«Дъщерята на слънцето»

Имало едно време, пък може и да не е имало, трима братя. Веднъж те изорали нивичката си и я засели. Първият — от едната страна, вторият — от другата, третият — в средата. Изникнало едно жито — за чудо и приказ! Люшка се, вълнува се като море, вълнуват се, тупкат от радост и сърцата на орачите. Ала внезапно небето потъмняло, струпали се облаци, заудряла градушка. Краищата на нивата се спасили, а средата цялата я очукало, натъпкало в земята всичкото зърно.

Дошъл селянинът, видял опустошената си нива, сърцето го заболяло. Нищо не казал, само въздъхнал, взел си сърпа и тръгнал да дири щастие на друго място.

Вървял, вървял, стигнал при един богаташ. Богаташът имал нива за сто дни работа. Селянинът рекъл:

— Какво даваш, ако ти пожъна всичкото жито за един ден?

— Давам ти половината зърно — отговорил стопанинът.

Отишъл нашият селянин на нивата, до пладне усуквал от ръженица въже за снопите. По пладне хванал сърпа и зажънал. Жъне и изправя снопи, жъне и изправя, цял ден жънал, всичкото жито от голямата нива гътнал и навързал, само един сноп оставало да върже, когато слънцето се наклонило на залез.

Изправил се човекът, отложил шапка и се помолил на слънцето:

— Не залязвай, почакай мъничко, само един сноп да вържа.

Слънцето не се вслушало в молбата на селянина, залязло. Той вързал последния сноп и стопанинът дошъл. Учудил се, че всичкото жито е пожънато и казал:

— Е, хайде да делим, както се уговорихме.

— Не — рекъл жътварят, — не ми провървя, не изпълних условието, ето този, последния сноп, вързах след залез слънце. Ти си честен пред себе си, но и аз искам да съм честен пред себе си — и си тръгнал.

Тръгнал си, дълго ли вървял, кратко ли, отишъл при един цар и се ценил да му пасе овцете четири години. Уговорили се така: ако през четирите години вълк не отвлече и мор не умори нито една овца — с една дума, ако няма никаква щета при овцете, — ще разделят всичките овце на две — половината за овчаря, половината за господаря, ако ли не — на овчаря няма да се падне нищо и той ще си иде с празни ръце.

Уговорили се и овчарят изкарал овцете на пасището. Четири години ги пасъл и то така, че през цялото време дори едно агнешко ушенце не изгубил, никаква щета при овцете не допуснал. На края, когато ги подкарал към господаря за делба, изневиделица изскочил вълкът, грабнал една овца и я завлякъл в гората. Овчарят докарал овцете. Господарят ги погледнал, зарадвал се, че стоката му е гледана хубаво, и понечил да раздели стадото на две, ала овчарят се отказал, хвърлил гегата си и заминал — не можал да изпълни условието: изгубил една овца и не взел наградата.

Вървял, вървял, дълго ли вървял, кратко ли — стигнал до една река. Стигнал, седнал да си почине. Изведнъж видял, че от небето долетели трите дъщери на слънцето и нагазили в реката да се къпят. И толкова били хубави, че да не им се нагледаш.

Станал, приближил се незабелязано до дъщерите, на слънцето, грабнал една и побягнал. Бягал, бягал, дотичал до нивата си, направил колиба и заживели там. Ала много бедни били мъжът и жената. Нищичко си нямали. Мъжът и на работа никъде не отивал, казвал:

— Където и да ходих, каквото и да захващах, не ми върви и не ми върви. Защо да ходя напразно?

А дъщерята на слънцето имала чудотворен пръстен, който изпълнявал всички желания. Дала пръстена на мъжа си и казала:

— Ето ми зестрата. Като го сложиш на земята, ще се появи маса, като го сложиш на масата — ще се появи ядене и пиене, като го махнеш от масата — всичко ще се разтреби, като го скриеш — масата ще изчезне. Това ми е всичкото богатство.

Зарадвал се мъжът. Заживели весело и щастливо. Само че на мъжа му се дощяло да покани царя на гости. Жена му го раздумвала:

— Стой си тук. Не е шега работа — да каниш царя на гости. Имаш само един пръстен, с това ли искаш да смаеш царя? Гледай да не изгубиш и него!

Мъжът се запънал, заповтарял:

— Не и не, трябва да поканя царя. Нека дойде да види нашия селски живот, нека знае, че и ние живеем на света и можем да посрещнем цар.

Вдигнал се веднъж и тръгнал да вика царя на гости. Пристигнал, поднесъл дарове, каквито имал, и помолил:

— Ощастливете ни, заповядайте на обяд.

Царят се присмял:

— Кой си ти и какво имаш за обяд?

А сетне рекъл:

— Няма да дойда у вас, но щом искаш, ще изпратя с теб съветниците си.

Извикал царят съветниците си и наредил:

— Идете да видите откъде-накъде ме вика на гости, има ли нещо, или се подиграва?

Тръгнал селянинът, повел царските съветници с цялата им свита. По пътя съветниците огладнели. Убили един фазан и изпратили един слуга да го опече някъде. Слугата отишъл в колибата и, както печал фазана, изведнъж влязла девойката-слънце, той се загледал в нея така, че очите му останали. Забравил всичко, не помнел нито защо е тук, нито какво трябва да прави. Целият фазан се овъглил на шиша.

Сетне взел изгорялата птица и я занесъл на съветниците.

Съветниците се разсърдили:

— Защо си овъглил птицата?

Слугата казал:

— В колибата имаше една жена, ума ми взе. Нищо не виждах и не разбирах, затова фазанът изгоря.

Съветниците и свитата им се разбързали. Качили се на конете, препуснали. Искали час по-скоро да зърнат хубавицата.

Пристигнали, слезли близо до колибата. Селянинът извадил пръстена си, обиколил конете и на всеки кон се появила торба с овес и дребна слама. Минал още веднъж — празните торби изчезнали.

Спрял, сложил пръстена на земята — появила се маса, сложил го на масата — едно след друго започнали да долитат все нови и нови гозби и питиета за многобройните гости.

Съветниците се зачудили: нито къща, нито слуги, а откъде се взема всичко това? После пък излязла дъщерята на слънцето и съветниците съвсем се побъркали. Зетят на слънцето нагостил чудесно всички царски хора и ги изпратил.

Върнали се съветниците и царят ги попитал:

— Как ви нагости моят поданик?

Разказали как били нагостени и как цялото ядене се готвило без огън, а пък като жената на селянина никъде не били виждали.

— Тази жена не бива да бъде негова, а ваша, господарю — казали те.

— Как да я отнема? — попитал царят. — За какво да се заловя?

Съветниците казали:

— Извикайте го и го накарайте да ви донесе златното руно, което се намира у слънцето. Ще иде, няма да се върне жив оттам и жена му ще остане за вас.

Царят веднага извикал селянина и рекъл:

— Трябва да ми донесеш златното руно, което се намира у слънцето.

Зетят на слънцето се натъжил, прибрал се в къщи и казал на жена си:

— Царят иска да му донеса златното руно, което се намира у слънцето.

Тя му казала:

— Защо се измъчваш сега? Трябваше да мислиш по-рано, а сега скръбта няма да ти помогне, по-добре ставай и тръгвай.

Тя му дала знак за роднините си и го изпратила на път.

Вървял дълго, минал през много страни, през цялата суша, през всички земи под слънцето. Вървял, вървял и стигнал там, където живеели слънцето и месецът.

Слънцето вече било тръгвало да свети на света, а месецът си бил в къщи. Посрещнал зетя, познал го по знака, който му дала жена му, зарадвал се, приел го любезно. Отишъл да зарадва майката:

— Дойде нашият зет.

Заразпитвали го защо е дошъл.

Зетят разказал какво му се случило и месецът рекъл:

— Слънцето скоро ще дойде. Ама ти няма да издържиш на огъня му, ще изгориш.

Превърнал го на игличка и го забил в един стълб.

Вечерта слънцето есе прибрало.

— Усещам човешка миризма — казало то.

— Моля ти се! — разсърдил се месецът. — Какъв ти човек тук? Ти ходи по света, сигурно си донесъл със себе си човешка миризма.

После казал:

— Ами ако наистина нашият зет е дошъл тук, няма ли да го изгориш?

— Не и не — заклело се слънцето, — искам само да го погледна, да видя що за човек е зетят ни.

Месецът превърнал игличката на човек и го изправил пред слънцето. Слънцето се здрависало със зетя и попитало защо е дошъл.

— Царят иска да ми отнеме дъщеря ти. Дочул, че имаш златно руно, и ме изпрати за него, ако не му го занеса, ще ми вземе жената.

— Не се тревожи — успокоило го слънцето, — да идем първо в моята градина, да си починеш.

Завели го в градината.

Чудна била тази градина. Едни дървета вече били скичени с плодове, други още цъфтели, на трети пъпките едва се разпуквали, на четвърти вече листата капели… Гостът много харесал градината, разхождал се, любувал се, чудел се. Слънцето рекло:

— Постой тук, почини си, а обяд ще ти поднесат вълкът и Илия-гръмовержецът.

Зетят на слънцето огладнял, седнал, зачакал обяда.

Появил се вълкът, донесъл маса. Дошъл Илия-гръмовержецът, поднесъл ядене и пиене. А зетят на слънцето държал в ръка тояга. Повикал вълка настрана и му казал:

— Помниш ли как аз четири години пасох овцете и то така, че през цялото време не изгубих дори едно агнешко ушенце, а ти изневиделица изскочи в деня на делбата и ми открадна една овца? Защо стори това?

И го затупал с тоягата. Бил, бил, докато му олекнало на душата.

След това повикал Илия:

— Помниш ли, когато имах нива между две други ниви, вече и житото беше се наляло и узряло, а ти пусна градушка и натъпка всичкото зърно в земята? Защо стори това?

И затупал сега Илия, напердашил го здравата, ударил го още веднъж с тоягата през очите и го ослепил. Седнал и се заел с обяда. А като се наобядвал, станал, тръгнал из градината, всичко изпочупил, всички овощни дръвчета отсякъл от корен, опустошил цялата градина. Олекнало му на душата и седнал да си почине.

Вълкът и Илия се затекли да се оплачат на слънцето.

Дошло слънцето, погледнало — градината била така опустошена, че и на врага ти да му дожалее.

— Защо си направил това? — попитало слънцето.

— Имах една нива — казал селянинът, — а Илия цялата я очука с градушка; четири години бях овчар, старах се, а вълкът ме лиши от печалбата ми; нива за сто дни пожънах за един ден и снопите изправих, оставаше ми да вържа само един сноп, а ти, колкото и да те молих, залезе и съсипа целия ми труд!

Слънцето нищо не можало да му възрази, дало му златното руно и го пуснало. Занесъл златното руно на царя.

Царят изгубил надежда да вземе жена му. Свикал съветниците си и ги попитал:

— Какво да правим сега?

Съветниците казали:

— Изпратете го на оня свят да донесе пръстена, който майка ви отнесе със себе си. Царят извикал селянина и рекъл:

— Иди на оня свят и донеси пръстена, който майка ми отнесе със себе си.

Зетят на слънцето се върнал при жена си и казал:

— Царят ме изпраща на оня свят, намислил е да те отнеме от мен.

Жената му дала една ябълка и го посъветвала:

— Търкулни тази ябълка и върви подире й, тя ще те заведе, където трябва.

Взел ябълката, търкулнал я и тръгнал подире й.

Ябълката се търкаляла, търкаляла и се спряла на една горска поляна. На поляната стоял един елен, а рогата му опирали в небето.

— Здравей! — казал пътникът.

— И ти здравей! — отговорил еленът. — Какво те води насам, къде отиваш?

— Отивам на оня свят. Трябва да взема един пръстен от майката на царя и да му го занеса.

— Може би ще донесеш някакъв цяр и за мен. Нали виждаш колко са израсли рогата ми — едва ги нося.

— Добре — казал той и тръгнал нататък.

Стигнал до една скала и видял завързан един вол. И нито вода имало там, нито някаква храна, а пък бил толкова здрав и тлъст, че кожата му щяла да се пукне. Зетят на слънцето се учудил и го попитал:

— От какво си затлъстял толкова, като нямаш нито храна, нито вода?

— Много хора съм виждал да отиват нататък, а обратно — нито един — рекъл волът. — Като се върнеш — ще ти разкажа.

Зетят на слънцето продължил пътя си и излязъл на една чудесна ливада. Дъхавата сочна трева се вълнувала като море, ромонели ручеи, а посред ливадата бил завързан един вол. Ама толкова постал, че и сврака не можела да откъсне парченце месо от него.

Зетят на слънцето се учудил и го попитал:

— Защо си постал, когато има толкова паша и вода?

— Много хора съм виждал да отиват нататък, а обратно — нито един — рекъл волът. — Като се върнеш — ще ти разкажа.

Поел напред зетят на слънцето и видял един мъж и една жена, които лежали на една топоришка, лежали, целите се побирали на нея, че и място от двете страни оставало. Учудил се и ги попитал:

— Как сте успели да легнете, двама на топоришката, че и място ви останало?

— Много хора сме виждали да отиват нататък, а обратно — нито един — рекли мъжът и жената, — върви, като се върнеш — ще ти разкажем.

Зетят на слънцето отминал и тях и продължил.

Дълго ли вървял, кратко ли, стигнал до още едно място, където мъж и жена лежали на цяла биволска кожа, но се блъскали и ругаели: отмести се, не мога да се събера. Той се приближил, поздравил и казал:

— Какво става с вас — лежите на биволска кожа, пък ви е тясно, не се побирате?

— Много хора сме виждали да отиват нататък, а обратно — нито един — рекли мъжът и жената, — върви, като се върнеш — ще ти разкажем.

Отминал ги. Вървял, вървял, гледа — една бабичка гради кула от купчина яйца. Нареди ги, издигне ги малко от земята и кулата се срути. Яйцата загърмолят и се разпилеят. Чупят се яйцата, а тя пак ги събира и гради кулата.

Учудил се, приближил се и попитал:

— Какво правиш, майчице? Къде се е чуло и видяло кула от яйца да се гради?

— Върви си по пътя — рекла и бабичката, — като се върнеш, ще ти разкажа.

Зетят на слънцето я отминал и поел подир ябълката си. Вървял, вървял, гледа — пред една пещ застанала една бабичка. Мята в пещта хлябове, бели като памук, а ги изважда черни като кал.

Учудил се и попитал:

— Защо мяташ такива бели хлябове, а ги изваждаш такива черни?

— Много хора съм виждала да отиват нататък, а обратно — нито един — рекла бабичката. — Като се върнеш — ще ти разкажа.

Оставил я зетят на слънцето и закрачил.

По едно време гледа — един човек се опънал като мост над една пропаст, всички вървят по него, тъпчат го с крака.

— Какво става с теб? Защо си се протегнал като мост? — попитал го зетят на слънцето.

— Много хора съм виждал да отиват нататък, а обратно — нито един — отговорил човекът-мост. — Като се върнеш — ще ти разкажа…

Така зетят на слънцето стигнал при майката на царя и казал:

— Вашият син поръчала му върнете пръстена, който сте отнесли със себе си.

Майката на царя му дала пръстена и рекла:

— Вземи, дай го на сина ми и му кажи от мен: „Бъди проклет, дето не ме оставяш на мира и ме безпокоиш и тук, твоите съветници нека те изядат!“

След това зетят на слънцето попитал:

— По пътя видях един елен, рогата му израсли до небето, едва ги носи, ще ме научите ли как да му помогна?

Тя казала:

— Нека пие майска вода, ще се оправи.

Зетят на слънцето й благодарил, взел пръстена и си тръгнал.

Вървял, вървял, стигнал при човека, който лежал като мост, и той му разказал:

— На другия свят пазех един мост. Никого не пусках през моста безплатно. И никого не жалех, скубех пари от всички, затова сега страдам така.

Зетят на слънцето го отминал и стигнал при жената, която печала хляб.

— На другия свят — разказала тя, — бях толкова свидлива, че като вземех да пека хляб и видех да иде просяк или гладен пътник, нарочно си завирах главата в пещта, едва не си изгарях очите, само и само да не съжаля човека, да не му дам коматче хляб. И се мъча сега — колкото и бял хляб да метна, все на черна кал се превръща.

Отминал и нея зетят на слънцето, стигнал при бабичката, която градяла кула от яйца. Тя му разказала:

— На другия свят крадях яйца и затова сега страдам така.

Дълго ли вървял зетят на слънцето, кратко ли, след като я отминал, но по едно време стигнал при мъжа и жената, които лежали на биволската кожа и не се побирали. И те разказали:

— На другия свят не се обичахме, цялата земя ни беше тясна. Мъчим се сега, но колкото и да се мразим, никога не можем да се разделим.

След това зетят на слънцето стигнал при мъжа и жената, които се побирали на една топоришка, и те му разказали:

— Ние се обичахме и на другия свят, и тук също живеем сговорно. Когато мъжът и жената се обичат, навсякъде им е добре, и на една топоришка се побират, само и само да са заедно, да не се изгубят един друг.

Стигнал зетят на слънцето при вола, който умирал от глад на цъфналата ливада, и волът разказал:

— Лошо служих на стопанина си, никаква полза не видя от мен, затова страдам така.

Отминал и него зетят на слънцето и стигнал при вола, който стоял на голата скала сит и тлъст, и волът казал:

— Служих вярно на стопанина си, теглех хомота наравно с другите волове и не клинчех от работа; затова на другия свят стопанинът ми се отплащаше с добро, живеех добре, а и тук, макар да не ям нищо, все съм сит и тлъстея.

Зетят на слънцето се сбогувал с вола, продължил пътя си, стигнал при елена и му казал:

— Пий майска вода и ще се оправиш.

Еленът пил майска вода и рогата му паднали.

Зетят на слънцето отишъл при царя, донесъл му пръстена на майка му, а с него и проклятието й.

Царят начаса се превърнал на заек, а съветниците му — на вълци и за миг вълците разкъсали царя-заек.

Всичкото царско богатство се паднало на зетя на слънцето и на жена му — дъщерята на слънцето.

Информация за текста

© 1976 Иван Троянски, превод от руски

Сканиране: Boman, 2010

Редакция: Alegria, 2010

Издание:

Кавказки народни приказки

Издателство „Георги Бакалов“, Варна, 1976

Редактор: Панко Анчев

Художник: Иван Кенаров

Худ. редактор: Стоимен Стоилов

Техн. редактор: Георги Петров

Коректор: Маргарита Георгиева

Приказките са подбрани от следните издания:

Осетинские народные сказки, собрал Г. А. Дзагуров (Губади Дзагурти), Издательство „Наука“ — Главная редакция восточной литератуы, Москва, 1973

Золотой сундук, составление, перевод с татского и приложения Арманда Кукулу, Издательство „Наука“ — Главная редакция восточной литературы, Москва, 1974

Дагестанские народные сказки, перевод и обработка Натальи Копиевой, Издательство „Детская литература“, 1974

Грузинские народные сказки, Сто сказок, сборник составлен и переведен Г. А. Долидзе, Издательство „Мерани“, Тбилиси, 1971

И със съдействието на Съюзите на писателите на Арменската ССР и на Грузинската ССР.

Свалено от „Моята библиотека“ []

Последна редакция: 2010-02-14 13:00:00