«Коледа в Дамаск»

Беше в Дамаск. На Бъдни вечер. Зад предградието Ес Салехийе. По пътя, наричан по това време Пътя на прокажените, понеже минаваше край мястото, определено за пребиваване на открито на тези нещастници. Въздействието, което оказваха със своите обезобразяващи и отблъскващи обриви, беше ужасяващо. Те клечаха и лежаха там на земята във всички възможни степени на развитие на своята ужасна болест и молеха за милостиня минувачите, от чиито подаяния преживяваха. Парите не ги ползваха с нищо, тъй като никой след тях не би ги докоснал. Причината беше неимоверно голямата опасност от заразяване с проказа, която в действителност се предава чрез непосредствено докосване на болния или на пипани от него предмети, но не и с дъха както при други епидемии. Ето защо хората можеха да ги подпомагат само с необходими предмети и хранителни продукти. И понеже малцина от минаващите по този път носеха в излишък подобни вещи, не е трудно да си представи човек, че даренията бяха доста оскъдни. Те не бяха в състояние да утолят глада и прикрият голотата на тези клети създания. При това на болния бе забранено под най-строго наказание да се приближава, да не говорим да се докосва, до здрави. Можеха да се доближат до двайсет крачки, повече не. Хората им подхвърляха даровете и незабавно се отдалечаваха.

Повече от две седмици бях в Дамаск с моя арабски слуга, приятел и верен спътник Хаджи Халеф Омар. Още в началото той бе дълбоко покъртен от мизерията на прокажените и ме помоли всеки ден да излиза с коня си и да им носи по нещо. Напълно естествено аз не само му дадох разрешението си, но и самият тръгвах с него. Избирахме дарове, които никой не им предлагаше и които въпреки евтинията си представляваха лакомства за тях. Това ни спечели техните сърца. Когато отивахме, виждахме още отдалеч как се оглеждат за нас, изпълнени с очакване. И веднага щом ни забележеха, надаваха ликуващи викове. Ако имаше странични хора, трябваше да бъдем предпазливи. Бяхме ли обаче насаме с тях, не съблюдавахме повелята за двайсетте крачки, а отивахме по-близо, за да им дадем онова, което бяхме донесли, но без да докосваме самите тях. Можете да си представите колко ни обикнаха и особено дребния хаджия, който ги даряваше и душевно със своята веселост и забавни шеги.