«Синя далия»

Септември 2001 г.

Загори сметановия сос. Стела винаги щеше да помни тази малка, вбесяваща подробност, както и тътена на гръмотевиците от лятната буря навън, и гласовете на децата си, които се бяха спречкали за нещо в хола.

Щеше да запомни неприятния мирис, внезапното писване на противопожарната аларма заради дима и машиналното движение, с което дръпна тигана от котлона и го хвърли в мивката.

Не беше добра готвачка, но се стараеше. Тази вечер реши да посрещне съпруга си с пилешко „Алфредо“, едно от любимите ястия на Кевин. Щеше да го приготви сама и да добави прясна зелена салата, топъл хляб с хрупкава коричка и чеснов сос.

Бе заредила подредената си кухня в кокетната къща в предградията с всички продукти и бе сложила разтворената готварска книга на поставката с плексигласова плоскост, предпазваща страниците от изцапване.

Облече тъмносиня престилка върху чистия си панталон и риза, а буйните й червени къдрици бяха вързани високо, за да не й пречат.

Бе започнала да готви по-късно, отколкото предполагаше, но през целия ден на работното й място бе истинска лудница. В градинарския център бе обявена разпродажба на всички есенни цветя и топлото време водеше тълпи клиенти.

Не че имаше нещо против. Обожаваше работата си като управител. Изпитваше доволство, че отново може да й се посвещава изцяло, на пълен работен ден, след като Гевин бе тръгнал на училище, а Люк бе пораснал достатъчно, за да ходи на детски ясли. Кога, за бога, малкото й момченце бе станало първокласник?

Преди да усети. Люк щеше да е готов за детска градина.

Време бе с Кевин да поработят по въпроса за трето дете. „Може би тази вечер“, помисли си тя с усмивка. Когато стигнат до последния, много интимен етап от плана, който бе съставила за посрещането на съпруга си у дома.

Докато отмерваше продукти, чу трясък и доста силно хленчене от съседната стая. „Някой си проси наказание“, помисли си тя, прекъсна готвенето и забърза натам. Как можеше да иска трето дете, щом двете, които вече имаше, я подлудяваха?

Влезе в стаята, където бяха малките й ангелчета. Гевин — светлорус, с дяволити очи — седеше и невинно блъскаше две колички „Мачбокс“ една в друга, а Люк, който бе наследил нейните огненочервени коси, плачеше неудържимо заради разпилените си кубчета.

Нямаше нужда да е била свидетел, за да се досети какво се е случило. Люк беше построил нещо, а Гевин го беше съборил. Това бе обичайно в къщата им.