«Предговор към „Празни мисли на един празен човек“»

Удивителна е жилавостта на широко разпространената в цял свят представа за англичанина, за студения, сдържан, сериозен и строго облечен джентълмен, който се усмихва само в случаите, когато е лишен от възможността да избере друго поведение, без да се покаже неучтив. Написани са десетки книги, измислени са стотици вицове, в които английският национален характер са разглежда през призмата на тази представа. И нищо сякаш не е в състояние да я промени. Безпомощни са се оказали дори перата на блестящи майстори на хумора от Шекспир до Шоу. Хората четат творбите им, смеят се от сърце на ситуации и образи и след това с удоволствие слушат или разказват поредния виц за вдълбочения в своя вестник джентълмен, който се възмущава от бъбривостта на спътниците си във влака, разменили в продължение на два часа две реплики.

Каквото и да е обяснението му, този парадокс съществува. Историците, психолозите, литературоведите имат споите версии. Те черпят основанията си в социалната и политическа история на Англия, в сложните обществени противоречия и идейни тенденции, които са сложили траен отпечатък върху английския национален характер. В случая обаче не ни интересуват научните изследвания и изводи по този въпрос. По-важно с оглед на конкретната тема е да се изтъкне, че в английската литература почти не се срещат „чисти“ хумористи. Смехът в искрящите от остроумие комедии на Шекспир често се прекъсва рязко от тревожните предчувствия на героите, комичните ситуации у Дикенз бързо отстъпват място на социалния и психологическия анализ, а хуморът на Шоу е толкова остър, жлъчен, парадоксален и хаплив, че едва ли някъде напуска рамките на сатирата.