«Очите могат повече, отколкото да виждат…»

След стотици милиарди години изведнъж помисли за себе си като за Еймс. Не за комбинацията от различни по дължина вълни, която по цялата вселена сега бе еквивалент на Еймс — за самото звукосъчетание. Възвърна си някаква слаба памет за звуковите трептения. Не ги бе чувал отдавна, а и не можеше да ги чуе.

Новият проект изостряше паметта му все повече за стари, стари неща от дълбока древност. Успокои вихровото поле на енергията си, полето, което представляваше цялостната му същност. Неговите силови лъчи се простряха отвъд звездите.

И получи в отговор сигнала на Брок.

Разбира се, че може да каже на Брок, помисли си Еймс. Сигурно може да каже на някого.

— Няма ли да дойдеш, Еймс? — променливата енергия на Брок си общуваше с него.

— Идвам, разбира се.

— Ще участваш ли в съревнованието?

— Да! — силовите лъчи на Еймс започнаха да пулсират неравномерно. — Със сигурност. Измислих една напълно нова арт-форма. Нещо наистина необичайно.

— Какво прахосване на сили! Как ти дойде наум, че е възможно да измислиш нова разновидност след двеста милиарда години? Нищо ново не може да има.

Брок за миг се фазоизмести, връзката прекъсна и Еймс трябваше много бързо да настрои собствените си силови лъчи към нейните. Улови направлението на отсрещните мисли през галактиката, осеяна със звезди, на фона на кадифената пустош. Настрои се към търсените от него силови лъчи, които пулсираха в безкрайно множество от енергоживот, разпрострян между галактиките.

— Моля те да приемаш мислите ми, Брок. Не изключвай. Намислих да обработвам материята. Представи си само! Симфония от материя. Защо да се занимавам с енергията? В нея няма нищо ново. А и как да има? Това не е ли показателно, че трябва да се занимаваме с материята?

— Материята?!

Еймс определи енергийните трептения на Брок като отвращение.

— Защо не? Някога ние самите сме били материя, отдавна… отдавна… Е, наистина, преди един трилион години! Защо да не изграждаме обекти в материална среда? Или абстрактни форми, или… слушай, Брок, защо да не изградим имитация на нас самите от материя, на нас — такива, каквито сме били?

— Аз не си спомням как сме изглеждали. Никой не си спомня — отговори Брок.

— Аз си спомням — реагира енергично Еймс. — Отдавна си мисля само за това и започвам да си спомням. Брок, нека ти покажа. Кажи ми, ако съм на прав път. Кажи ми.

— Не. Глупаво е. Направо е… неприятно.