«Дядо поп не е вчерашен»

Един поп яздеше на кон през гората. Слънцето клонеше на залез. Настанало беше време за вечерна молитва. Попът слезе от коня, намота юздата на ръката си, по стар навик извади от торбата требника си, зачете една молитва и потегли пешком пред коня. Конят, като всеки кон, вървеше полекичка и от време на време протягаше глава да откъсне някоя крайпътна тревичка, пръхтеше или махаше с опашка да пропъди мухите.

А в горския пущинак се бяха потулили двамина крадци. Те гледаха охранения кон на попа и си шепнеха. Единият рече:

— Този поп е много наивен. Каквото да го излъжеш, ще ти повярва. Хайде да му откраднем коня!

— Не е хубаво — отвърна другият, — как ще посегнеш към добичето на едно духовно лице!

— Както посяга и той към хлябовете на селяните. Ти за тая работа не се тревожи, ами я ми помогни. Поеми коня и го отведи навътре в гората, а другото остави на мене. Аз ще се разправям с попа.

И като пристъпи тихомълком, първият крадец изоглави коня, захапа юздата, намести седлото му на гърба си и тръгна подир попа, а вторият метна върху шията на коня колана си и го отвлече в гората.

Върви попът, чете молитвата си и подръпва юздата, а крадецът тропа след него. Най-сетне свърши молитвата, затвори требника, извърна се назад и остана поразен, като видя, че подире му крачи вместо коня човек със седло на гърба, захапал конската юзда.

— Кой си ти и какво правиш след мене? — запита строго попът.