«Дневникът на Ева»

Събота. Остарях с един ден. Пристигнах вчера. Поне така си мисля. Трябва да е така, тъй като онзи ден, аз не бях там, когато се случи, щях да помня. Било е разбира се, случило се е. Много добре, оттук нататък, ако някой ден преди вчера се случи, ще си записвам. Най-добре да започна още сега, а не да чакам да се обърка всичко, нещо в мен инстинктивно ми казва, че тези детайли ще са важни за историята в бъдеще. Чувствам, че е голям експеримент, да! чувствам се точно като в експеримент, почвам да се убеждавам, какво съм — един експеримент, един експеримент и нищо повече!

Но ако аз съм експеримент, то аз ли съм целия? Не! не мисля. Мисля, че останалото е част от експеримента. Аз съм най-важната част от него, но останалото също си има своето място в него. Сигурна ли е моята позиция, или трябва да наблюдавам и да се пазя? По-скоро, второто. Вътрешният ми глас ми казва, че вечната бдителност е цената на върховенството. (Прекрасна мисъл за толкова млад човек.)

Всичко ми изглежда по-добро сега, отколкото вчера. Към края на деня, планините ми изглеждаха ужасно намръщени, полянките — пълни с боклуци и останки, всичко ме отблъскваше. Благородните и прекрасни картини не трябва да се гледат набързо, а повярвайте, магнетичният нов свят е най-прекрасната картина. И безспорно е удивителното близко до перфектното, независимо от краткостта на времето. На някои места има прекалено много звезди, на други — недостатъчно, но така или иначе те блещукат весело навсякъде. Луната се загуби през нощта, спусна се долу и изпита целия срам, голямата загуба докосна сърцето ми и ме накара да мисля. Няма нищо, всред орнаментите и декорациите, сравнимо по красота и съвършенство с нея. По-добре да побързам! Трябва да си я върнем отново!