«Животът, който исках да поема»

Елисавета БагрянаЖивотът, който исках да поема 1 ЛУНАТА ИЗГРЯ като огромен часовник на непозната станция.Небето засиня като стъклен покрив над перона й.Шумете край мене, тъмни, мистични гори,трепкайте над главата ми, далечни, чудни звезди!Докато чакам да тръгне последния трен от тази спирка,искам да прелистя набързо, като джебен пътеводител,ситно изписаните листове на миналите години.Ще ми послужи ли това за нещо!?Ще ми помогне ли при новото ми пътешествие?Има ли човек, който наистина да се е поучил от преживяното,за да каже, че няма да го повтори, ако почне живота си отново!Да можех с клечка кибрит да изгоря натрупаните минали дни,както изгорих тази вечер старите писма.Да остане паметта ми бяла — неизписана от черното перо на страданиетокато този лист хартия.Ето ме без приятели и близки — сама и чужденка —в страната, която обичам и наричам родна,която, уви, е готова днес да хвърли камък отгоре мии да ме назове едва ли не — изменница…Не, не е дошъл още края на моите скитничества и тревогии кой знае дали ще дойде преди края на дните ми.Ех, ако е вярно, че всеки кове сам съдбата си,аз излязох лош ковач на своята!2 МАЙКО, ЗНАМ, че плачеш ти горчиво,четейки тези тъжни редове.Ще кажеш — зная своето дете —не съм ли го отгледала от къс месо на своите ръце?Не то — живота, хората и описията са криви!Познаваше наистина ти детското сърце,както механизма на стария часовник с кукувицата,що само като го докоснеше ръката ти,и весело във ъгъла тиктакаше…— Детинство, като в сън изминато,мой бащин дом, гроздове над прозореца надвесени,ти, майко, млада, хубава и весела,зашетала, запяла от зори в градината.И днес, като си спомня тези тъй далеч останали години,усещам оня лъх от наполените шибон и гергини,лъха на прясно прекопаните лехи —лъха на твоите лехи!Знам, цял свят да викне против мене,едничка ти не ще повярваш,че твоето дете — което във молитвата си вечер не забравяшени котката, ни кучето, ни идиота-просяк —е станало несретник, скитник, празен ветрогонец…И нека всичко лошо да е истина —да съм затънала до шия в грехове и горест,да съм загубила и себе си, и близките, и бога —но тебе все така обичам, майко, много,и спомня ли те, в миг сърцето ми отново става чистотосърце на твоето дете!3 И АЗ МОЖЕХ ДА ИМАМ топъл домашен кът,нежни грижи и всекидневни радости.Ликуваща можеше да мине моята младостна меки ресори по широкия асфалтиран път.Можех да продам и аз душата си на дяволаи не като стария Фауст, а с младата си кръв