«Богатият старец»

Живял едно време един богат старец. Той имал седем сина и те се възпитавали в охолство и бездействие. Най-умен бил най-големият.

Бащата купил на всеки син по един чифлик и им ги дал да ги владеят.

Старецът бил щедър човек. Всеки ден колил по едно добиче и канел всички съседи на гости. Приятелите му казвали:

— Спри, не прахосвай парите, остави ги на децата си.

Но той отговарял:

— Нека живеят със своя ум, както аз живях с моя. Дадох на всеки по един чифлик, пък и закопах за тях в земята на един от тези чифлици злато.

Всички хора са смъртни, умрял и старецът. Децата погребали баща си. Но можели да научат волята на покойника, тоест да чуят завещанието, едва след изтичането на четиридесет дни от смъртта му.

Но ето, настанал и четиридесетият ден. Отворили завещанието и прочели: „На децата ми. Закопах злато в земята на един от вас. На пергамента в кутията оставих пари за вас.“ Синовете побързали да отворят кутията и намерили там късче пергамент с думите: „Дръж главата на студено, а краката на топло. Завещавам това на децата си.“

Всички били в недоумение. Някакъв си дабтара1 се опитал да обясни завещанието:

— „Дръж главата си на студено“ — трябва да се разбира така: смъртоносна е болестта, която влиза през главата; а думите „дръж краката си на топло“ — означават болест, която влиза в краката и от която човек окуцява.

Хората се зачудили на това тълкование, не повярвали на ушите си.

А синовете се разгневили. Те били алчни и се надявали да намерят много злато в тая кутия. Само най-големият брат разбрал намерението на баща си.

— Какво да правим сега? Хайде да копаем. Нали тате е казал, че е заровил за нас злато в един от чифлиците — решили те.

Взели да копаят отначало само на някои места, после прекопали земята на всичките седем чифлика, но не намерили нийде злато. Капнали от умора и се ядосвали, задето се трудили напразно. Най-големият копаел заедно с другите. Той разсъждавал така: „Ако не копая, ще ме заподозрат в зла умисъл, затова не бива засега да се отделям от тях. Сега вече добре разбрах какво е искал да каже тате с думите: «Дръж главата на студено, а краката на топло». А също тъй: «За децата си съм закопал злато в земята».“

Останалите шестима братя решили, че няма защо да остават да живеят тук. Дълго се съветвали какво да правят и решили заради прехраната да отидат в града и да се главят за прислужници на някои господари. Така и направили.

А най-големият брат дочакал времето за сеитба и засял с ечемик изкопаната земя, защото разбрал, че е плодородна. Земите, които братята му изоставили, той дал под наем. Първата жътва му дала няколко хамбари зърно. Той повторно засял нивите и увеличил орната земя за сметка на целината.

„Зърното е онова злато, което е закопал баща ми. В пословицата се казва: «Който има жито, той е истински богат, а който има злато, той е богат само с тревоги»“ — размишлявал той.

Най-големият брат станал богат и уважаван човек, селяните го обичали. Той никому не отказвал да заеме зърно за семе. Славата му се разнесла далеко.

Да се обърнем сега към останалите братя. Бащата ги бил възпитал в охолство и те не знаели да правят нищо, в каквато и къща да се главявали, наглед се харесвали на всички и стопанинът, щом виждал лицата и обноските им, мислел: „Тия момци ще служат добре!“ Но когато им заповядвали нещо, те не знаели как да пристъпят към работата. Тогава за тях казвали: „Ама нескопосници! Трябва да им дадем пътя!“ И ги изпъждали. Така се скитали те от едно място на друго, все уморени, бити и гладни. Посъветвали се помежду си и решили:

— Какво ни чака занапред?! Да се скитаме така и по-нататък ли?… Надеждата ни е само в брата. Хайде да отидем при него и да му разкажем всичко, което се случи с нас.

Запътили се те назад към родните места, стигнали там измъчени, гладни, голи.

Най-големият брат ги попитал:

— Какви хора сте вие? Какво искате?

Те му разказали кои са и какво се е случило с тях. Той се зачудил, но ги приел добре, напоил ги, нахранил ги и ги облякъл. После изпратил всеки в чифлика му и казал на всички хора, че това са негови братя.

И взели всички братя да живеят сговорно, като не нарушават правилата и законите на онази местност: шестимата братя също захванали усърдно да работят и най-големият им помагал. Благодарение на това те скоро станали почти също тъй богати, както и най-големият брат. След като узнали нещастието, те не позволявали да влиза в къщата им лекомислието и леността. Съседите, пък и всички хора в окръга, ги уважавали.

И седмината братя оттогава живеели еднакво. А народът и досега споменава с добра дума мъдрото завещание на баща им.

Информация за текста

© 1979 Атанас Далчев, превод от руски

Сканиране, разпознаване и редакция: unicode, 2007

Публикация:

ЗАЩО ХОРАТА ИМАТ РАЗЛИЧЕН ЦВЯТ

ПРИКАЗКИ НА АФРИКАНСКИТЕ НАРОДИ

ВТОРО ИЗДАНИЕ

Преведе от руски АТАНАС ДАЛЧЕВ

Илюстрации: ЛЮБКА БУКОВА, ПЕТЪР ЧУХОВСКИ, РУМЕН РАКШИЕВ

Редактор: ОГНЯНА ИВАНОВА. Корица: ЮЛИЙ МИНЧЕВ. Художествен редактор: ЙОВА ЧОЛАКОВА

Технически редактор: ИВАН АНДРЕЕВ. Коректор: АСЕН БАРЪМОВ

9537526432

Африканска. Дадена за набор на 12. I. 1979 г. Подписана за печат на 27. II. 1979 г. Излязла от печат на 26. V. 1979 г. Формат 1/16/60/90. Печ. коли 12.50. Изд. коли 12.50.

Цена: неподвързана 0.78 лв., подвързана 1.03 лв.

Държавно издателство „Отечество“, бул. „Г. Трайков“ 2а

Печатница „Д. Благоев“ София

СКАЗКИ НАРОДОВ АФРИКИ

Ред. переводов Д. А. Ольдерогге и Б. В. Замарина

М—Л, 1959

Свалено от „Моята библиотека“ []

Последна редакция: 2007-09-06 08:00:00

1

Дабтара — писар, грамотен човек изобщо.