«Стейкман»

Между Тексас, Ню Мексико, Индианската територия и проточилите се на североизток Озърк се простира обширен район, който е не по-малко страшен от азиатската Гоби или африканската Сахара. Нито едно дърво, нито един-единствен храст не се изпречват пред човешкия поглед. Никакъв хълм, нито каквото и да е по-значително възвишение не прекъсва безжизнената еднообразна равнина. Няма извор, за да освежи пресъхналия ти език и да те избави от гибел, която е неизбежна за всеки, който се отклони от вярната посока и изгуби пътя, водещ към планините или към някоя от зелените прерии. Пясък, пясък и пак пясък и само нарядко смелият ловец, дръзнал да навлезе в тази пустош, се натъква на късче земя, където някой краткотраен дъжд е предизвикал появата на оскъдна и немощна растителност. Но кракът на странника избягва тези полета, покрити с твърди, бодливи кактуси, понеже острите им бодли ще наранят и него, и коня му, а самите растения едва ли съдържат и няколко капки сок, който да може да освежи пламналия език и пресъхналата уста.

И все пак тук-там и през тази пустиня минават пътища — било към Санта Фе, било към потоците, изворите и златните находища на Скалистите планини, или пък на юг през Рио Гранде към богатото Мексико. Но всъщност това не са истински пътища, каквито осигурява цивилизацията за нуждите на транспорта, а онова, което там се нарича път, е дълга редица от сухи пръти или колове, забодени нарядко в пясъка, за да обозначат вярната посока, която трябва да следват бавно влачещите се кервани от волски каруци или по-бързите трапери и скватери. Тежко и горко на пътника, ако се отклони от тези пътеуказатели, от които идва и името на онази югозападна част от Северна Америка — Ляно Естакадо, — или ако те са преместени от дивите индиански орди или разбойническите бели банди, за да се заблудят непознаващите тамошните местности хора. Тогава те са загубени!…