«Стряха на лястовиче гнездо»

„Да бъде кръстът ви препасан, и светилниците ви запалени; и вие ще приличате на ония човеци, които очакват господаря си, кога ще се върне от сватба, за да му отворят веднага, щом дойде и почука.“

Тази стара балканска къща родителите ми купиха за нищо пари преди 50 години, когато народът бягаше от малките селища към големите градове. Тогава почина баба ми и моят баща реши в нейна памет да вземе дом в родния й край. Къщата, майсторена в началото на предишния век с пръти и лепкава жълта кал, още тогава ми приличаше на лястовиче гнездо, скътано под небесната стряха за хора. И нали преди век не са съществували днешните правила за строителство, нашето гнездо се оказа само на лакът разстояние от стрехите на съседната стара къща, чиито стопани от три поколения живееха заедно. Възрастните дядо Стоил и баба Дамянка живееха със сина си Павел и жена му леля Капка, които не мислеха да се изнасят към големия град. Те имаха момче и момиче, пет-шест годишни, та лятно време, като отивахме в нашето балканско гнездо, цяла детска банда ходехме по реката да ловим дребни рибки. Мама пък отиваше в съседите два пъти в седмицата да купи мляко от тяхната крава, даваха ни пресни яйца, плодове от градината, а за Гергьовден винаги се събирахме в техния двор на агне-сукалче… През септември ние се връщахме в града, а когато идваше времето за училище, Пенка и Красимир, децата на леля Капка и чичо Павел, тръгваха с родителите си с първия автобус към училището в града, а се връщаха късно следобед. Не беше лесно нито на децата, нито на младите, но не искаха да се преместят на квартира в гъмжилото…