«Приказка за алчния поп и хитрия старец»

Приказка за алчния поп и хитрия старец

Живеели едно време дядо и баба. Имали си те чифт волове. Наистина воловете били хубави, но животът на старците станал много тежък и те, след като се посъветвали помежду си, решили:

— Ще закараме воловете на пазара и ще ги продадем. Поне за известно време ще имаме какво да ядем.

Закарал старецът воловете си на пазара. Всички много ги харесали, заобиколили стареца и започнали да го питат:

— За колко ги продаваш?

Дошъл и един поп:

— Продаваш ли тези волове?

— Да, продавам ги, имам голяма нужда от пари и затова ги продавам.

— Продай ги на мене.

— На драго сърце.

— Каква им е цената, колко да ти дам?

— Аз съм беден старец, а ти си свещеник, божи човек — няма да ме измамиш я! Дай ми само толкова, колкото струват воловете ми. Повече няма да искам.

Попът почнал да се кълне и да го уверява:

— Как ще те измамя, синко! Бог да те благослови! Ще ти дам тридесет рубли за чифта волове.

Старецът се съгласил.

— Вземи ги. Дай боже да видиш от тях полза и радост.

Зарадвал се попът, че успял да купи евтино воловете. Наброил му набърже парите и откарал воловете.

Тръгнал да си отива и старецът. „Като че ли малко пари получих — мислел си той из пътя, — но какво мога сега да направя? Продадох ги и толкова!“

Щом влязъл в къщи, жена му го попитала:

— За колко продаде воловете?

— За тридесет рубли. Един поп ги купи — отвърнал старецът.

Жената се разкрещяла:

— Ти луд ли си? Какво си направил? Измамил те е този поп, измамил те е и те е съсипал. Проклет да е!

Ядосал се старецът.

— Попът е божи човек, божи заместник на земята! Няма да ме лъже я?

Завайкала се жената, но какво да направи? Няма да убие мъжа си я.

Разсърдила му се само и не взела парите.

Така заживели старците сърдити един на друг. Приготви жената обед, сложи го на масата и отиде у съседите, без да дочака стареца. Дойде той, хапне, грабне мотиката и пак се потътри на работа. Прекарали така скарани цяла седмица.

Веднъж старецът взел получените от попа пари и отишъл пак на пазара. Купил си калпак за шест гривеника1, турил го на главата си и тръгнал да се разхожда. Останалите пари държал в джоба си.

Обиколил той пазара веднъж-дваж, гледа — пред него попът, който купил воловете му. Спуснал се старецът към него, поздравил го и го запитал:

— Е, хубави ли са воловете ми?

— Бог добро да ги даде, хубави са, много са хубави — отговорил попът.

— Аз нали ти казах, че са хубави!

Побъбрали малко и старецът казал на попа:

— Ако си доволен от воловете ми, ще те помоля нещо, но няма да ми откажеш.

— Казвай, какво има?

— Аз съм ти много признателен и искам да те поканя на обед. Само че, моля те, доведи със себе си още гости — и протойерея, и владиката — и елате всички заедно в еди-коя си гостилница. Ще ви нагостя за моя сметка.

Лаком бил попът за ядене, зарадвал се толкова, та чак очите му светнали.

— Иска ли питане? Непременно ще дойдем.

Избързал старецът напред, отишъл в гостилницата и казал на гостилничаря:

— Поканил съм за днес гости. Приготви по-хубаво ядене.

Дал му той предварително двайсет и пет рубли и го предупредил:

— Само че когато дойде време за плащане, аз ще снема калпака си и ще извикам: „Разплатихме ли се, стопанино?“, а ти ще отвърнеш: „Разплатихме се“.

— Добре — съгласил се гостилничарят.

А попът кого ли не поканил на безплатния обед — и протойерея, и владиката, и псалта не забравил, събрали се петнайсет души. Отишли в гостилницата, където гостилничарят ги посрещнал най-любезно.

Седнали те на трапезата и се почнали наздравици. Яли и пили, наяли се и се напили до насита. Повеселили се и станали. Дошло време да се плаща за обеда. Старецът свалил калпака от главата си и извикал:

— Разплатихме ли се, стопанино?

— Разплатихме се — отвърнал веднага гостилничарят.

Почудили се всички на такова разплащане, а попът се обърнал към стареца и му казал:

— Благодаря ти много за угощението, само че кажи ми как така се изхитри да не платиш нищо за такъв обед?

— Е-ех! Не можахте да изядете повече, малко ядохте. Аз имам такъв калпак, че и за петдесет рубли да изядем, пак ще се разплати.

Лепнал се попът за него: продай ми, та продай ми този калпак!

— Не — рекъл старецът, — хич не ми говори за продажба! С воловете беше друго, вълци ги яли! А този калпак — той ме и храни, и пои! Как ще се разделя с него, как ще разгневя бога?

А попът си мислел: „С воловете хубаво го излъгах, но да мога сега и калпака му да измъкна — стига ми толкова! Ще забогатея.“ — И не оставял стареца на мира.

— Не, не ми отказвай, продай ми калпака!

Молил го попът, молил го, докато го придумал.

— Добре, така да бъде, дай петдесет рубли и вземай калпака — казал старецът.

Броил му попът парите, взел калпака и побързал да си отиде.

Минала се неделята. Отишъл попът на пазара. Намерил протойерея и го поканил на обед. Поканил и други гости и всички тръгнали към същата гостилница.

Отишли те там, насядали и попът поръчал:

— Хайде донесете ми ядене!

Почнали да им поднасят всякакви ястия и пития. Наяли се всички, напили се и станали. Смъкнал попът от главата си калпака и извикал:

— Разплатихме ли се, стопанино?

Повторил попът и потретил. „Разплатихме ли се, стопанино?“ Ала никой не му отговорил: „Да, разплатихме се“.

Ядосал се най-после гостилничарят и се спуснал към попа:

— Ти, попе, какво, да не си полудял? Как да сме се разплатили, къде са парите? Ти май си препил. Плащай веднага или ще ти откъсна главата.

Изстъпили се напред протойерея и владиката:

— Изглежда, че попът ни е канил без пари! Няма какво, ще платим ние — казали те и платили на гостилничаря двамата по равно.

Голям срам събрал попът, тръгнал си за в къщи ни жив, ни умрял — на врага си да не пожелаеш така да се върне. Разбрал той, че този път старецът го е надхитрил, и се завтекъл да го търси. Тичал като луд и си мислел:

„Жив няма да го оставя за тази работа!“

А старецът знаел всичко — и какво се случило с попа, и какво мислел той сега. Жена му била ясновидка — виждала всичко насън.

Заклал старецът една кокошка, събрал кръвта й в мехури, закачил ги на шията на жена си и децата, купил си ножче и зачакал попа.

Дотичал попът — вика, кара се, аха-аха, ще се нахвърли върху стареца и ще му откъсне главата.

А старецът го посрещнал ни лук ял, ни лук мирисал.

— Заповядай, какво обичаш?

— Ти ме излъга и измами! Какво ми продаде за петдесет рубли? — развикал се попът.

Мръщи се старецът, свива се — лицето му на юмруче станало.

— Не е така. Аз да измамя такъв добър човек като тебе? За всичко е виновна само жена ми! Как ще наскърбя аз такъв божи човек?!

И той извадил ножчето си от джоба, спуснал се към жена си и я заклал. Паднала тя, изпънала крака. Сграбчил после децата, прерязал гърлата им, захвърлил ги настрана и продължил да крещи.

Притичали на виковете му съседите, хванали го и се нахвърлили върху попа:

— А ти за какво си тук? Като си видял, че човекът е луд и коли жена си и децата, не можа ли да го възпреш?

Попът започнал да се оправдава:

— Той ме измами и сам закла жена си и децата. Побеснял е сигурно. Що ми трябваше и на мене да идвам тук!

Изплашили се всички, гледат — кръвта тече и се съсирва на локви. Най-после старецът казал:

— А вас какво ви е грижа? Аз заклах собствените си жена и деца и пак ще ги съживя. Нека само попът ме остави на мира.

— Нищо не искам от тебе — обадил се попът, — само ги съживи.

Приближил се старецът до жена си, промърморил нещо, уж че прави заклинание, после допрял тъпата страна на ножа до гърлото й. Изведнъж жена му скочила:

— Ах, толкова гости у нас, а пък аз като че бях заспала — извикала тя. Съживил старецът по същия начин и децата.

Смаяли се всички, не могат да повярват на очите си, че старецът е извършил такова чудо!

А попът си отишъл с празни ръце и при това зарадван, че така леко се отървал от тази бъркотия. Дори не си спомнил за калпака.

Вървял той по пътя и си мислел: „Ех, да имах и аз такова ножче! В страх и почит ще държа домашните си, дето не ме оставят на мира!“

Минало известно време. Попът пак отишъл на пазара и пак срещнал там стареца. Старецът, разбира се, попитал, както винаги, как са неговите волове.

— Добре са, благодаря — отговорил попът.

Сетили се двамата и за случилото се през онзи паметен ден.

— Във всичко ме измами и надхитри, но с това ножче съвсем ме подлуди — казал попът. — Аз видях със собствените си очи как закла и тримата и как със същото ножче ги съживи!

— Ех! Ако не беше това ножче, и жена ми, и децата щяха да ми се качат на главата — похвалил се старецът.

— Да имах и аз такова ножче! — продължил попът. — Много ти се моля, не ми отказвай, продай ми го! Ще ти дам за него, колкото пари искаш!

Не се съгласявал старецът, опъвал се като муле, но и попът не се отказвал. Успял най-после той да придума стареца. Продал му старецът ножчето си за три рубли и му казал:

— Гледай само по-внимателно! Наистина то е навикнало, но ти все пак умната си служи с него, за да не стане нещо по-лошо.

Върнал се попът в къщи. Гледа домашните си и все търси за какво да им се скара. Намерил най-сетне причина, взел да мърмори и да се сърди; скарали се, закрещели, сбили се. Извадил тогава попът ножчето, сграбчил жена си и я заклал.

Видяла това дъщеря им — мома за женене, — и се спуснала към баща си. Сграбчил и нея попът и й прерязал гърлото.

Гледа той закланите и се подсмива.

Притекли се на шума съседите и що да видят — на врага си да не пожелае човек да види такова нещо! Викнали всички в един глас:

— Полудял е, побеснял е попът!

А попът мълчи, подсмива се.

— Какво ти стана, какво те подлуди толкова, че си заклал домашните си? Какъв божи служител си ти?! — викнали му съседите.

Засмял се попът и отговорил:

— Ядосаха ме и аз реших да ги посплаша малко. Нищо, не бойте се аз ги убих, аз ще ги съживя!

Извадил той ножчето си, започнал да глади с тъпата му страна шията на жена си и да мърмори нещо. Толкова добро да види врагът ти, колкото на нея й помогнало това! Съживява ли се мъртвец?

Дълго се мъчил попът, извикал и лекари, но нищо не помогнало. Чак тогава разбрал, че проклетият старец го е измамил и с ножа.

Оставил той своите мъртъвци и хукнал към стареца (знаел къде да го намери, втори път отивал вече), стигнал там и като хала се нахвърлил върху него.

— Защо ме съсипа и погуби цялото ми семейство? — извикал той. — Сега вече за всичко ще ти отмъстя!

Сграбчил той стареца, вързал му краката и ръцете с въже от конски косми и го помъкнал към морето да го дави.

Домъкнал го той до брега и се огледал — с какво да го откара навътре в морето. Изведнъж съзрял в далечината рибарска лодка. Стегнал попът по-добре въжето, оставил стареца и се затичал към лодкаря.

Какво да прави сега? Ако каже на рибаря защо му трябва лодката, той няма да излезе глупак да му я даде, та да удави с нея човек! Все пак успял да измисли нещо и склонил лодкаря.

Един овчар, който пасял овце наблизо, видял, че попът домъкнал нещо на гръб и го оставил.

„Я да открадна аз онова, което попът остави там на пясъка“ — помислил си той.

Приближил се и що да види — на земята лежи старецът с вързани крака и ръце.

— Какво се е случило с тебе? — попитал го овчарят.

— Тъй и тъй — захванал старецът, — поканих аз този поп на гости, приех го, както трябва, заклах за него овена, който бях купил от тебе, а той започна да вика, че това не е овен, а куче: „Как посмя ти мене, попа, с куче да храниш!“ — викна той. Затова сега иска да ме удави в морето. Защо ме погуби ти, добри човече, защо ми продаде куче вместо овен? Заради тебе загивам. Спаси ме поне сега, развържи въжето, пусни ме да избягам. Инак ще му разкажа за тебе и знай, че и ти добро няма да видиш!

Изплашил се овчарят и го развързал. Старецът съблякъл дрехите си и избягал.

Доплавал попът с лодката, гледа — старецът изчезнал, а само дрехите му хвърлени на пясъка! Огледал се той, видял в далечината овчаря, решил, че това е старецът, и го подгонил.

Овчарят тичал и викал:

— Кълна се, че не беше куче, а агне, чудесно агне!

Ала попът не го чувал. Настигнал го той, вързал го и го тръшнал в лодката. Навлязъл навътре в морето и си рекъл: „Е, сега вече няма да може да изплува“. Вдигнал овчаря и го хвърлил във водата.

Така загинал овчарят за нищо и никакво. Нямало да се удави той, щял да изплува отгоре, но плува ли се с вързани ръце и крака?

Видял всичко това старецът, видял още, че четиридесет овце останали без стопанин и ги подкарал към къщи.

Отбрал той един пазарен ден двадесет овце и ги откарал на продан. Срещнали се пак с попа. Гледа попът, гледа и не вярва на очите си — пред него стои удавеният старец и продава овце. Приближил се той и го попитал:

— Тебе ли удавих в морето?

— Мене — отвърнал старецът, — само че трябваше по-навътре да навлезеш; много плитко беше и само четирийсет овце улових. Продавам ги сега просто без пари, защо ще се лакомя — много труд не ми струват. Ех, не те бива, свети отче! И ножчето беше хубаво, много хубаво. Продай ми го, вземи, ако щеш, две овце за него.

Учудил се попът и му казал:

— Ножчето ще ти дам и не ти искам овцете, само ми направи тази добрина: откарай ме на същото онова място и ме хвърли във водата. Може и аз да успея да си хвана овце.

А хитрият старец рекъл:

— Как да не хванеш! Твоите ръце и крака няма да бъдат вързани, ти и сто овце ще хванеш, само че направи ми една добрина — хвани и за мен поне десет парчета!

Тръгнали те заедно. Отбили се най-напред у стареца и се повеселили там.

Жената на стареца казала:

— Не умееш ти, свети отче, да използуваш купеното. Всичко, което ти продаде моят мъж, беше хубаво: и воловете бяха хубави, и ножчето беше хубаво, а сега ето и овце даром ще си наловиш!

Повел старецът попа към морето, настанил го в една лодка и отплавал навътре.

Нали си бил алчен попът, викал му:

— По-навътре ме откарай, повече овце от тебе да наловя!

Откарал го старецът далеко от брега и го хвърлил във водата. Оттогава и досега попът все овцете търси, но май че нито попът, нито овцете ще се явят на бял свят.

Примечания

1

Гривеник — монета от 10 копейки. Б.пр.