«Тук е богатството, тук е сърцето ми»

Когато колата с владиката влезе в двора на църквата, камбаната започна да бие и звънът й огласи цялото село. Отдавна този звън не се беше чувал над старите къщи, напуснати от стопаните си. Престарелият отец Найден, вече немощен, не можеше да служи в олтара, а от десетина години млади хора из този край не се срещаха — нито за земеделски труд, нито за грижи на онези 500 възрастни, еднички останали на корена си… Пред входа на храма с поднос и китка здравец за владиката стоеше клисарката. От двадесет години тя почиства икони и свещници в столетната църква, тя мете паяжините и окопава двора… Писано е и се помни, че преди век хората в селото били повече от три хиляди, та направили и училище за децата си, и дом Божи на височината, където всички да се събират на свет ден.

Владиката прекрачи прага, огледа иконостаса с оредели икони, одимените от пушека на печката стени, пропукания свод на купола… Той вдигна десница да благослови двайсетината човека, дошли за празника, и се отправи към олтара. Точно в този Ден на християнското семейство по време на литургията той, с архиерейска ръка и пастирско слово трябваше да ръкоположи за свещенослужител свещенодякон Радойко, останал комай едничък млад човек в родното си село. Старият отец Найден още преди 15 години го пратил в Софийската семинария да учи църковните служби. Сега, на 27 години, задомен за млада, добра невеста, Радойко трябваше да сведе глава пред Светия престол в олтара и да повтори в сърцето си думите на Спасителя Иисус Христос: „Който иска да върви след Мен, нека се отрече от себе си, да вземе кръста си и да Ме следва…“ Знаеше дяконът, че няма да му е лесно да пасе душите на повереното му стадо, но преди всичко се уповаваше на великата милост на Небесния пастир Христос.