«Лифт»

— Ай! — каза той на глас.

Тази дума не може да се преведе и може би е само звук, например като онзи, който човек неволно издава, когато усети пирон да минава през ръката му и да се забива в дървото.

Виктор Илман бързаше за ада. Офисът на шефа се намираше на последния етаж и ако той държеше на работата си повече от чаша разредено кафе, трябваше да го поздрави преди девет часа. Виктор погледна часовникът си с надежда — беше девет без една. „А уж си ми приятел!“ — помисли си с горчивина той и стъпи върху уличното платно. Когато Виктор усети гладкият асфалт под обувките си, в ушите му избухна взрив, който съперничеше на хора на Бостънските ранобудници. Последваха мигове на лоши предчуствия и заслепяваща светлина за която той обвини нахалното слънце.

„Ако и това не е патологичен детерминиращ механизъм, резултат от преумората, то значи действително полудявам.“ — си каза ведро Виктор.

Тогава видя колата — беше старичък студебейкър, с огъната предна броня и съмнителен цвят. Беше спряла на сантиметър от чисто новото му сако. Шофьорът явно споделяше възгледите му за лудостта, защото превъзбудата му беше предизвикала интерес в дузина зяпачи. Повечето от тях стояха като вцепенени, все едно раздаваха безплатни покани за вампирско сафари.

— Хей! — извика Виктор. — нали не искаш да разпилееш куфарчето ми?

„Знаеш ли колко нощи не съм спал, докато го напълня с информация?“

Внезапно той се почуства като главния герой в постановката „Грях и съмнение“, в която Юда Искариотски е осъден да яхне разярен носорог. „Откъде се вземат тези библейски мотиви в ума ми?“ — зачуди се Виктор, след което кръстейки се безумно си припомни целта на своята сутрешна разходка. „Дано шефът е в настроение.“ — помисли си той със слаба надежда и се намъкна в сградата. На път за асансъора бе пресрещнат от развълнувана тълпа, която едва не го върна отново на улицата. Той застана плътно до една от колоните и зачака да премине бурното шествие.

„Ама, какво им става на тия?“ — не спираше да се чуди Виктор, като своевременно плуваше във видение, в което шефът му сочеше с показалец прясно тапицирана и широко отворена врата. Някой го потупа по рамото.

— Илман? — усмихна се непознатият. — Виктор Илман?

— Същият. — каза Виктор, гледайки светлинното табло на асансьора и проклинайки всички цифри над десет. — Много бързащ.

— На последния етаж май е доста напечено, а?