«Барни по прякор Фауст»

Фауст ме нарече Рикардо, а какво означава това, и аз самият не съм напълно наясно.

И така, седя си значи в миниатюрната кантора два на три метра. Чета обявленията за разпродажба на бракувано държавно имущество. Опитвам се да разбера от какво мога да се сдобия с долари и от какво — с главоболие.

Изведнъж вратата на кантората се отваря. И този същият тип с мръсната мутра, облечен в сплескан светъл костюм, ми влиза в кантората и като се изкашля, казва:

— Няма ли да купите двайсет долара за пет?

— Какво? — питам, пулейки очи.

Той пристъпва от крак на крак и пак се покашля.

— Двайсет — измърморва. — Двайсет за пет.

Под силата на погледа ми той се обърква и почва да си гледа обувките. Гадни, мръсни обувки — толкова гадни и мръсни, както всичко, което е на него.

— Плащам ви двайсет долара — обяснява той на върховете на обувките си. — И купувам за тях пет. У вас остава двайсетарка, а у мен — петарка.

— Как попаднахте тук?

— Реших и влязох — отвръща той, леко смутен.

— А, така ли, просто решихте и влязохте — злобно го дразня аз. — А сега се решете и слезте долу. И се измитайте оттук по дяволите. Във фоайето ясно е написано, че за бедни входът е забранен.

— Не искам подаяния — подръпва той сакото си. Със същото движение се изглаждат гънките на смачкана пижама. — Предлагам ви сделка. Двайсетарка за петарка. Аз на вас…

— Да извикам ли полиция?

Той явно се уплаши.

— Не. Защо да се вика полицията? Нищо не съм ви направил.

— След секунда викам полицията. Честно ви предупреждавам. Достатъчно е да позвъня долу във фоайето и веднага ще изпратят полицай. Тук се занимават с бизнес.

Той прекарва длан по лицето си и дланта му става мръсна — избърсва я на ревера си.

— Значи не искате? — казва. — Двайсет за пет. Нали се занимавате с покупко-продажби? Какво не ви харесва?

Вдигам телефонната слушалка.

— Добре — спира ме той, вдигайки мръсната си длан. — Отивам си.

— Така е по-добре. И затворете вратата след себе си.

— Ако размислите — той мушка ръка в джоба на мръсните си смачкани панталони и изважда визитна картичка, — можете да ме намерите тук. Почти по всяко време.

— Изчезвайте — му казвам.

Той протяга ръка, хвърля визитката на масата върху купчината от обявления за разпродажби, изкашля се два пъти и ме поглежда. Дали не съм клъвнал този път? Не? Не. И се повлича към изхода.