Винаги съм се удивлявал, че Николас Найтли, макар и да бе мирови съдия, си остана ерген. Атмосферата на неговата професия, така да се каже, предразполага към семеен живот. Та затова той едва ли би могъл да избегне нежните вериги на съпружеството.
Когато неотдавна му го казах в Клуба на чаша джин с тоник, той отговори:
— О-о, ами аз за малко не се ожених преди известно време. — И въздъхна.
— Я виж ти?
— Едно светлокосо младо момиче, прелестно, интелигентно, самата невинност и в същото време невероятно страстно, при това изключително очарователно дори за древно изкопаемо като мене.
— И как я остави да си отиде?
— Нямах друг изход — усмихна ми се той кротко, а гладкото му червендалесто лице, меката сива коса, сини очи сякаш бяха събрани на едно място, за да му придадат изражение на полусветец. — Разбираш ли, вината е изцяло на нейния годеник…
— А, на всичкото отгоре тя е била сгодена за друг!
— … и на професор Уелингтън Джонс, който, макар да е ендокринолог, се оказа един съвременен вълшебник. Всъщност стана така, че… — той въздъхна, отпи от питието си и обърна към мен мило, жизнерадостно лице на човек, който се кани да промени темата.
— Хайде сега, Найтли, старче — възпротивих се решително, — не можеш да зарежеш разказа си по средата. Искам да чуя за твоето красиво момиче… за избягалия дивеч.
Той ми смигна разбиращо за шегата (трябва обаче да си призная, че тази беше една от най-неудачните ми шеги) и се настани удобно. Дори поръча да напълнят отново чашата му.
— Разбираш ли — захвана разказа си той, — аз научих някои подробности по-късно.
Професор Уелингтън Джоунс имаше дълъг, заострен нос, открит поглед и безспорен талант да прави така, че всяка дреха, която обличаше, да изглежда прекалено голяма за него. Той често обичаше да казва: „Скъпи мои деца, любовта е въпрос на химия.“
Скъпите му деца, които всъщност бяха негови студенти, без изобщо да са му деца, се казваха Александър Декстър и Алис Сангър. И сега двамата, както си седяха хванати за ръце, изглеждаха претъпкани с химически елементи. Общата им възраст вероятно достигаше 45 години, разделена поравно между двамата. В отговор Александър този път разпалено се провикна:
— Vive la chémie!
А професор Джоунс се усмихна укорително:
Комментарии к книге «Съвременният вълшебник», Кортел
Всего 0 комментариев