«Реквием»

„Любовта е дълготърпелива, пълна с благост, любовта не завижда, не се превъзнася, не се гордее, не безчинства, не дири своето, не се сърди, зло не мисли, на неправда не се радва, а се радва на истина; всичко извинява, на всичко вярва, на всичко се надява, всичко претърпява.“

Мирис на гнила шума ме накара да се обърна към старото орехово дърво, преди да огледам пътечката и да тръгна по нея. „Тук съм.“ — чух гласа на мама.

„Защо си тук?“ — изненадах се.

„Защото те чакам.“ — тя вдигна ръце да ме посрещне, но се олюля.

Беше краят на ноември, студът дойде изведнъж. Оставих чантата и тръгнах към нея. Беше станала мъничка като дете. Краката вече не я държаха, тояжката й се скъсяваше, гласът й се олюляваше с тялото… Преди три години навърши 80 и от тогава при завръщането ми на село винаги я намирах на автобусната спирка или тук, седнала в градината на двора, за да ме чака. Прегърнах я и я притиснах към себе си: „Няма ли някой при теб от братята и сестрите?“

„Няма, заети са. И те нямат време, но знаеш, че най-много от всички обичам теб.“ — казваше винаги след този въпрос.

Щом се отдалечи от прегръдката, мама ме погледна изпитателно: „Ти не си ли виждала онази жена? Мисля, че преди две седмици те търсеше по телефона удома“

„Не съм.“ — отвърнах спокойно и най-сетне тръгнахме към къщата, в която мама от години живее, без да заключва четирите стаи, защото децата й може да дойдат всеки момент… Отворих вратата на нейната стаичка и видях леглото й, покрито с вълнена черга; старият скрин, украсен с милиьо, плетено на една кука. На стената избеляваха старовременните семейни снимки в тънки тъмни рамки. Тук бяха и снимките на децата й…

Винаги съм усещала, че това е единственото място, което ми принадлежи; което ще ще ме приеме. Тук мога да дойда, когато музиката спре, прожекторите угаснат, залата стихне… Когато хората ме забравят. Снех обувките си. Страхувах се да не се оскверни чистотата на маминото присъствие. За миг си спомних една от вечерите в луксозния ресторант на Августин Пейчинов в Манхатън. Неговия ресторант посещават само богати, известни личности. Не зная защо точно там се почувствах сама и изпитах желание мама да бъде до мен, за да изпълни времето с обич… Сега, преди да прекрача прага на стаята й, тя дръпна ръката ми: