«Кой какво може»

По-стара традиция семестърът започна при пълна неразбория. Нямаше курсови дневници, по залите безцелно се разхождаха студенти, сегиз-тогиз някой прекъсваше лекцията ми с досадно пъшкане или, поруменял от смут, към вратата се примъкваше друг, досетил се най-после, че тук се чете курс по диференциални уравнения, а не въведение към философията.

Разказах какви учебници са необходими и какви ще са самостоятелните упражнения, а накрая произнесох обичайната си фраза: „Има ли някакви въпроси?“. Ако нямаше въпроси, щях да успея за автобуса вза Уивъртаун и да поиграя голф.

Изправи се един студент с ръце в джобовете.

— Господин професоре, а за какъв дявол ни е този курс изобщо?

Аудиторията тревожно зашумя, чу се неспокоен тропот.

— Кой сте вие, млади човече? — попитах.

— Бероун, сър. Френк Бероун.

— Та ето какво, мистър Бероун. Според университетската програма всички студенти, специализиращи математика, трябва да минат минимум…

— Това го знам! — прекъсна ме той, но веднага побърза да добави: — Сър.

Кимнах полуусмихнат.

— Интересува ме друго — продължи той. — Има ли някаква практическа полза от изучаването на абстрактни понятия? Защото на мен лично ми е необходимо нещо съвсем друго — напътствия как да стана полезен на обществото.

Помислих си, че този по всяка вероятност е довтасал от философския факултет, но неговият нисък приятен глас и уверени движения вече бяха покорили аудиторията. Другите нетърпеливо очакваха какво ще отговоря.

— Мистър Бероун — започнах, — какво искате да получите от университета?

— Все още не знам, сър. Въобразявах си, че двете години в колежа ще ми помогнат да си избера професия, но уви. Разбирате ли, на мен не ми се налага да припечелвам за прехраната си.

Каза го така просто, както ние с вас казваме „Болят ме зъбите“.

— Откъде припечелвате за прехраната си, мистър Бероун?

— Просто така, сър, имам особена… дарба.

— Охо — подметнах ехидно аз. — Очевидно ласката на Мидас1.

И в същия миг се разкаях за своята ирония. Лицето на Бероун почервеня от ярост — беше споделил своя велика тайна, а аз го направих за посмешище.

— Нещо много повече, господин професоре! — възкликна той. — Вижте!