«Вампир ли?»

Една спокойна утрин в началото на есента госпожа Алексис Гериа неочаквано се събуди съвсем отмаляла. Сякаш бе вцепенена. За момент остана така възнак — напълно неподвижна, втренчила очи в тавана на стаята. Боже Милостиви, колко отпаднала се чувстваше! Сякаш крайниците й се бяха налели с олово. Вероятно бе заболяла? Петре трябваше да я прегледа. Той щеше да разбере какво й е.

Дишайки мъчително, тя бавно се надигна на лакти. При това движение нощницата й се смъкна до кръста с леко свилено изшумоляване. „Господи? Какво става?“ — запита се госпожа Гериа. Нима в съня си се беше съблякла без да усети?

Невярваща, тя с подозрение заоглежда тялото си.

И неочаквано изкрещя.

В трапезарията доктор Петре Гериа вдигна уплашено очи от сутрешния вестник, който току-що бе започнал да прелиства. За миг се озова на крака, блъсна назад стола, хвърли салфетката на масата и още на следващата секунда бе в коридора. С два скока се намери на стълбището и заизкачва стъпалата по четири наведнъж.

В спалнята завари госпожа Алексис Гериа, приседнала както никога на ръба на брачното легло, готова всеки момент да изпадне в истерия. Любимата му съпруга с ужасен вид оглеждаше разголените си гърди, между които процедилата се тъничка струйка кръв засъхваше в пълен контраст с олепителната им белота.

Доктор Гериа отпрати застаналата на прага прислужница, която онемяла наблюдаваше своята господарка, без да знае какво да направи. Той затвори след нея вратата, приседна бързо до жена си.

— Петре… — изпъшка тя.

— Спокойно, скъпа, успокой се…

Помогна й да се облегне на възглавницата, оплескана с кръв.

— Петре, но какво е това? — през плач го запита госпожа Гериа.

— Успокой се, скъпа, успокой се — повтори доктор Петре Гериа.

Опитните му ръце бързо опипаха гърдите й. Пръстите пропълзяха нагоре към шията. Доктор Гериа за малко не се задави. Възклицанието замря на устните му. Извъртя настрани главата на жена си, мълчаливо впи поглед в мъничките дупчици на шията, като че някой я беше пробол с карфичка, откъдето кръвта мъчително пълзеше на вадички, почти съсирена.

— Гърлото ми… — промълви Алексис.

— Не, това е просто…

Доктор Гериа не довърши мисълта си. Знаеше много добре какво е това.

Госпожа Гериа се разтрепера.

— Господи! О, Господи! — не издържа и заплака.