«Ес Сабби — Прокълнатия»

Три пълни седмици бях прекарал в Енгирийе [1], столицата на едноименния малоазиатски вилает [2], и възнамерявах да се сбогувам с моя домакин. Той беше най-високопоставеният мъж в провинцията, а именно известният и будещ страх със своята желязна строгост вали Саид Калед паша, получил от своите подчинени прозвището Серт юмрук, Твърдия юмрук. По време на моя престой бях присъствал на няколко съдебни заседания и там действително бях получил доказателства, че той с право си носеше името. Макар неговата строга справедливост от време на време да преминаваше в суровост, то тъкмо заради това той беше подходящия мъж за своя труден пост.

Населението на вилает Енгирийе е смесено. Сунити, арменски и гръцки християни живеят тук в постоянна вражда помежду си и нерядко се случва при въпроса коя вяра е правилната вяра да се посяга към ножа. Там, където са налице толкова остри антагонизми, всеки мъж и всяко полуизрасло момче носи оръжие, а пък дори и за наченка на някакво образование изобщо не може да става дума. Там действително се иска една здрава и често твърда ръка, която да държи юздите на безогледните, брутални духове. Предшествениците на Саид Калед паша били все слабохарактерни хора, които идвали с боязън и с радост си отивали. Един ден султанът си спомнил за Саид Калед паша, своя стар любимец, и го изпратил в Мала Азия да направи промяна. Старият бил по-рано ферик [3], излязъл в запаса след раняване, ала откликнал с радост на призива на падишаха, и още не бил кой знае колко дълго на новата служба, когато вече се видели плодовете на неговата дейност. Който пролеел кръв, бивал без много-много церемонии обесван, а под болките от тоягата разюзданите духове се връщали, макар и само външно, към покорството. Пашата бе вдъхнал страх и по време на моето пребиваване не срещнах нито един-едничък, за когото да бих могъл да твърдя, че е искрено привързан към него.