«Вампир ли?»

Ричард Матисън Вампир ли?

Една спокойна утрин в началото на есента госпожа Алексис Гериа неочаквано се събуди съвсем отмаляла. Сякаш бе вцепенена. За момент остана така възнак — напълно неподвижна, втренчила очи в тавана на стаята. Боже Милостиви, колко отпаднала се чувстваше! Сякаш крайниците й се бяха налели с олово. Вероятно бе заболяла? Петре трябваше да я прегледа. Той щеше да разбере какво й е.

Дишайки мъчително, тя бавно се надигна на лакти. При това движение нощницата й се смъкна до кръста с леко свилено изшумоляване. „Господи? Какво става?“ — запита се госпожа Гериа. Нима в съня си се беше съблякла без да усети?

Невярваща, тя с подозрение заоглежда тялото си.

И неочаквано изкрещя.

В трапезарията доктор Петре Гериа вдигна уплашено очи от сутрешния вестник, който току-що бе започнал да прелиства. За миг се озова на крака, блъсна назад стола, хвърли салфетката на масата и още на следващата секунда бе в коридора. С два скока се намери на стълбището и заизкачва стъпалата по четири наведнъж.

В спалнята завари госпожа Алексис Гериа, приседнала както никога на ръба на брачното легло, готова всеки момент да изпадне в истерия. Любимата му съпруга с ужасен вид оглеждаше разголените си гърди, между които процедилата се тъничка струйка кръв засъхваше в пълен контраст с олепителната им белота.

Доктор Гериа отпрати застаналата на прага прислужница, която онемяла наблюдаваше своята господарка, без да знае какво да направи. Той затвори след нея вратата, приседна бързо до жена си.

— Петре… — изпъшка тя.

— Спокойно, скъпа, успокой се…

Помогна й да се облегне на възглавницата, оплескана с кръв.

— Петре, но какво е това? — през плач го запита госпожа Гериа.

— Успокой се, скъпа, успокой се — повтори доктор Петре Гериа.

Опитните му ръце бързо опипаха гърдите й. Пръстите пропълзяха нагоре към шията. Доктор Гериа за малко не се задави. Възклицанието замря на устните му. Извъртя настрани главата на жена си, мълчаливо впи поглед в мъничките дупчици на шията, като че някой я беше пробол с карфичка, откъдето кръвта мъчително пълзеше на вадички, почти съсирена.

— Гърлото ми… — промълви Алексис.

— Не, това е просто…

Доктор Гериа не довърши мисълта си. Знаеше много добре какво е това.

Госпожа Гериа се разтрепера.

— Господи! О, Господи! — не издържа и заплака.

Доктор Гериа стана и омаломощено се наведе да вземе легена изпод кревата. Напълни го с вода, върна се при жена си и се зае да почиства кръвта. Сега вече раната бе съвсем видима: двете иглени дупчици личаха твърде ясно до вратната вена. Доктор Гериа се намръщи, опипа възпалените краища на раничките. Още при първото докосване жена му изстена болезнено, извърна бързо глава.

— Послушай ме сега добре — заговори й той, като се опитваше да запази хладнокръвие. — Трябва да преодолееш тези суеверни страхове, чуваш ли? Има куп обясне…

— Аз ще умра — прошепна жена му. Не го слушаше какво й говори.

— Алексис, чуваш ли ме?

Той я сграбчи грубо за раменете, разтърси я. Тя се обърна към него, загледа го с невиждащи очи.

— Ти знаеш какво е — промълви.

Доктор Гериа преглътна мъчително. Нещо в гърлото го давеше. Още чувстваше горчивия вкус на сутрешното кафе, което така и не бе успял да допие.

— Знам на какво прилича — отвърна й. — Не можем да отхвърлим подобна хипотеза. Във всеки случай обаче…

— Ще умра, нали? — повтори жена му.

— Алексис!

Доктор Гериа улови ръката й и твърдо я стисна.

— Никой не е в състояние да те изтръгне от мен! — каза й простичко.

Разположено в усойните предпланини на масива Бихор в дълбоките Карпати, селцето Солта наброяваше едва хиляда жители. Зловещи поверия съпътстваха историята на селото, прокобни традиции отмерваха ритъма на ежедневието му. Когато чуеха протяжния вой на вълците в далечината, жителите му се спотаяваха в най-тъмните ъгли на стаите и започваха да се кръстят. Децата събираха чесън и го сплитаха на венци, както другите техни връстници беряха и сплитаха цветя. Родителите им после провесваха плитките на прозорците. Изрисувани кръстни знаци бранеха всяка портичка и врата, кръстчета и разпятия пазеха всяко гърло и шия. Постоянният страх да не бъдат осквернени от вампир витаеше в селото и бе така естествен, както страхът от болест или от епидемия.

Доктор Гериа старателно запушваше междините по прозорците в стаята на Алексис и не преставаше да си мисли за тези неща. Отвън планините неусетно чезнеха в мъждивия светлик на здрача. Дълбоката черна нощ скоро щеше да спусне своите дебели призрачни плащове. Скоро жителите на Солта отново щяха да се барикадират в своите къщици, потънали в зловония на чесън. Докторът не се и съмняваше, че всеки от тях вече знае какво се бе случило с жена му. Готвачката и прислужницата бяха почнали да го умоляват да ги освободи. Единствено непоклатимият авторитет на стария Карел, главният иконом, продължаваше да всява респект у тях и да ги кара да вършат що-годе своята работа. Но твърде скоро и Карел нямаше да успее да ги задържи. Никакъв здрав разум не можеше да устои на страха от вампира.

Доктор Гериа се бе убедил в това още онази сутрин, когато им бе наредил основно да претърсят стаята на Госпожата и да я прочистят от всякакви евентуални гризачи и болестотворни насекоми. На пръсти, слугините сковано пристъпваха по пода така, сякаш беше миниран. Очите им бяха разширени от ужас, а пръстите вкопчени в кръстовете по вратовете им. Знаеха много добре, че няма да открият нито насекоми, нито каквито и да е гризачи. Гериа също го знаеше. При все това им се бе скарал — жестоко ги беше смъмрил за боязливостта им, за малодушието, с което си вършеха задълженията. А това само още повече ги наплаши…

Той довърши работата по прозореца и усмихнато се обърна.

— Ето — каза доволно. — Всичко е вече готово. Никой няма да може да влиза оттук тази нощ.

Изтръпна и веднага се овладя, забелязал уплашените пламъчета, просветнали в очите на жена му.

— Нищо и никой — поправи се.

Неподвижна, Алексис лежеше изпружена в леглото. Побледняла до неузнаваемост, едната й ръка бе скръстена върху гърдите, вкопчила се в сребърното кръстче, което още предния ден беше извадила от кутийката с бижута. Не го беше носила откакто Петре й бе подарил друго — инкрустирано с диаманти, — в деня на тяхната сватба. Кръстчето беше така характерно, така свързано с историята на този край и на селото, че сега, в настоящия момент на голяма уплаха, Алексис Гериа беше захвърлила новото и спонтанно беше потърсила закрила в обикновеното църковно разпятие. Страховете я бяха превърнали в дете.

Доктор Гериа се обърна към нея, загледа кръстчето и нежно й се усмихна.

— Няма да ти е необходимо, скъпа — успокои я. — Тази нощ ще спиш спокойно и сигурно.

Пръстите на Алексис притиснаха още по-силно разпятието.

— Да, добре, нека да е на теб — продължи той. — Носи го, щом те успокоява. Просто исках да ти кажа, че ще съм при теб през цялата нощ.

— Ще бъдеш при мен?

Той приседна в долната част на кревата, хвана ръката й.

— Нима си мислиш, че в този момент ще те оставя сама дори и за миг?

Трийсет минути по-късно тя вече спеше дълбоко. Доктор Гериа издърпа един стол до кревата, настани се удобно. Свали очилата, с палеца и показалеца на лявата ръка разтърка носа си. Въздъхна дълбоко, вгледа се в спящата си съпруга. Господи, колко беше красива! Трудно беше за вярване. Доктор Гериа се изпъшка.

— Вампир ли? — прошепна едва чуто.

Някакво глухо, далечно почукване се разнесе откъм вратата. Заспал дълбоко, доктор Гериа измърмори нещо несвързано в полусън. Пръстите му нервно се сгърчиха. Чукането се повтори. Разтревожен глас разтърси покоите на съня му.

„Доктор Гериа?“ — зовеше го гласът.

Доктор Гериа се стресна, подскочи, почти напълно разбуден. Ала още няколко мига гледа заключената врата отнесено, с почуда.

— Доктор Гериа? — настояваше Карел от другата страна.

— Какво има?

— Всичко наред ли е?

— Да, всичко е…

Остър вик се изтръгна от гърлото му. Той се спусна към леглото. Нощницата на Алексис отново бе смъкната. Ужасна кървава диря беше белязала гърдите и врата й.

Съсипан, Карел примирено клатеше глава.

— Никаква ключалка не може да спре това ужасно чудовище, Господине! — каза отпаднало.

Икономът беше подпрял сухото си длъгнесто тяло на масата в кухнята, където бяха подредени сребърните прибори, които избърсваше, когато доктор Гериа бе влязъл.

— Това ужасно същество е способно да се превръща в дим, което му позволява да преминава през всякакви пролуки.

— Ами разпятието? — почти извика Гериа. — То висеше постоянно на врата й, не беше го сваляла нито за миг… И още продължава да е там. Непокътнато. Цяло целеничко. При все това тя цялата беше опръскана в кръв!

Гласът му бе станал неузнаваем.

— Тъкмо това и аз не разбирам — продължи Карел недоумяващ. — Разпятието е трябвало да я пази…

— А как е станало така, че аз нищичко не съм видял и чул?

— Били сте обсебен от неговата пагубна сила, Господине… Той ви е повлиял — отвърна му Карел. — Радвайте се, че не ви е нападнал!

— Не мога да се радвам! В никакъв случай!

Доктор Гериа тежко стовари юмрук по масата.

— Какво трябва да направя, Карел? — запита го, щом се успокои.

— Окачете сплитове чесън! — посъветва го старецът. — Провесете плитките по вратите, по прозорците — навсякъде! Не пропускайте нито една цепнатинка!

Гериа машинално поклати глава.

— Никога не съм очаквал нещо подобно — изрече сломено. — Не съм и допускал, че… Моята собствена жена!…

— А на мен ми се е случвало… — Карел се мъчеше да го утеши. — Със собствените си ръце дарих вечен покой на едно такова гнусно чудовище, надигнало се от гроба.

— Искаш да кажеш, че с кол…

Гериа изглеждаше объркан, смутен. Едва успя да преглътне.

Старецът поклати глава. Беше напълно сериозен.

— Да се молим на Всевишния и вие да успеете да сторите същото с този вампир!

— Петре?

Тя беше твърде отпаднала и сега гласът й долетя като шепот. Гериа се наведе над нея.

— Кажи, скъпа?

— Това отвратително същество ще се върне и тази нощ, имам някакво зловещо предчувствие!…

Той ядно махна с ръка. Не искаше да си го представя. Не искаше да го повярва.

— Не, няма да се върне! Чесънът ще му попречи!

— Видя, че разпятието ми не можа да го спре — възпротиви се жена му. — Ти също нищо не успя да сториш, макар че беше при мен през цялото време…

— Чесънът ще го спре! — твърдо изрече доктор Гериа. — После… Видя ли това?

Той посочи нощната масичка.

— Наредих да ми качат кафе. Тази нощ няма да спя.

Тя затвори очи. Лицето й се сви болезнено.

— Не искам да умра! — простена. — Моля те, Петре, не ме оставяй да умирам!

— Ти няма да умреш! — отвърна й той, мъчейки се да я утеши. — Кълна ти се! Чудовището ще бъде унищожено!

Алексис едва забележимо потръпна.

— А ако няма никакъв начин, Петре?

— Винаги има начин! — увери я той. — Винаги се намира изход и от най-безнадеждното положение!

Отвън сенките се проточиха, студени и тегнещи, заобгръщаха къщата. Доктор Гериа премести стола си по-близо до леглото. Седна. Зачака. Бдението започваше. Един час по-късно Алексис спеше дълбоко. Доктор Гериа внимателно остави ръката й, оправи завивката и си наля чаша димящо кафе. Отпивайки от горчивата, пареща течност, той огледа стаята — вратата беше здраво залостена, всяка пролука по прозорците — плътно запушена, отворите бяха затъкнати с чеснови скилидки, сплитовете — провесени отвън и отвътре, а разпятието красеше шията на неговата великолепна Алексис. Доктор Гериа доволно въздъхна. „Този път всичко е наред! — прокрадна се в съзнанието му. — Този път чудовището няма да успее!“

Остана седнал в очакване, заслушан в шума на собственото си дишане.

Беше се озовал до вратата още преди второто почукване.

— Михаел!

Той притисна в прегръдките по-малкия си брат.

— Скъпият ми Михаел! Сигурен бях, че ще дойдете!

Хвана доктор Вареш за ръката и притеснено го отведе до бюрото. Отвън нощта отдавна се бе спуснала.

— Къде са се дянали селяните? Какво е станало? — разтревожено запита Вареш. — Жива душа не срещнах по пътя, докато идвах насам…

— Всички са настръхнали от ужас и са се изпокрили в къщите си! — отвърна му Гериа. — Прислужниците ми също ме напуснаха. Остана само един…

— Кой?

— Карел, икономът! — Гериа говореше задъхано. — Не ви отвори, защото отиде да си легне. Вече е твърде стар, горкият, бързо се уморява — върши работа за петима…

Той отново улови Вареш за ръката.

— Скъпи ми Михаел, не можете да си представите колко много се раздвам, че ви виждам.

Вареш тревожно го стрелна с поглед.

— Тръгнах веднага щом получих вашето съобщение — каза му, като го гледаше в очите, опитвайки се да узнае повече.

— И аз съм ви безкрайно благодарен. Знам колко дълго и изморително е пътуването от Клуж.

— Всъщност, какво става? — запита Вареш. — В писмото си не съобщавате много подробности…

Гериа набързо му разказа за случилото се предната седмица.

— Михаел, разберете ме добре, вече губя разсъдък! Нищо не може да се направи, нищо не помага! Нито чесънът, нито кръстните знаци и разпятията, нито самакитката1 и огледалата, нито течащата вода — нищо! Не, не ме прекъсвайте! Нещата тук не опират нито до суеверия, нито пък са плод на болното ми въображение! Вампирът е реален факт! И този вампир в момента бавно изпива жена ми… С всеки изминат ден тя става все по-безчувствена, вцепенена, смъртта я обсебва бавно, но сигурно…

Доктор Гериа чупеше нервно ръце.

— Нищо не разбирам — промълви той с прекършен от мъката глас. — Може би е толкова просто, а аз така и не мога да го проумея…

— Успокойте се, да седнем.

Доктор Вареш помогна на по-големия си брат да се настани. Лицето му се намръщи, когато го видя толкова пребледнял под ярката светлина на лампата. Пръстите му затърсиха трескаво пулса на Гериа.

— Не се грижете за мен — запротестира Гериа. — На Алексис трябва да се помогне!

После неочаквано закри очите си с треперещи длани.

— Господи, как е възможно? — проплака.

Не оказа никаква съпротива, когато по-малкият брат разкопча яката на ризата, за да огледа врата му.

— И вие ли? — запита го Вареш втрещен, като уплашено се отдръпна.

— Има ли някакво значение?

Гериа го улови за ръцете.

— Скъпи ми братко, приятелю! Кажете ми, че не съм аз! Успокойте ме, че не съм аз виновникът за целия този ужас!

Вареш го гледаше поразен.

— Вие? — едва успя да изрече. — Но…

— Знам, знам! — прекъсна го Гериа. — Аз също бях нападнат, но нали ви казах — това няма значение. Михаел, какъв е този кошмар, който никой не може да възпре? Каква е тази прокълната, зловеща сила, която го е породила? Защо точно върху мен се стоварва? Откъде идва цялото Зло? Обикалях наоколо и оглеждах полята сантиметър по сантиметър, проверих всяка гробница — няма къща в селото, която да се е изплъзнала на моите проучвания. И ви уверявам, Михаел, нищичко не открих — нищо! Въпреки това, нещото съществува, витае във въздуха, връхлита ни всяка нощ, изтръгва ни от живота. Селото е тероризирано, паника е обзела всички. И мен също! Никога не съм виждал това отвратително същество, никога не съм го чувал! При все това всяка сутрин намирам жена си, моята обична съпруга…

Вареш бе пребледнял, чертите на лицето му се разкривиха. Не откъсваше поглед от по-големия си брат.

— Какво да направя, братко? Помогни ми, приятелю! — умоляваше го Гериа. — Как да разбера, какво да направя? Как да я изтръгна от лапите му?

Вареш не знаеше какво да отвърне.

— От колко време тя е… в това състояние? — запита го Вареш.

Изумен, той не можеше да откъсне поглед от восъчното лице на брат си.

— От дълги дни е така — отговори Гериа. — И продължава все повече да отпада. Буквално се топи пред очите ми.

Доктор Вареш отпусна безжизнената ръка на Алексис.

— Защо не ме извикахте по-рано? — запита го.

— Мислех си, че ще мога да намеря някакво разрешение — сподавено му отвърна Гериа. — А сега вече знам, че… няма такова.

Вареш потрепера.

— Бихме могли… — започна.

— Няма какво повече да се направи — сухо го прекъсна Гериа. — Аз всичко опитах, всичко.

Залитайки, той се приближи до прозореца и потопи безжизнен поглед в мастиления мрак отвън.

— Ето — прошепна. — Нощта ни обгръща. След малко то ще се появи, а ние сме все така беззащитни пред него.

— Не, Петре! Ние не сме беззащитни!

Вареш се усмихна насила, постави ръка върху рамото на брат си.

— Аз ще я пазя тази нощ.

— Това няма да помогне…

— Ще помогне, приятелю — настоя Вареш и гласът му прозвуча някакси нервно. — Просто сега вие трябва да отидете и да си легнете. Трябва да си починете.

— Не искам да се отделям от нея — настояваше Гериа.

— Но вие се нуждаете от почивка!

— Не искам да си отивам! — отговори Гериа. — Никой не може да ме раздели с нея!

Вареш кимна в знак на съгласие.

— Така е… Тогава ще бдим на смени.

Тежка въздишка се изтръгна от Гериа.

— Добре… Да опитаме и тъй…

В гласа му нямаше никаква искрица надежда.

Двайсет минути по-късно той се върна с кана димящо кафе, чието ухание практически бе невъзможно да се усети насред тежките лютиви зловония на чесън, наслоили се в стаята. С провлачени стъпки Гериа се отправи към леглото и остави таблата върху нощната масичка. Доктор Вареш беше приседнал в горния край на кревата, до главата на Алексис. Държеше ръцете й в своите.

— Аз ще будувам първи — каза му той. — А вие отидете да поспите, Петре.

— Не ми харесва това, пак ви го казвам, никак не ми харесва… — мрачно измърмори Гериа.

Доближи чашката до кафеварката. Кафето се заизлива като кипяща лава.

— Благодаря, чувствам, че действително имам нужда да се ободря — кимна Вареш и пое предложената му чашка.

Гериа на свой ред кимна. Наля кафе и на себе си, преди да седне.

— Не мога да си представя какво ще стане със Солта, ако чудовището не бъде унищожено — изрече замислено. — Хората направо са парализирани от страх.

— То посещавало ли е… други от селото? — запита Вареш. — Искам да кажа… има ли и други подобни случаи?

Гериа уморено въздъхна.

— Не виждам защо трябва да ходи на други места. Тук, у дома, всичките му желания биват задоволени…

Той се вгледа замислено в брат си.

— Едва след като и ние изчезнем, тогава може би ще отиде другаде. И хората знаят това, чакат го да се махне.

Вареш остави чашката, разтърка очи.

— Струва ми се немислимо… — започна той. — Ето, ние двамата с теб — лекари, хора на науката, — ние се оказваме неспособни да…

— Какво може да направи науката срещу такова чудовище? — прекъсна го Гериа. — Та науката даже не признава неговото съществуване! Дори и да съберем тук най-известните учени по света… Знаете ли какво ще ни кажат? Ще ни кажат, че сме изпаднали в дълбока заблуда, че няма вампири, че цялата тази работа е една голяма измама…

Гериа замълча, внимателно се взря в младия лекар.

— Михаел? — повика го тихо.

Вареш дишаше бавно, спокойно, дълбоко. Гериа остави чашката със своето кафе, до което въобще не се беше докоснал. Стана, приближи се до Вареш, отпуснал се безжизнено върху стола. Надвеси се над спящото тяло. Разтвори с два пръста клепача на брат си, за миг се вгледа в незрящата зеница. Дръпна ръка.

„Бързо действа дрогата! — помисли си. — И е съвсем ефикасна!“

Вареш щеше да остане в безсъзнание повече, отколкото бе необходимо. Гериа отиде до шкафа, измъкна оттам докторската си чанта и се върна до леглото. С рязко движение смъкна нощницата на Алексис. Няколко мига по-късно напълни с кръв една спринцовка. Дано това да беше последната, влизаща му в употреба. Забърса раната, после приближи спринцовката до Вареш и я изпразни в устата на младежа. Старателно размаза кръвта по зъбите и устните му.

След което с два скока се озова до вратата и я отключи. Отиде при Карел, надигна го, пренесе го в коридора. Не, Карел нямаше да се събуди. Слабата доза наркотик, която бе сипал в храната му, щеше да е достатъчна. С Вареш обаче се поизпоти — задъха се, докато, нарамил тялото, слизаше по стълбището. В най-тъмния ъгъл на избата го очакваше предварително приготвен дървен ковчег. В него Вареш щеше да прекара остатъка от нощта. До сутринта, когато обезумелият от отчаяние и уплаха доктор Гериа, споходен от неочаквано озарение, не наредеше на Карел да претърси основно тавана, избата и мазите, колкото и невероятно, колкото и нелогично да беше, но просто да провери… В случай че чудовището…

Десет минути по-късно Гериа отново беше в спалнята. Напипа пулса на Алексис. Биеше по-осезателно. Значи Алексис щеше да оживее. Страданията, мъките и ужасът, които бе изживяла, щяха да са й достатъчно наказание. Да знае занапред какво върши! Колкото до Вареш…

За първи път, откакто двамата с Алексис бяха пристигнали в Клуж в началото на това лято, доктор Гериа се усмихна щастливо. Беше доволен от стореното. Всемили Боже, та не беше ли истинска наслада да види как старият Карел забива ясеновия кол в сърцето на Михаел Вареш — този проклетник, дарил доктора с рога?

Информация за текста

© Ричард Матисън

© 1998 Любомир Найденов, превод от английски

Richard Matheson

Източник: Преводачът

Свалено от „Моята библиотека“ []

Последна редакция: 2008-04-03 19:00:00

1

Самакитка (бот.) — (aconium napelus) — отровно растение от семейство лютикови /бел.прев./

Оглавление