«Последният лист»

В един малък квартал западно от Уошингтън скуеър улиците изведнъж щурват и се преплитат и пречупват в малки отрязъци, наречени „площадки“. Тези „площадки“ образуват чудновати ъгли и криви. Една улица се пресича сама със себе си дори два пъти. Някакъв художник открил веднъж съвсем неподозирана възможност в тази улица. Ами ако инкасаторът от магазина, тръгнал по нея със сметката за бои, хартия и платно, неочаквано срещне сам себе си да се връща, без да е получил нито цент от сметката!

И ето че хората на изкуството плъпнали из своеобразния квартал Гринич Вилидж, търсейки прозорци със северно изложение, фронтони от деветнайсети век, холандски мансарди и ниски наеми. После пренесли от Шесто авеню няколко тенекиени канчета, един-два мангала и основали „колония“.

Сю и Джонси имаха ателие на най-горния етаж в една неизмазана триетажна къща. „Джонси“ беше умалително от Джоана. Едната бе от щата Мейн, а другата — от Калифорния. Двете се бяха запознали на масата в една гостилница на Осма улица и се оказа, че възгледите им за изкуството, салатата от цикория и-широките женски ръкави съвпадат напълно, което доведе и до общото ателие.

Това стана през май. През ноември един студен чужденец, когото докторите нарекоха Пневмонии, се разшета невидим из колонията, като докосваше ту един, ту друг с ледените си пръсти. В източната част този сарап крачеше смело и поразяваше десетки жертви, но тук плетеницата от тесни, обрасли с мъх „площадки“ затрудняваше неговия ход.

Господин Пневмонии в никакъв случай не можеше да се нарече галантен кавалер. Едно крехкичко момиче с кръв, изтъняла от калифорнийските ветрове, едва ли можеше да бъде равностоен противник за този стар разбойник с кървави пестници и тежко дишане. Но той повали и Джонси; и тя лежеше неподвижно на изписания железен креват и гледаше през холандския прозорец калкана на съседната неизмазана къща.

Една сутрин загриженият доктор с леко движение на рошавите си прошарени вежди повика Сю в коридора.

— Вероятността да прескочи трапа е, да речем, едно на десет — каза той и стърси живака на термометъра. — И то само ако в нея има воля за живот. Вземе ли болният страната на гробаря, всички лекарства са безсилни. А вашата госпожичка вече е решила, че няма да я бъде. Да я гнети някаква мисъл?

— Ами… беше си наумила, че един ден непременно трябва да нарисува Неаполския залив.