да им обръщаме внимание. И без това предпочитам провинцията пред Лондон. Е, ако ти беше херцог, щяхме да сме по-добре.

Тя направи още няколко крачки към Ричард. Мъжът, който стоеше до нея, напротив, отстъпи и застана така, че да се окаже в сенчестата част на вътрешността на обора. Луси, която отначало не беше чула добре думите на Ричард, усети като че й се завива свят. Едуард, поразен от мисълта какво би могла да означава за сестра му появата на законната съпруга на приятеля му, застина на мястото си и извърна очи към Луси. Лицето й беше бледо, но не изглеждаше да е загубила присъствие на духа.

— Защо? За какво беше тази криеница? — попита Ричард, за миг забравяйки присъствието на останалите.

— Защо не! Не можеш да отречеш, че с радост се отърва от мен. И така евтино — подразни го Джулия.

Беше застанала много близо до него, толкова близо и сякаш единствената преграда между тях беше спуснатата й воалетка.

Щом Джулия започна да сипе предизвикателните си думи към Ричард, Луси притисна още по-силно Дейвид към себе си и сложи ръка на останалото му неприкрито ухо. Беше по-разтревожена за него, отколкото за себе си.

— Ричард, не забравяй, че и синът ти е тук — извика тя, притеснена от гневните им реплики.

В същото време със свободната си ръка се опитваше да развърже въжетата, с които бяха стегнали краката му.

Ричард замълча за миг и веднага усети как като че гневът му намалява. Джулия се извърна и очите й блеснаха.

— Госпожа Блаунт, предполагам — каза тя и горчиво се засмя. — Представям си как ще се произнесе обществото, като разбере, че Ричард е двуженец. Всички ще говорят за нас. А когато клюките отшумят, вие ще бъдете изхвърлена от обществото, макар някои и да изпитат съжаление към вас. Помислете си добре — делила сте легло с мъж, който не ви е съпруг.

Тя се извърна отново към съпруга си.

— Спал си с нея, нали, Ричард?

И в обора отново се разнесе ужасният й смях.

Опитвайки се да не покаже колко я е огорчила сцената, предизвикана от Джулия, Луси стана и помогна на Дейвид да се изправи.

— Едуард, би ли го извел навън да го доразвържеш? — попита тя, убедена, че брат й ще изпълни молбата й, макар да съзнаваше, че той би предпочел да остане.

Брат й не сваляше очи от първата съпруга на приятеля му. Дейвид се беше сгушил до Луси и не искаше да тръгне. Тя сведе глава и го целуна.

— Върви с Едуард, скъпо дете. И аз ще дойда след малко.

— Не я слушай, Дейвид. Ела при своята майка — кресна Джулия, сякаш забравяйки за въжетата, които все още бяха около ръцете му и с които по нейна заповед го беше завързал един от помагачите й.

Детето облиза с език устните си, сякаш се готвеше да каже нещо, но само поклати отрицателно глава. Едуард го взе на ръце и се насочи към вратата, стараейки се да бъде колкото се може по-далече от Джулия и партньора й.

Когато разбра, че синът й няма да дойде при нея, Джулия смръщи вежди.

— Да не си посмял да изведеш сина ми оттук — извика тя със заповеднически тон.

Едуард продължи, като че нищо не е чул.

— Спри! — изкрещя тя.

Дейвид скрил лице в дрехите на Едуард.

Смит в това време започна да отстъпва назад и се скри в едно от отделенията за животни. Опита се да не губи от поглед вратата, също както и съучастника на дамата. Ричард се отдръпна от вратата и влезе по-навътре в обора. Смит се усмихна. Сега виждаше спокойно какво прави Джоунс, оставен за охрана отвън. Явно се беше справил с първия мъж, който се беше показал на вратата отначало, защото бавно, стъпка по стъпка се промъкваше вътре, като се стараеше да го прави безшумно и наистина успяваше — бяха го забелязали само Смит и Едуард, които единствени гледаха към вратата в този миг.

— Няма да го дам толкова лесно — кресна Джулия. — Саймън!

— Да, скъпа моя? — каза мъжът, излизайки от сянката с револвер, насочен към Ричард.

— Накарай ги да се откажат.

Джоунс насочи револвера си към него, но на пътя на куршума щяха да се окажат Едуард и Дейвид и засега се отказа да стреля. Затова продължи да влиза по-навътре в обора. Смит изруга наум, след като прецени, че и той не би могъл да стреля в похитителите, без да улучи някой от другите.

— Върни веднага момчето, където беше — нареди Саймън. — Или ще стрелям в него.

Едуард веднага спря, лицето му в миг беше пребледняло. Сведе глава и погледна към момчето, после към сестра си. В джоба на дрехата си имаше револвер, но сега не би могъл да си послужи с него. Дейвид захленчи.

— И след това да ви видя всичките какво ще правите — продължи Саймън, посочвайки на Луси и Едуард да се приближат до Ричард.

Двамата с Джулия сякаш бяха забравили Смит. Той в това време зае такава позиция, че да може да вижда всички.

Джулия се засмя.

— Да не мислеше, че ще оставя планът ни да се провали? — обърна се тя към Саймън и с победоносно вдигната глава се приближи до него.

Луси хвана ръцете си една в друга, надявайки се така да не проличи, че трепери. С крайчеца на очите си видя, че Едуард пусна Дейвид на земята. Разбирайки, че детето окончателно се е освободило от въжетата, тя по никакъв начин не промени изражението на лицето си, за да не привлече вниманието на похитителите.

Джулия изобщо не им обърна внимание, все още твърде заета от сблъсъка със съпруга си.

— Не искаш ли да знаеш какъв беше планът ми, скъпи съпруже? — попита тя, копнеейки да покаже качествата на ума си.

Ричард сви рамене. В очите й се появиха пламъчета. Тя тръгна към него, но се спря на известно разстояние.

— Мръсник такъв! Няма да допусна да загубя. По-добре ще е ако се държа на разстояние. Има какво да поспорим с теб, нали? Саймън, разкажи на Ричард за плана ни.

Партньорът й се намръщи.

— Кажи му — настоя тя.

След като Саймън и този път не се обади, тя се извърна към него и се засмя.

— Страх ли те е от тях? — попита го. — Докато Дейвид е при нас, ще сме добре.

Не толкова заслепен от гняв както Джулия, Саймън запази мълчание и не сваляше очи от Ричард, Луси и Едуард, усещайки заплахата за плановете им, която се четеше в очите им.

Въпреки че Луси гледаше към Дейвид, тя надаваше ухо и към шума, идващ откъм Дейвид — шум от стъпки и разбра, че детето бавно пристъпва към вратата. Пожелавайки му да успее в бягството си, тя затаи дъх. Ричард полуизвърнат към сина си, също забеляза движенията му, но по никакъв начин не показа чувствата си в този миг. Едуард пъхна ръце в джобовете си, като че демонстрирайки безсилие, и веднага обви пръсти около револвера.

— Приближете се един към друг — обади се Саймън.

Тримата машинално направиха крачка един към друг. Саймън се вгледа по-внимателно в групичката и едва сега забеляза, че някой липсва.

— Къде е баща й? — попита той.

— Баща й ли? — разсмя се Джулия, но в смеха й нямаше радост. — Къде сте, господине? — извика тя и закрачи, проверявайки едно след друго отделенията за животни.

Смит в това време се прехвърляше бързичко от отделение в отделение, използвайки шума от стъпките на Джулия. Джоунс, забелязвайки какво прави партньорът му, зае позиция в другия край на отбора. Когато Джулия започна претърсването, той се прикри зад една колона и застина, надявайки се да не бъде открит. Дейвид, застанал до една купа слама, внимателно се огледа. Забелязвайки, че нито Джулия, нито Саймън му обръщат внимание, той извърна глава към баща си и Луси. Ричард, наблюдаван от Саймън, не отвърна на погледа му. Луси, леко вдигайки полата си, прикри жеста, с който посочи на Дейвид вратата. Момчето разбра и с бавна крачка се насочи натам.

Осъзнавайки, че детето се нуждае от прикритие, Смит реши да привлече вниманието към себе си. Той пристъпи в центъра на обора с протегнати напред ръце. Дейвид се втурна към вратата и на слънчевата светлина ясно се видя насиненото му лице. Луси усети, че Ричард се вцепени. Тя сложи ръка на рамото му.

— Те ме накараха да се представям за неин баща — казваше в това време Смит. — А аз не исках да си загубя работата и… Какво може да направи човек, като има такъв господар?

Той посочи Ричард и спря на известно разстояние от тях, сякаш се страхуваше да ги приближи.

— Не се изпречвай на пътя ми, човече — изсъска ядно Джулия. — И млъкни най-после.

Изведнъж се сепна, извърна се и извика:

— Дейвид? Къде си, момчето ми?

Огледа се наоколо, сякаш беше забравила къде Едуард беше оставил детето. Ричард направи крачка към нея, за да й отвлече вниманието. Забравяйки за миг за сина си, Джулия реши да провери дали всички останали са на местата си.

— Какво ще правим с тях? — попита тя. — Може би пожар? Този стар обор е чудесен за тази цел, а Саймън прави много хубави пожари. Нали, любов моя?

Той се усмихна и кимна.

— Защо правиш всичко това? — попита Ричард.

— Сякаш не знаеш.

Тя отново се засмя, този път още по-зловещо. Явно беше я обхванала истерия.

— Как се спасихте от предния пожар? — попита Луси, гледайки Джулия в очите.

— Предния пожар… Това беше истинско нещастие. Но тогава разчитах изцяло на Саймън. Ако всичко беше станало, както го бях планирала, нямаше да има нужда да крада собствения си син, за да си осигуря приличен живот.

Тя потрепери от спомена.

— Саймън изчака твърде много.

Шалът й беше започнал да се свлича и тя нервно се загърна.

— Нали ти казах? Трябваше да чакам, докато обявят тревога — каза Саймън.

Смит в това време, надявайки се, че докато мъжът е зает с обясненията си, няма да забележи какво прави, пъхна ръка в джоба, където беше револверът му, но Саймън го заплаши със своя.

— Всичко, което успях тогава да взема, бяха бижутата ми. Само с тях обаче не можех да си осигуря луксозен живот.

Тя се усмихна накриво и погледна съпруга си.

— Донесе ли парите? — попита го остро.

— Сякаш имаше време да мисли за подобно нещо — обади се Луси.

— Той ще направи всичко, което поискам, ако са заплашени децата му.

Джулия удари Луси по рамото. Луси потрепери, но вътрешно се зарадва, че поне останалите са спасени от грубостите на тази жена. Надяваше се Дейвид да не ги изпита отново. Ричард я погледна безпомощно. Той прецени разстоянието между него и Джулия, но разбра, че не ще успее да стигне до нея, преди тя отново да удари Луси.

След като двете групички врагове смениха разположението си, Джоунс отново насочи револвера. Виждайки, че няма никой между него и Саймън, той не се поколеба повече и стреля. Саймън се олюля. Докато падаше, пръстът му натисна спусъка на револвера в ръката му и се раздаде изстрел. Джулия, която се беше затичала към него, политна назад и за миг като че застина на място. После коленете й се подгънаха и тя падна.

— Джулия — прошепна Саймън и зарови лице в земята.

Смит извади револвера си и го насочи към двамата. Едуард поклати глава сякаш искаше да изличи спомена за последните няколко минути от съзнанието си.

— Тя вика теб — каза Смит на Ричард.

Ричард пусна Луси и коленичи до жената, която беше смятал за мъртва от дълго време.

Джулия усети неговото присъствие и отвори очи. Ричард се наведе над нея, мислейки, че ще чуе молбата й за прошка.

— Можеше всичко да бъде мое — каза тя. — Мое. — Закашля се и в крайчеца на устните й се появи кръв. — Ако не беше попречил на плана ми, щях да притежавам всичко.

— Всичко ли? Нали искаше само десет хиляди лири? — остана шокиран Ричард.

— Това беше преди. Преди пожара — каза тя много тихо, гласът й отслабваше. — Всички вие щяхте да сте мъртви.

Тя се закашля отново и лицето й се сгърчи от болка.

— Саймън? — прошепна.

Смит извърна глава да погледне към полегналия мъж и поклати глава. За миг очите й се разшириха, след това главата й се килна настрани.

Щом Ричард коленичи пред Джулия, Луси се втурна навън, за да разбере какво е станало с Дейвид. Ужасена от случилото се току-що, на нея й се прииска да може да заличи спомена за целия този ден. Откри момчето да се крие зад едно дърво. Надничаше оттам и като я видя, се запъти към нея. Очите му вече нямаха онзи невинен и щастлив детски израз.

— Тя не ме обича — каза той тихо.

— Тя искаше да бъдеш с нея — напомни му Луси, вземайки го в прегръдките си и притискайки го силно към себе си.

— За да накара татко да й даде пари. Била е жива и не ми се е обадила. А сега я интересуваха само парите.

Той зарови лице в гърдите на Луси и заплака.

В това време Ричард излезе от обора да ги търси. Сърцето му трепна от радост, като ги видя заедно прегърнати. Дейвид вдигна глава и се втурна към него.

— Татко, защо тя постъпи така с мен?

Въпросът като че увисна между тях. Оставяйки Смит и Джоунс да превозят телата на Джулия и Саймън до най-близкия съд, останалите поправиха каруцата и потеглиха за Лондон. Дейвид се облегна на Луси и спа почти през целия път. Останалите пропътуваха разстоянието в мълчание.

Веднага щом пристигнаха, Луси и Ричард поведоха Дейвид към учебната зала, оставяйки Едуард да разкаже всичко на господин Мередит. След като се нахрани, детето веднага си легна.

— Ще остана при теб, докато заспиш — обеща баща му. — И ще оставя една свещ, запалена в случай, че се събудиш. Ако ти потрябва нещо, повикай Мери.

Луси му пожела лека нощ и излезе.

— Какво беше настроението на Карълайн и Робърт днес, Мери? — попита тя слугинята.

— Доста неспокойни, но иначе както обикновено, госпожо — отговори момичето.

Луси й кимна.

— Кажи им, че ще дойда да ги видя утре сутринта — каза, усещайки, че копнее да усети малките им ръчички около раменете си.

И тя се отправи към покоите си, силно накуцвайки.

Остави се изцяло в ръцете на Бети и слугинята свали дрехите й, после нареди да й приготвят ваната. Топлата вода отпусна мускулите й и поуспокои нервите й. Когато Бети я попита какво е станало, Луси само поклати глава. След като излезе от ваната, отказа всякаква храна и си легна в леглото с мисълта, че би искала да заличи изминалия ден от спомените си. Вместо това си припомни съвсем точно думите, с които Джулия дразнеше Ричард. Погледна към халката си и я свали. После я взе в шепа и сви ръката си в юмрук. Подържа я за миг, но после се протегна и я остави на масичката до леглото. Не тази вечер, може би утре, помисли си тя. Утре ще поговорят за проблемите си.

Доста по-късно, когато тя вече спеше, вратата на стаята й се отвори. Стараейки се да не предизвика излишен шум, в леглото до нея се настани Ричард. В просъница тя се плъзна към него, както правеше обикновено. После изведнъж разтвори широко очи.

— Какво правиш тук? — попита тя, дръпвайки завивките като преграда между тях и придвижвайки се към края на леглото.

— Да не очакваш, че ще спя сам след всичко случило се днес? — попита той, посягайки да запали свещта на масичката от своята страна на леглото.

Тъкмо се извръщаше към нея, когато на светлината на свещта съзря халката й върху масичката до нея. За миг като че се вцепени, после се пресегна и взе халката в шепата си.

— Защо си я свалила? — попита той с усилие. Ако е решила да го напусне… Той не посмя да довърши мисълта си. Но усети тръпки да го полазват.

— Не мога да я нося повече — обясни тя с треперещ глас.

— Защо?

— Ричард, бракът ни не е законен. Нали я чу днес как те нарича двуженец? И брат ми я чу.

— Сега имам само една жена.

— Ричард!

Той обгърна с ръка раменете й. Тя като че замръзна и той се отдръпна.

— Луси, чуй ме — примоли се той.

Тя намести възглавниците си и се облегна, внимавайки да не го докосва. Той въздъхна и също се облегна, без да я докосва.

— За мен Джулия умря преди повече от година. Тази жена с белезите по лицето, която умря днес, не беше майката на децата ми. Аз изобщо не я познавам.

— С белези ли? — попита тя.

— От пожара, предполагам. Никога не ще узнаем. Тя биеше Дейвид, и сега го е била. Трябва да е било много трудно за нея да свикне с мисълта, че вече не е красивата жена отпреди. Изглежда и преди пожара нещо в психиката й като че се е променило към лошо, но аз нищо не забелязах тогава. Дали е било заради връзката й със Саймън Аштън или по някаква друга причина, сега няма значение.

— Но има значение, че само допреди няколко часа беше жива. Това означава, че сватбата ни не е валидна.

— Никой не знае.

— Никой, освен синът ти, брат ми, вече и баща ми и онези двама мъже. Не очаквай да си мълчат вечно.

— Не очаквам.

Той се извърна настрани и протегна ръка, за да я прегърне. Тя не смееше да помръдне. Той се наведе и я целуна, после я притегли към себе си.

— Ще издействам нов документ. Ще трябва да измисля някаква основателна причина, но след случилото се днес няма да е трудно. Само така ще се измъкнем от заплетената ситуация и ще се оженим отново.

Луси като че се вцепени отново и усети как сърцето й ускори пулс.

— Ти искаш да се ожениш отново за мен? — попита тя.

Когато го погледна, в очите й се бяха появили радостни пламъчета.

— Разбира се, че искам.

Той се отпусна назад, без да я изпуска, така че сега тя лежеше върху него и лицето й беше на милиметри от неговото.

— Какво мислеше, че ще направя — че ще те напусна ли?

Тя притвори очи, но нямаше как да прикрие изчервяването си.

— Мислила си го. Мислила си, че ще те напусна.

По лицето му се четеше учудване.

Тя премигна няколко пъти, опитвайки се да предотврати потичането на сълзите й.

— Ти никога не си ми казвал какво изпитваш към мен.

— Но ти го знаеш. Трябва да си го разбрала, че си светлината на живота ми, моята радост, моето щастие — изрече той с плам. — Обичам те! Бракът ми с Джулия не означава нищо. Тя не означава нищо за мен. Но ако те загубя, не знам как ще продължа изобщо да живея.

Тя го целуна и спря потока от думи — същинска музика за сърцето й. Любовните думи, които тя изричаше, докато покриваше лицето му с целувки, накараха сърцето му да пее.

И те се предадоха на обхваналата ги страст.

(обратно)

Информация за текста

© 1994 Барбара Алистър

© 1996 Мария Нешкова, превод от английски

Barbara Allister

An Amiable Arrangement, 1994

Сканиране: ???

Разпознаване и начална редакция: Xesiona, 2009

Редакция: maskara, 2009

Издание:

Барбара Алистър. Удобно решение

Редактор: Любен Иванов

Коректор: Диана Черногорова

Художник: Владимир Димитров

ИК „Компас“

Свалено от „Моята библиотека“ []

Последна редакция: 2009-12-09 12:00:00

Оглавление

Глава първа

Глава втора

Глава трета

Глава четвърта

Глава пета

Глава шеста

Глава седма

Глава осма

Глава девета

Глава десета

Глава единадесета

Глава дванадесета

Глава тринадесета

Глава четиринадесета

Глава петнадесета