«Кафенето на лунатиците»

На Тринити Даян Хамилтън,

която има най-прекрасната усмивка на света,

дори и в три часа сутринта.

На Гари, моят възлюблен съпруг. Последната година щеше да е невъзможна без него. На д-р Кейт Нанълий, която помогна на Тринити да се появи на бял свят. Една нелека задача. На Сара Съмър за храната, успокоенията и спешните притичвания до доктора. На Марк Съмър за същото. Нямам търпение да видя „Обсег“ по лавиците. На Джон Съмър, задето се притесняваше. Никой няма по-добри съседи или по-добри приятели. На Дебора Милитело, която отдели време от собствения си график за писане, за да ми помага с бебето, така че тази книга най-сетне да бъде завършена. На Марела Сандс, поздравления за продажбата на собствената ти серия книги. Ще си поговорим сериозно за предложението ти да бъдеш бавачка.

На всички останали алтернативни историци: Том Дренан, Н. Л. Дрю и Рет Макферсън, които се погрижиха тази книга да няма равна на себе си. Нови приятели, нови писатели, кой може да си мечтае за повече.

Оставаха две седмици до Коледа. Слаб период от годината за съживяване на мъртъвци. Последният ми клиент за вечерта стоеше срещу мен. До името му нямаше бележка. Нищо, което да казва дали става дума за вдигане на зомби или убиване на вампири. Нито дума. Което вероятно означаваше, че ще иска от мен нещо, което аз не бих искала или не бих могла да направя. Периодът преди Коледа е мъртвило, без това да е някакъв каламбур. Шефът ми, Бърт, приемаше всякаква работа.

Джордж Смиц беше висок мъж, доста над метър и осемдесет. Имаше широки рамене и мускулесто тяло. Не мускулите, които получаваш от вдигане на тежести и тичане по пътечки във фитнеса. Мускули в резултат на тежък физически труд. Бих се обзаложила, че е строителен работник, фермер или нещо подобно. Беше едър и набит, с дълбоко заседнала под ноктите чернилка, която сапунът не можеше да измие.

Стоеше пред мен и съсипваше евтината си шапка, като я мачкаше в огромните си ръце. Кафето, което беше приел, изстиваше на края на бюрото ми. Не бе отпил повече от глътка.

Пиех кафето си от коледната чаша, каквато Бърт бе настоял всички да си донесат. Лична празнична чаша, която да добави малко домашен уют към офиса. На моята имаше елен по халат и чехли, с коледни лампички, закачени за рогата, който вдигаше празнична наздравица с шампанско и казваше: „Звънкайте, звънчета.“