«Господарят на мрака»

Могъщ рев се надигна сред тълпата, когато палачът сложи въжето на врата на предателя. Очевидно Кларънс Мортимър не беше страхливец, защото изглеждаше спокоен, взрян над главите на стълпилите се хора. Тъмните му очи се спряха на фигурите на скромния селянин и момчето, застанали сами в края на тълпата. Тогава, сякаш доволен от нещо, което беше видял, се усмихна с крайчеца на устата си и гласът му се разнесе високо и ясно над смълчалата се тълпа.

— Бог ми е свидетел, че съм невинен. Моля се един ден да бъда отмъстен и доброто ми име да бъде възстановено.

Зяпачите зашумяха одобрително, възхвалявайки смелостта на осъдения. След миг капакът се отвори и тялото му пропадна в бездната на вечността.

Момчето, застанало в края на тълпата, трепна конвулсивно, гледайки как въжето се опъва и се разтърсва няколко пъти, а после замира. Но най-лошото идваше сега. След като мъжът беше обявен за мъртъв, тялото му беше разсечено на парчета и понесено на пики над главите на хората. С лице, потъмняло повече и от дълбините на ада, с невероятно свирепо изражение момчето остана на място, без да се отвръща от ужасното зрелище. Черните му очи блеснаха, докато паметта му завинаги скътваше гледката и думите на осъдения.

— Идваш ли, господарю Хайме? — запита Гейлърд, подръпвайки ръкава му.

— Да, Гейлърд, готов съм да тръгна. Но запомни добре, кълна се във всичко свято, че ще отмъстя за смъртта на баща си. Лорд Грей и синът му ще страдат заради това, което причиниха днес на баща ми.

Думите му бяха произнесени с такова свирепо обещание Гейлърд видимо пребледня. Никога досега не беше срещал такава палеща омраза у толкова млад човек.

Крисищ Северен Уелс, 1416

Ледена суграшица, носена от вятъра, напираше откъм морето, обсипвайки лицата на мълчаливите мъже, заети с някаква работа на брега, със сол и пяна. Те работеха бързо и сръчно, разтоварвайки бъчви от лодките, които образуваха подвижна пътека от люлеещия се кораб, закотвен в уединеното заливче под скалата. След като разтовариха всички бъчви и ги наредиха на брега, ги натовариха на фургони и ги подкараха нагоре по тясната, виеща се пътека под разрушената крепост, чиято тъмна сянка се простираше като зловещ призрак в мрачния безлунен пейзаж.

На върха на скалата една забулена фигура, възседнала черен като нощта жребец, наблюдаваше безмълвно. Подплатеното с хермелинова кожа наметало се развяваше в диво безредие, придавайки й вид на крилат отмъстител.