«Удобно решение»

— Все още можеш да промениш решението си — напомни Едуард Мередит на сестра си.

Беше застанал в преддверието на енорийската църква, вперил поглед към нея. Макар денят да беше топъл, вътре беше студено и явно личеше, че тя потреперва под тъмносиньото си вълнено палто, метнато върху бялата муселинова рокля. Той улови брадичката й и вдигна лицето й така, че да го вижда по-ясно изпод синята й шапчица.

— Татко не би те упрекнал.

— Но Ричард ще е в пълното си право да го направи. Мислех, че ти е приятел — каза Луси тихо, осъзнавайки, че макар прошепнати, всички изречени думи отекват сред каменните стени. Не искаше баща й да чуе и едно изречение от този спор. — И ако обществото разбере, че съм анулирала още една женитба, отново ще се превърна в тема за клюки в Лондон.

Тя вдигна очи към него, отметна леко глава назад и вдигна едната си вежда нагоре — не беше привърженик на чак такова спазване на приличие. Ако останалите бяха до тях, Едуард нямаше да има възможност отново да постави на обсъждане решението й.

— Два годежа в разстояние на осем години не са нещо необикновено. Освен това Ричард настоя да не обявяваме официално вашия годеж. И затова няма да се гневи, че си го изложила на присмех. Освен това той може да ми е приятел, но ти си ми сестра. Приятелството ни няма нищо общо с този спор.

Сестра му едва сдържа смеха си — толкова приличаше на баща им в този момент. Брат й за миг се вгледа право в очите й и продължи:

— Даже и Ричард, ако е в състояние все още да прояви повече разум, също би…

— Достатъчно. Започваме да се повтаряме. Дадох дума на Ричард. Да започваме. Сигурно всички вече се чудят какво става. — Луси се вгледа със сериозните си очи в Едуард. — Нямам намерение да променям решението си — завърши тя меко.

Нямаше и намерение повече да обсъжда каквото и да било по този въпрос. Лекичко го улови за ръката, той въздъхна и я поведе към вътрешността на църквата. Тъй като вниманието на Луси бе изцяло погълнато от него, тя се подхлъзна по изтърканата каменна настилка и ако не беше подкрепата на братовата й ръка, щеше да падне.

— Добре ли си — попита я той разтревожен.

Един мъж, стоящ също в преддверието на църквата, се извърна към тях, по позата му личеше, че е готов всеки миг да им се притече на помощ, но те продължиха по-спокойно пътя си.

— Добре съм — промълви тихо Луси, стараейки се по израза на лицето й да не проличи колко много я боли.