«Синя далия»

Тя щеше да има син. Най-сетне нещо свое. Някой, когото да обича. Щяха да пътуват заедно, тя и красивото и момченце. Щеше да му покаже света. Да го изпрати да учи в най-добрите училища. То бе нейната гордост и радост, цялото й сърце, В онова горещо лято Реджиналд идваше в къщата й все по-рядко и тя бе доволна от това.

Той бе просто мъж. А създанието в нея — син.

Никога вече нямаше да е сама.

Когато почувства първите родилни болки, не изпита страх. Докато се мъчеше, плувнала в пот, в съзнанието и имаше само един образ. Нейният Джеймс. Нейният син. Нейното дете.

Очите й се замъглиха от изтощение, а жегата, сякаш добила образа на живо, дишащо чудовище, й се струваше по-непоносима от болките.

Видя лекаря и акушерката да се споглеждат. Намръщено, изпод вежди. Но тя бе млада и здрава, щеше да се справя.

Загуби представа за времето. Часовете се нижеха, докато пламъкът на газената лампа хвърляше трептящи сенки из стаята. Сред вълните на изтощение чу тих плач.

— Синът ми! — По бузите й потекоха сълзи. — Моят син.

Акушерката и попречи да се надигне и прошепна:

— Спокойно. Пийнете малко. Починете си.

Отпи глътка, за да облекчи паренето в гърлото си, и усети вкус на лауданум. Преди да се възпротиви, започна да се унася в дрямка, все по-дълбоко, все по-далеч.

Когато се събуди, плътните пердета на прозорците бяха спуснати и в стаята бе сумрачно. Раздвижи се и видя лекаря да става от стола си и да се приближава, за да премери пулса й.

— Синът ми. Моето бебе. Искам да видя бебето си.

— Ще изпратя някого за супа. Дълго спахте.

— Синът ми! Сигурно е гладен. Нека ми го донесат.

— Госпожо, съжалявам. — Докторът седна на ръба на леглото. Очите му изглеждаха много бледи, с тревожен израз. — Детето се роди мъртво.

В сърцето й се впиха чудовищните, зли, изгарящи нокти на скръб и страх.

— Чух плача му! Лъжете! Защо изрекохте тези ужасни думи?

— Тя дори не проплака. — Лекарят внимателно хвана ръцете й. — Раждането бе дълго и трудно. Накрая изпаднахте в делириум. Съжалявам, госпожо. Родихте мъртво момиченце.

Дори за миг не повярва. Нададе яростни викове, стонове и ридания и бе упоена, а когато се събуди, отново започна да крещи, ридае и стене.

В началото не бе искала детето. А после не искаше нищо друго. Само него.

Скръбта бе неописуема. Непреодолима.

Накара я да обезумее.

Саутфийлд, Мичиган