Поседнах на ръба на бюрото си и изчаках да се уверя, че клиентите са си тръгнали, преди да изляза навън. Не мислех, че ще ми врътнат номер на паркинга, но и не ми се искаше да започна да стрелям по хора. Ако се налага — добре, но предпочитам да го избягвам. Бях се надявала, че демонстрацията на оръжие ще накара Рубенс да се постресне. Явно само го беше ядосала. Завъртях глава, опитвайки се да пооблекча напрежението в раменните си мускули. Не стана.
Можех да си ида у дома, да се изкъпя и да си позволя осем часа необезпокояван сън. Чудесно. Пейджърът ми се разписука. Скочих, все едно са ме ужилили. Аз да съм нервна?
Натиснах копчето и изписалият се номер ме накара да простена. Беше полицията. По-точно казано, беше Регионалният отряд за свръхестествени разследвания. Отрядът на привиденията. Те отговаряха за всички свръхестествени престъпления в Мисури. Аз бях техният цивилен експерт по чудовищата. Бърт обожаваше договора, който получих, но още повече обожаваше добрата публична реклама.
Пейджърът пак изсвири. Същият номер.
— Мамка му! — казах тихичко. — Чух те и първия път, Долф!
Замислих се дали да не се престоря, че вече съм се прибрала, изключила съм пейджъра и не съм достъпна, но не го направих. Ако детектив сержант Рудолф Стор ми звънеше след изгрев слънце, значи имаше нужда от експертното ми мнение. Мътните го взели!
Набрах номера и чрез серия прехвърляния най-сетне се добрах до гласа на Долф. Прозвуча ми изтънял и далечен. За рождения си ден той получи от жена си телефон за кола. Сигурно сега се намираше на границата на обхвата. И все пак беше къде-къде по-добре, отколкото да си приказваме по полицейското радио. Там разговорите винаги са ми звучали като извънземни дрънканици.
— Здрасти, Долф, какво става?
— Убийство.
— Що за убийство по-точно?
— Такова, което се нуждае от експертното ти мнение — обясни той.
— Дяволски рано сутринта е, за да си играем на „Двадесет въпроса“. Просто ми кажи какво се е случило.
— Станала си с лице към чаршафа тая заран, а?
— Изобщо не съм си лягала.
— Съчувствам ти, но си докарай задника насам. Струва ми се, че в ръчичките ни попадна вампирска жертва.
Поех си дълбоко дъх и издишах бавно:
— Мамка му.
— Да, имаш пълно право.
— Давай адреса — заявих.
Комментарии к книге «Циркът на прокълнатите», Лорел Гамильтон
Всего 0 комментариев