«Вземи сърцето ми»

Пролетта на 1789 година

— Ейвъри, трябва да го направиш! Трябва да се върнеш при баща си и да измъкнеш още пари! — настояваше пред съпруга си, лорд Уейкфийлд, двадесет и пет годишната Вивиан Уейкфийлд, висока красива жена с черни коси и студени сини очи, говорещи за проницателен ум. В този момент тя стоеше с опрени на хълбоците ръце в средата на разточително украсената им приемна и хвърляше гневни погледи към „мекотелото“, за което се бе омъжила.

Ейвъри Уейкфийлд се стресна от тона на съпругата си. Той бе женствено красив, тъмнокос и тъмноок двадесет и осем годишен мъж, чийто блед цвят на лицето свидетелстваше за дни, прекарани в сън, и за нощи, изпълнени с нескончаеми гуляи и хазарт. Раздразнен от предизвикателството й, той се изправи в цял ръст, извърна се от прозореца, за да я погледне в лицето. Смяташе да й даде урок. В края на краищата той беше човекът с парите в техния брак. Тя не бе донесла кой знае каква зестра. Въпреки това, когато се обърна и видя яростта, изписана върху лицето й, той се разколеба… както винаги.

— Е, Ейвъри? Кога ще поговориш с него? — настоя тя, като даде да се разбере, че последната дума беше нейна.

— Знаеш, скъпа, че ако бе намалила разходите си, може би нямаше толкова скоро да се окажем отново в затруднено положение.

— Моите разходи?

— Казах ти как реагира татко последния път, когато отидох при него за пари. Заплаши, че ще ме остави без пукнато пени.

— Баща ти никога няма да го направи.

— Може би, но се страхувам отново да опитам късмета си, при това толкова скоро.

— Боя се, че нямаш друг избор, Ейвъри. Нуждаем се от пари, и то веднага.

— Знам, но…

— Разбирам защо не искаш да настояваш пред него, но сега имаме преимущество — лукаво отвърна тя. Дълго време бе мислила как да измъкне повече пари от стиснатия си свекър, Едуард Уейкфийлд, херцог Хънтингтън, и сега бе сигурна, че е открила начина.

Ейвъри погледна подозрително жена си.

— С какво предимство смяташ, че разполагаме сега?