«Една муза в траур»

Иван ВазовЕдна муза в траур Отдавна немей той, от света забравен.Живей той, певецът, но с мъртвий е равен.Една нощ у него музата тропна̀.— Кой ме буди в мрака? — каза той в смущенье.— Ставай, о поете, светло вдъхновеньеаз за тебе нося — девата викна.— Ох, иди, богиньо, късен час сега е!Моят дух озлобен сън, отдих желае,сън, отдих, ти чуйш ли! — вечни като смрът.Сърцето ми трепка в сънища гробовни,в него вместо песни съскат змий отровнии парливи рани пъшкат и горят.Ил не знайш? Неволи страшни ме сломихаи рано измами горчиви затрихавярата ми в всичко, що възпях, любих.Видях, че мечтите мечти се остаят,че на злото земно далеко е краят,и ази сърдито лирата разбих.Неведнъж чело ми сред буря клюмна,не с една надежда света и безумнапростих се навеки и почти без жал…Тежък бе животът и всяк удар нови,що падна въз мене — един гроб изровиза някой сън златен, призрак умилял.Видях силна младост без време строшенав усилья безплодни, видях преломенамойта горда воля от страшний живот.С много вече кривди мълком помирих сеи сторих това аз, и не възмутих се —стискан на теглата в зверския хомот.Видях как грохнаха моите кумири —и как злото светско без жалост изтиривсякой култ и вяра из мойта душа;видях в кал светите мои идеали,знамената честни — оплюти парцали,с които търгува мръсната лъжа.Видях я аз нея в царска багреница,честността в окови, правдата — в тъмница,видях аз на злото стихийната мощ,видях му и наглий триумф, тържеството,изгубих аз вяра в бога и в добротои наста в душа ми безконечна нощ.И сега, о музо, без олтар живея…Любовта една би… Уви, и от неяраните ще нося, дор бъда човек.Из чашата й сладка пих със всичка сила,но с капката нектар — море от горчилаизпих и отровен останах навек.За какво да пея? Де извор за песен?В душата ми само уломки и плесен,и тиня от бури, и отчаян мрак…Искра светла божа тамо не проникваи тя на доброто веч се не откликва,и дори да плаче тя забрави как!Де извор за песни? В природата дивна?Тя ми стои чужда, като гроб противнас вечната си хубост и нетлен покой.Едно само чувство в душата ми свети,цъфти и вирее, като майско цвете:злобата — изчадье на мъки безброй.Злобата, о музо, пъклената сила,що всичко човешко в мен е угасила,змия, що ме гложди и ми дава мощ…Кажи ми, анчарът ражда ли мед пресен,отровата — нектар, а злъчката песен?Остави ме, музо! Бягай! Лека нощ!Музата фърчеше в пространствата звездни.Един ангел, жител на висшите бездни,срещн? я. „Що плачеш? Отде таз тъга?“ —попита я трогнат, кат видя сълзите,