«Мелодия за арфа»

„Пак им проговори Иисус и рече: Аз съм светлината на света, който ме последва, той не ще ходи в мрака, а ще има светлината на живота.“

Не личеше да е на двадесет и седем. Мъничка на ръст, с чисто детско лице, със светла коса, прибрана зад ушите, всеки би казал, че не надхвърля двадесет. В раничката си винаги носи джобен транзистор, за да слуша музика, а в ръката си държи книжка с духовно съдържание, за да чете в автобусите. Наричахме я Насето и почти никой не знаеше името й по паспорт. Когато я попитахме защо непрестанно слуша музика и чете, тя отговори: „Човек трябва да внимава с мисленето и всеки момент е добре да го направлява към добро, към надежда. Иначе неограничената свобода да си въобразяваме може да ни окаже лоша услуга.“

В дом „Милосърдие“ пристигна преди Великден на 1997 г. Пожела да помага безвъзмездно в носенето на безплатна храна по домовете на онези възрастни, бедни, болни хора, които не могат да се грижат сами за себе си, нямат наследници или роднини, не са приети в социален дом, а продължават да живеят в жилището си… Насето се представи като студентка по история, прекъснала образованието си преди три години по здравословни причини. Попитахме я в каква посока й е удобно да носи храна, а тя отвърна, че за нея няма значение — само да помага според силите си… Защото самотните, болните, бедните в София през последните години са много повече от онези, записани за безвъзмездна помощ. Хората средна ръка обедняха толкова, че едва смогват с прехраната на семейството, а процентът на безработните непрекъснато нараства… Някои мъже и жени, записани да получават храна от дом „Милосърдие“, са страдащи от много години, свикнали с участта си. Други изпитват страх от непрестанното покачване на цените и от мисълта, че няма да оцелеят. Такива чувства за бъдещето обземат дори здрави и силни хора, а онези, които получават представа за света вън от екрана на телевизора, стават напрегнати и раздразнителни като пред всемирна катастрофа.

Момичето с джобен транзистор изпращахме най-често в далечни квартали на София и тя не възразяваше. Каза, че е готова да носи храна на повече от двама болни, но няма да смогне да я достави за обяд. Веднъж една от съратничките й каза: „Знаеш ли, че името Атанаска означава безсмъртна? Твоите родители са те кръстили така, защото навярно са предчувствали, че ще вършиш добрини, без да говориш за тях и без да роптаеш, когато ти е тежко… Тази сила дава на човека вечен живот!“