«Погибел»

Всяко царство, което се разделя, запустява.

Наближаваше време жените да станат от вечерната трапеза, но княз Иван-Владислав стана преди тях. Той помоли царя за позволение да се оттегли — болял го зъб, и напусна малката трапезария, дето се хранеше царското семейство, когато нямаше гости. Качи се на втория кат, където бяха царските покои и стаите на цялото семейство, но не се отправи към своята спалня, а зави по противоположна посока — по ходника, който водеше към стаите на момичетата. В дъното на тоя дълъг ходник беше стаята на Ирина Каматерос, ларисчанката. Младият мъж мина с бързи, тихи стъпки по слабо осветения ходник и се спря за миг пред вратата на Иринината стая, огледа се: тихо беше по целия кат в тоя час и пусто. Ароновият син натисна заключалката, влезе безшумно и затвори вратата след себе си.

Пред стаята на младата девойка имаше неголямо, скромно наредено преддверие, осветено от бронзов светилите. Иван-Владислав дръпна встрани двойната завеса и влезе в самата стая. В огнището, вляво от вратата, пламтяха купчина цепеници, а край отсрещната стена беше леглото на девойката, издигнато на две стъпала; в треперливата светлина, която идеше от огнището, се белееха възглавниците и разгънатите завивки, коприненият балдахин над тях с приподигнати краища. Моминското легло очакваше своята стойанка. В стаята беше тойло и ведно с мириса на пламтящите дърва, на пушъка, който се прокрадваше изпод навеса на огнището, наоколо се долавяше някакъв аромат, свеж и сладостен — това беше скрито някъде благоуханно масло или пък самият въздух в моминската спалня. Иван-Владислав огледа всички ъгли на стаята, черните му очи проблясваха остро в гъстия и тойъл здрач. Той влизаше тук за пръв път и влезе като крадец.