Тя щеше да има син. Най-сетне нещо свое. Някой, когото да обича. Щяха да пътуват заедно, тя и красивото и момченце. Щеше да му покаже света. Да го изпрати да учи в най-добрите училища. То бе нейната гордост и радост, цялото й сърце, В онова горещо лято Реджиналд идваше в къщата й все по-рядко и тя бе доволна от това.
Той бе просто мъж. А създанието в нея — син.
Никога вече нямаше да е сама.
Когато почувства първите родилни болки, не изпита страх. Докато се мъчеше, плувнала в пот, в съзнанието и имаше само един образ. Нейният Джеймс. Нейният син. Нейното дете.
Очите й се замъглиха от изтощение, а жегата, сякаш добила образа на живо, дишащо чудовище, й се струваше по-непоносима от болките.
Видя лекаря и акушерката да се споглеждат. Намръщено, изпод вежди. Но тя бе млада и здрава, щеше да се справя.
Загуби представа за времето. Часовете се нижеха, докато пламъкът на газената лампа хвърляше трептящи сенки из стаята. Сред вълните на изтощение чу тих плач.
— Синът ми! — По бузите й потекоха сълзи. — Моят син.
Акушерката и попречи да се надигне и прошепна:
— Спокойно. Пийнете малко. Починете си.
Отпи глътка, за да облекчи паренето в гърлото си, и усети вкус на лауданум. Преди да се възпротиви, започна да се унася в дрямка, все по-дълбоко, все по-далеч.
Когато се събуди, плътните пердета на прозорците бяха спуснати и в стаята бе сумрачно. Раздвижи се и видя лекаря да става от стола си и да се приближава, за да премери пулса й.
— Синът ми. Моето бебе. Искам да видя бебето си.
— Ще изпратя някого за супа. Дълго спахте.
— Синът ми! Сигурно е гладен. Нека ми го донесат.
— Госпожо, съжалявам. — Докторът седна на ръба на леглото. Очите му изглеждаха много бледи, с тревожен израз. — Детето се роди мъртво.
В сърцето й се впиха чудовищните, зли, изгарящи нокти на скръб и страх.
— Чух плача му! Лъжете! Защо изрекохте тези ужасни думи?
— Тя дори не проплака. — Лекарят внимателно хвана ръцете й. — Раждането бе дълго и трудно. Накрая изпаднахте в делириум. Съжалявам, госпожо. Родихте мъртво момиченце.
Дори за миг не повярва. Нададе яростни викове, стонове и ридания и бе упоена, а когато се събуди, отново започна да крещи, ридае и стене.
В началото не бе искала детето. А после не искаше нищо друго. Само него.
Скръбта бе неописуема. Непреодолима.
Накара я да обезумее.
(обратно)Първа главаСаутфийлд, Мичиган
Комментарии к книге «Синя далия», Атанасова
Всего 0 комментариев