Самуил махна с ръка и слугата му млъкна. После Радой се отпусна на колена до огнището и взе да разпалва огъня с голямо усърдие. Самуил попита:
— С какво ще ни нагостиш, дедъц4 Дамяне…
Слугата го погледна бързо: „Ей сега ще каже да донеса заяка…“
— Имам само брашно — отговори воденичарят.
— Имаш ти… чуждо брашно — светна към него очи Радой и пак се наведе да раздухва огъня.
Обади се пак скитникът:
— Чуждо… Бог го дава за всички. За тия най-напред, които орат и сеят. И земята е тяхна, а не царска и болярска.
— Ти ли за бога говориш! — изкриви се към него сега слугата. — Са-сатаната е в тебе, а не господ-бог.
— Сатаната е направил и мене, и тебе.
— Направил те е по свое подобие, нели виждам колко си хубав: да не те среща човек нощно време…
— Млъкни, Радое — рече Самуил и добави: — Донеси заяка.
Слугата приподигна рамена, притисна устни: знаех си аз… Ала воденичарят каза:
— Ние не ядем месо и кръв. Ти знаеш.
Самуил Мокри нищо не отвърна.
Не след дълго около огнището останаха само воденичарят и Самуил. Слугата бе седнал встрани, види се, от почит към господаря си, и час по час се прозяваше, сънлив и гладен, или пък попоглеждаше с натъжени очи към воденичаря, който въртеше каша с дървена лъжица в широко, почерняло пръстено гърне върху два камъка на огъня. Край стената отсреща бяха се сгушили в дрипите си двамината скитници, а селяните бяха изчезнали някъде, вероятно бяха отишли да спят в обора зад воденицата.
Дедъц Дамян придръпна гърнето, гребна от гъстата каша, сетне почука лъжицата по ръба на съда. Кашата беше готова. Воденичарят се изправи със зачервено лице и като че ли бе чакал тъкмо да се свари кашата, каза със спокойния си плътен глас:
— Царят е умрял.
Самуил Мокри нито се помръдна, само лицето му изведнаж побледня още повече и се опъна. После попита спокойно, като да искаше да подражава на стария воденичар:
— Ти откъде знаеш? Кога си научил…
— Днес научих. Мина човек оттука.
Слугата Радой ги гледаше с изблещени очи — чудеше се на спокойния им разговор. Но това продължи само няколко мига. Самуил скочи:
— Конете, Радое!
Радой погледна господаря си, погледна гърнето с кашата и също скочи, като да го бодна игла. Той излезе и пак остави вратата отворена. Самуил притисна кожения шлем над присвитите си тъмни вежди:
Комментарии к книге «Щитове каменни», Димитър Талев
Всего 0 комментариев